Ще забравим ли какво избираме?
Анализът е препубликуван от Заглавието е на създателя.
Трети по ред парламентарни избори, съвпадащи с първия тур на президентските - очевидно обичаме да опитвам и идващия път ще прибавим към този пакет кметските, а за какво не и европейските. Така безспорно ще спестим средства, а евентуално и освен това - самия смисъл на изборите. Смисълът на изборите произтича от представителството, което избираме. Затова наподобява добре да се припомня, че президентските избори не са за " персона на годината ", както и парламентарните избори не са съревнование по дълго тичане, където е най-важно кой е първи и кой-последен.
Досегашният ни опит в президентските избори
Президентските избори са мажоритарни, само че съгласно нашата конституция избираме президентски двойки. Това от време на време дава опция на партиите, които стоят зад президентските кандидатури, да търсят посланичество в тази двуперсонална еднолична институция. През 1990 година определеният от Народно събрание (преди приемането на сегашната конституция) президент Желю Желев имаше определен отново от Народно събрание вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев - нещо като синьо-червена " коалиция ", демонстрираща желанието за кротичък преход.
Президентът Петър Стоянов (СДС) имаше като вицепрезидент Тодор Кавалджиев от Български земеделски народен съюз, което наблягаше политическата коалиция ОДС през 1996. Независимият и извънпартиен президент Румен Радев има за вицепрезидентка Илиана Йотова, която исторически е обвързвана с Българска социалистическа партия. Изключения представляваха президентските двойки на Желю Желев с Блага Димитрова, Георги Първанов с ген. Ангел Марин, както и Росен Плевнелиев с Маргарита Попова: първите бяха явно претенденти на Съюз на демократичните сили, вторите - претенденти на Българска социалистическа партия, а третите - претенденти на ГЕРБ. Напомням това, тъй като и на сегашните президентски избори можем да забележим сходни схеми при конституирането на президентските двойки. И това безспорно приказва за желанията на партиите и стоящите зад тях претенденти.
Досега президентите са били избирани с релативно болшинство пред идващия в балотажа и постоянно на балотаж. Прави усещане, че на втория тур на изборите присъединяване е по-слабо, в сравнение с първия тур. Изключенията са две: 1992 и 2001. Първите избори са в обстановката на поляризация сред " синия " и " аления " политически блокове. Вторите, сходно, само че с упованието за смяна, белязана от успеха няколко месеца преди този момент на Национална движение „Симеон Втори", които обаче не показаха личен президентски претендент.
По-ниското присъединяване на втория тур за жалост приказва недобре за преобладаващата политическа просвета на българското общество . Сякаш отпадането на определения претендент от балотажа икономисва нуждата от избор, въпреки и сред двама други претенденти. Оправданието, че няма избор в този случай, е недопустимо. Защото значи, че всеки от двамата достигнали до балотажа е еднообразно допустим (което е същото като еднообразно неприемлив).
Обичайно е, също по този начин, излезлият първи на първия тур да печели изборите, даже в началото разликата с втория да е минимална. Но по-интересното е, че рядко спечелилият изборите е с дребна преднина на балотажа - към 5-6% разлика за изборите през 1992 и 2011. В множеството случаи разликата е забележителна: над 8% през 2001, над 19% през 1996, над 23% през 2016 и даже 52% през 2006 (което въпреки всичко е изключение).
Какво е новото за президентските избори?
Малък връх по брой на кандидатурите за президент сме постигнали през 2021 - 23 кандидатски двойки. С една повече от 1992 и с две повече от 2011. Но доста надалеч от 2001 - единствено 6 претенденти или 2006 - единствено 7 претенденти или даже 1996 - 13. Показателно е, че до предходните избори през 2016 година още на първия тур двамата участници в балотажа получават общо към 70% от всички подадени гласове. Ако прибавим и третия на първия тур, това са не по-малко от 90% (изключение са предходните избори от 2016 - 62% за първите трима, тогава има по-широко систематизиране на гласовете на първия тур).
Очевидно е, че постът на президента на републиката наподобява по някакъв метод през днешния ден по-лесно наличен. Достатъчно е да си роден в България (деца на дипломати, родени в чужбина, са изумително дискриминирани), да си навършил 40 години, да си живял през последните 5 години в България (едно мъчно доказуемо условие в световния свят). Всяка записана на изборите партия (достатъчно е да има годна правосъдна регистрация, както и най-малко 500 учредители) може да ви издигне кандидатурата. За инициативните комитети обаче (създадени от минимум 21 члена) се изискват 2500 подписа за издигане на кандидатура (пет пъти повече, в сравнение с да учредите политическа партия). Но макар някои механически компликации, издигането на президентска кандидатура е относително елементарно (много по-лесно, в сравнение с да вземем за пример във Франция).
Освен това, какво знаем (масово) за работата на президента? Стои изправен в Гербовата зала, връчва оценки, прави обръщения на Нова година, посреща други държавни глави, покланя се на знамето на военни паради Тази най-видима церемониална роля засенчва от време на време значителните пълномощия, като разнообразни висши назначения (конституционни съдии, посланици, генерали), даване на поданство, опрощение и така нататък Но евентуално за мнозина президентът е внушителен, по опция приветлив и усмихващ се човек, по опция нито доста пълен, нито доста невисок, да не заеква и да може да гледа с двете си очи - въобще по опция не напълно като Ален Делон, само че не доста надалеч от него.
Затова имаме и толкоз доста претенденти, които си показват какъв брой елементарно могат да заемат този пост. Някои от тях с опит в шоу бизнеса, други като " безконечни претенденти ", трети евентуално за развлечение, за поява в медиите, даже и за възползване от медийните пакети за предизборната акция. С 23-ма регистрирани претенденти за президентските избори демонстрираме, че това не е недостъпна инстанция, някак си " всеки може ". Всъщност в случай че в действителност по този начин си мислим, можем вместо избори да теглим чоп измежду участниците, пък който се падне. Но не, избираме избори, а това значи, че избираме жителите ясно да изразят единодушието си за един или различен претендент.
Новото също по този начин е, че имаме измежду претендентите за президент и вицепрезидент 18 дами, като четири от тях ще се състезават за държавен глава. През 1992 има единствено една жена кандидатка за вицепрезидент, през 1996 към този момент са 3. На изборите през 2001 година за първи път имаме кандидатка за президентския пост - Ренета Инджова, както това е Меглена Кунева на президентските избори през 2011 година Но през 2011 и 2016 година дамите в кандидатпрезидентските двойки са 6, въпреки на предходните избори да имаме въпреки всичко 4 дами, кандидатки за държавен глава. През 2021 година стана предписание да се издигат кандидат-президентски двойки от мъж и жена, което може да е и началото на една по-трайна наклонност. Макар постоянно да можем да чакаме и връщане обратно.
А какъв е изборът?
Най-съществените претенденти са 3-4, тези, които в последна сметка ще съберат на първия тур над 90% от подадените гласове. Именно те задават главните политически желания в този момент. Вече стана ясно, че това са досегашният президент Румен Радев, претендентът на ГЕРБ Анастас Герджиков и претендентът на Демократична България Лозан Панов. Към тях, и това мнозина дефинираха като невиждано, би трябвало да прибавим и кандидатурата на водача на Движение за права и свободи Мустафа Карадайъ. Всяка от тези кандидатури носи значима информация за гласоподавателите, като очевидното не постоянно е действителното.
Кандидатурата на Румен Радев и на вицепрезидентката Илиана Йотова за втори мандат беше оповестена още през февруари 2021 година Тя изглеждаше изцяло разумна, след един задоволително сполучлив мандат, през който макар някои не напълно допустими дейности, президентът съумя да отстои облика си на самостоятелен водач, който има качествата да се изправи против действителни закани и нередности. Той поддържа ясно и изрично гражданския митинг, искащ оставката на тогавашния министър председател (от над 10 години) Бойко Борисов и на основния прокурор Иван Гешев.
Президентът беше единствената институция, която застана на страната на този митинг, обединил разнородно голям брой от жители (леви и десни, радикални и умерени, демократични и консервативни). Сегашната му кандидатура за втори мандат въплъщава настояванията на този митинг за преустановяване на един модел на ръководство, приватизирал обществената власт за частни цели. Модел, провокирал у доста жители нетърпимост и омерзение, поддържан от един твърдоглав, еластичен и ловък в тактиката на оцеляване хайлайф на ГЕРБ и доближените му бизнес среди.
Кандидатурата на Анастас Герджиков, прочут професор по антична литература и ректор на СУ, беше същинска изненада. Причините за изненадата бяха няколко, само че преди всичко, по какъв начин по този начин един сполучлив академични учител, откривател, преводач на Аристотел, реши да сложи кандидатурата си за президент на републиката? Незабавната поддръжка от страна на ГЕРБ, както и изборът на неговата вицепрезидентка, полковник от Военновъздушни сили Невяна Митева, с която надали са били близки познати (нима вицепрезидентът би трябвало да е от приятелите на президента?), демонстрират, че решението в действителност идва от ГЕРБ.
Партията на Бойко Борисов попадна в политическа изолираност, в политическа карантина, по тази причина имаше незабавна потребност от някакво отваряне към среди, склонни да простят насъбраните безобразия и да ги оставят в предишното като неприятен спомен. Анастас Герджиков беше същински избавителен пояс за ГЕРБ, в действителност една добре премерена кандидатура - професор, непартиен, само че и изглеждащ толкоз друг от основния " душманин " на ГЕРБ Румен Радев. Проблемът на този претендент е, че няма по какъв начин да се разгласи уверено против " модела Борисов ", тъй като разчита на поддръжката на гласоподавателите на ГЕРБ . Но ГЕРБ не можеха да си показват загуба от Радев на един изцяло партиен техен претендент (като Борисов, Митов или някой друг), тъй като провалянето щеше да бъде прекомерно отвратително. Ако Герджиков загуби, ГЕРБ няма да поеме никаква виновност за това, нали е " самостоятелен претендент "?
Най-сетне кандидатурата на Лозан Панов, върховен арбитър и изострен критик на " модела Борисов " и на основния прокурор Иван Гешев, беше изцяло разумна кандидатура за " Демократична България ". " Градската десница " (доколкото това е съответно още наименование, поради на политическата разнородност на това обединяване на " мрачно сини ", " нито леви, нито десни " и зелени) нямаше по какъв начин да не излъчи личен претендент за президент, само че беше пред сложния избор да поддържа един съдбоносен съперник на " модела Борисов " като Румен Радев, който в същото време е и претендент на Българска социалистическа партия, или просто да не поддържа никого (решение, което обективно би било в интерес на ГЕРБ). Очевидно е, че за Демократична България всякакво даже незадълбочено съдействие, не приказваме даже за обща кандидатура, с " алените " наподобява немислимо. Макар някои техни по-прагматични водачи да позволяват лимитирано единодушие със социалистите. Лозан Панов се оказа съвършеният претендент, по едно и също време изострен критик на Борисов, само че и критик на Радев (макар от време на време да прекалява в това, тъй като не трябва да не помни, кой е въпреки всичко неговият главен опонент).
Кандидатурата на Мустафа Карадайъ, толкоз базпрецедентна за Движение за права и свободи, има друга цел. Движението е очевидно изолирано, считано от " партиите на митинга " за част от статуквото и даже " пришивано " към ГЕРБ (има доста мотиви за това и един от тях е единомислието им за запазването на поста му на основния прокурор Иван Гешев). Виждайки, че няма по какъв начин да взе участие във допустима държавна формула след парламентарните избори, Движение за права и свободи хвърля в президентската борба своя ръководител, който се показва и като гневен съперник на Радев. Освен това Движение за права и свободи към този момент осъзнава, че може да има определен президент без неговата поддръжка (досега тази поддръжка е била conditio sine qua non за избора, въпреки и не само условие). Затова кандидатурата на Карадайъ цели да активизира оптимално вота на придвижването, с цел да може по-късно, в навечерието на втория тур, водачът му да има повече учредения да договаря поддръжка и да желае против това нещо друго.
Другите претенденти вземат участие на олимпийския принцип - присъединяване е по-важно от резултата. Но не напълно, изключително в случай че президентският претендент на партията получи по-малко гласове, в сравнение с листите й за парламентарните избори ( " Възраждане " и Костадин Костадинов да вземем за пример, само че пък Вътрешна македонска революционна организация се скри зад собствен претендент, само че той не е водачът Красимир Каракачанов). Другите, като към този момент " непрекъснатите претенденти " (Йоло Денев, Светослав Витков, Александър Томов), или забавляващите се като Луна, или опитващите незнайното като няколко представяни в медиите като " изцяло незнайни " (лош термин, всеки е прочут най-малко на околните и приятелите си), нямат други шансове, с изключение на за един месец да се поговори и за тях. Това за тях е просто рекламна акция.
Но отвън това разнообразие от кандидатури, изборът е сред два вероятни изхода: или ГЕРБ ще се върне във властта посредством президентската институция, или, назад, ще продължи усилието за разграждането на " модела Борисов ". Няма трети вид и държанието на всеки един от главните четирима претенденти в това отношение ще е доста показателно за същинските им планове. Накратко, всеки би трябвало да си отговори, кого би подкрепил на балотажа, в случай че не доближи до него. Анастас Герджиков сложи капан на Демократична България, когато съобщи, че ще поддържа Лозан Панов против Румен Радев. Лозан Панов не би могъл да отговори на подобен въпрос още в този момент, само че сигурно сподели, че възможна поддръжка от страна на ГЕРБ би била задушаваща. Румен Радев, евентуално, не би имал никакво усложнение да отговори на подобен въпрос - би подкрепил всеки, който се опълчва на " модела Борисов ". Но какво ли ще каже Карадайъ? Вероятно ще поддържа всеки, в случай че не е Радев. Трудна работа.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Трети по ред парламентарни избори, съвпадащи с първия тур на президентските - очевидно обичаме да опитвам и идващия път ще прибавим към този пакет кметските, а за какво не и европейските. Така безспорно ще спестим средства, а евентуално и освен това - самия смисъл на изборите. Смисълът на изборите произтича от представителството, което избираме. Затова наподобява добре да се припомня, че президентските избори не са за " персона на годината ", както и парламентарните избори не са съревнование по дълго тичане, където е най-важно кой е първи и кой-последен.
Досегашният ни опит в президентските избори
Президентските избори са мажоритарни, само че съгласно нашата конституция избираме президентски двойки. Това от време на време дава опция на партиите, които стоят зад президентските кандидатури, да търсят посланичество в тази двуперсонална еднолична институция. През 1990 година определеният от Народно събрание (преди приемането на сегашната конституция) президент Желю Желев имаше определен отново от Народно събрание вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев - нещо като синьо-червена " коалиция ", демонстрираща желанието за кротичък преход.
Президентът Петър Стоянов (СДС) имаше като вицепрезидент Тодор Кавалджиев от Български земеделски народен съюз, което наблягаше политическата коалиция ОДС през 1996. Независимият и извънпартиен президент Румен Радев има за вицепрезидентка Илиана Йотова, която исторически е обвързвана с Българска социалистическа партия. Изключения представляваха президентските двойки на Желю Желев с Блага Димитрова, Георги Първанов с ген. Ангел Марин, както и Росен Плевнелиев с Маргарита Попова: първите бяха явно претенденти на Съюз на демократичните сили, вторите - претенденти на Българска социалистическа партия, а третите - претенденти на ГЕРБ. Напомням това, тъй като и на сегашните президентски избори можем да забележим сходни схеми при конституирането на президентските двойки. И това безспорно приказва за желанията на партиите и стоящите зад тях претенденти.
Досега президентите са били избирани с релативно болшинство пред идващия в балотажа и постоянно на балотаж. Прави усещане, че на втория тур на изборите присъединяване е по-слабо, в сравнение с първия тур. Изключенията са две: 1992 и 2001. Първите избори са в обстановката на поляризация сред " синия " и " аления " политически блокове. Вторите, сходно, само че с упованието за смяна, белязана от успеха няколко месеца преди този момент на Национална движение „Симеон Втори", които обаче не показаха личен президентски претендент.
По-ниското присъединяване на втория тур за жалост приказва недобре за преобладаващата политическа просвета на българското общество . Сякаш отпадането на определения претендент от балотажа икономисва нуждата от избор, въпреки и сред двама други претенденти. Оправданието, че няма избор в този случай, е недопустимо. Защото значи, че всеки от двамата достигнали до балотажа е еднообразно допустим (което е същото като еднообразно неприемлив).
Обичайно е, също по този начин, излезлият първи на първия тур да печели изборите, даже в началото разликата с втория да е минимална. Но по-интересното е, че рядко спечелилият изборите е с дребна преднина на балотажа - към 5-6% разлика за изборите през 1992 и 2011. В множеството случаи разликата е забележителна: над 8% през 2001, над 19% през 1996, над 23% през 2016 и даже 52% през 2006 (което въпреки всичко е изключение).
Какво е новото за президентските избори?
Малък връх по брой на кандидатурите за президент сме постигнали през 2021 - 23 кандидатски двойки. С една повече от 1992 и с две повече от 2011. Но доста надалеч от 2001 - единствено 6 претенденти или 2006 - единствено 7 претенденти или даже 1996 - 13. Показателно е, че до предходните избори през 2016 година още на първия тур двамата участници в балотажа получават общо към 70% от всички подадени гласове. Ако прибавим и третия на първия тур, това са не по-малко от 90% (изключение са предходните избори от 2016 - 62% за първите трима, тогава има по-широко систематизиране на гласовете на първия тур).
Очевидно е, че постът на президента на републиката наподобява по някакъв метод през днешния ден по-лесно наличен. Достатъчно е да си роден в България (деца на дипломати, родени в чужбина, са изумително дискриминирани), да си навършил 40 години, да си живял през последните 5 години в България (едно мъчно доказуемо условие в световния свят). Всяка записана на изборите партия (достатъчно е да има годна правосъдна регистрация, както и най-малко 500 учредители) може да ви издигне кандидатурата. За инициативните комитети обаче (създадени от минимум 21 члена) се изискват 2500 подписа за издигане на кандидатура (пет пъти повече, в сравнение с да учредите политическа партия). Но макар някои механически компликации, издигането на президентска кандидатура е относително елементарно (много по-лесно, в сравнение с да вземем за пример във Франция).
Освен това, какво знаем (масово) за работата на президента? Стои изправен в Гербовата зала, връчва оценки, прави обръщения на Нова година, посреща други държавни глави, покланя се на знамето на военни паради Тази най-видима церемониална роля засенчва от време на време значителните пълномощия, като разнообразни висши назначения (конституционни съдии, посланици, генерали), даване на поданство, опрощение и така нататък Но евентуално за мнозина президентът е внушителен, по опция приветлив и усмихващ се човек, по опция нито доста пълен, нито доста невисок, да не заеква и да може да гледа с двете си очи - въобще по опция не напълно като Ален Делон, само че не доста надалеч от него.
Затова имаме и толкоз доста претенденти, които си показват какъв брой елементарно могат да заемат този пост. Някои от тях с опит в шоу бизнеса, други като " безконечни претенденти ", трети евентуално за развлечение, за поява в медиите, даже и за възползване от медийните пакети за предизборната акция. С 23-ма регистрирани претенденти за президентските избори демонстрираме, че това не е недостъпна инстанция, някак си " всеки може ". Всъщност в случай че в действителност по този начин си мислим, можем вместо избори да теглим чоп измежду участниците, пък който се падне. Но не, избираме избори, а това значи, че избираме жителите ясно да изразят единодушието си за един или различен претендент.
Новото също по този начин е, че имаме измежду претендентите за президент и вицепрезидент 18 дами, като четири от тях ще се състезават за държавен глава. През 1992 има единствено една жена кандидатка за вицепрезидент, през 1996 към този момент са 3. На изборите през 2001 година за първи път имаме кандидатка за президентския пост - Ренета Инджова, както това е Меглена Кунева на президентските избори през 2011 година Но през 2011 и 2016 година дамите в кандидатпрезидентските двойки са 6, въпреки на предходните избори да имаме въпреки всичко 4 дами, кандидатки за държавен глава. През 2021 година стана предписание да се издигат кандидат-президентски двойки от мъж и жена, което може да е и началото на една по-трайна наклонност. Макар постоянно да можем да чакаме и връщане обратно.
А какъв е изборът?
Най-съществените претенденти са 3-4, тези, които в последна сметка ще съберат на първия тур над 90% от подадените гласове. Именно те задават главните политически желания в този момент. Вече стана ясно, че това са досегашният президент Румен Радев, претендентът на ГЕРБ Анастас Герджиков и претендентът на Демократична България Лозан Панов. Към тях, и това мнозина дефинираха като невиждано, би трябвало да прибавим и кандидатурата на водача на Движение за права и свободи Мустафа Карадайъ. Всяка от тези кандидатури носи значима информация за гласоподавателите, като очевидното не постоянно е действителното.
Кандидатурата на Румен Радев и на вицепрезидентката Илиана Йотова за втори мандат беше оповестена още през февруари 2021 година Тя изглеждаше изцяло разумна, след един задоволително сполучлив мандат, през който макар някои не напълно допустими дейности, президентът съумя да отстои облика си на самостоятелен водач, който има качествата да се изправи против действителни закани и нередности. Той поддържа ясно и изрично гражданския митинг, искащ оставката на тогавашния министър председател (от над 10 години) Бойко Борисов и на основния прокурор Иван Гешев.
Президентът беше единствената институция, която застана на страната на този митинг, обединил разнородно голям брой от жители (леви и десни, радикални и умерени, демократични и консервативни). Сегашната му кандидатура за втори мандат въплъщава настояванията на този митинг за преустановяване на един модел на ръководство, приватизирал обществената власт за частни цели. Модел, провокирал у доста жители нетърпимост и омерзение, поддържан от един твърдоглав, еластичен и ловък в тактиката на оцеляване хайлайф на ГЕРБ и доближените му бизнес среди.
Кандидатурата на Анастас Герджиков, прочут професор по антична литература и ректор на СУ, беше същинска изненада. Причините за изненадата бяха няколко, само че преди всичко, по какъв начин по този начин един сполучлив академични учител, откривател, преводач на Аристотел, реши да сложи кандидатурата си за президент на републиката? Незабавната поддръжка от страна на ГЕРБ, както и изборът на неговата вицепрезидентка, полковник от Военновъздушни сили Невяна Митева, с която надали са били близки познати (нима вицепрезидентът би трябвало да е от приятелите на президента?), демонстрират, че решението в действителност идва от ГЕРБ.
Партията на Бойко Борисов попадна в политическа изолираност, в политическа карантина, по тази причина имаше незабавна потребност от някакво отваряне към среди, склонни да простят насъбраните безобразия и да ги оставят в предишното като неприятен спомен. Анастас Герджиков беше същински избавителен пояс за ГЕРБ, в действителност една добре премерена кандидатура - професор, непартиен, само че и изглеждащ толкоз друг от основния " душманин " на ГЕРБ Румен Радев. Проблемът на този претендент е, че няма по какъв начин да се разгласи уверено против " модела Борисов ", тъй като разчита на поддръжката на гласоподавателите на ГЕРБ . Но ГЕРБ не можеха да си показват загуба от Радев на един изцяло партиен техен претендент (като Борисов, Митов или някой друг), тъй като провалянето щеше да бъде прекомерно отвратително. Ако Герджиков загуби, ГЕРБ няма да поеме никаква виновност за това, нали е " самостоятелен претендент "?
Най-сетне кандидатурата на Лозан Панов, върховен арбитър и изострен критик на " модела Борисов " и на основния прокурор Иван Гешев, беше изцяло разумна кандидатура за " Демократична България ". " Градската десница " (доколкото това е съответно още наименование, поради на политическата разнородност на това обединяване на " мрачно сини ", " нито леви, нито десни " и зелени) нямаше по какъв начин да не излъчи личен претендент за президент, само че беше пред сложния избор да поддържа един съдбоносен съперник на " модела Борисов " като Румен Радев, който в същото време е и претендент на Българска социалистическа партия, или просто да не поддържа никого (решение, което обективно би било в интерес на ГЕРБ). Очевидно е, че за Демократична България всякакво даже незадълбочено съдействие, не приказваме даже за обща кандидатура, с " алените " наподобява немислимо. Макар някои техни по-прагматични водачи да позволяват лимитирано единодушие със социалистите. Лозан Панов се оказа съвършеният претендент, по едно и също време изострен критик на Борисов, само че и критик на Радев (макар от време на време да прекалява в това, тъй като не трябва да не помни, кой е въпреки всичко неговият главен опонент).
Кандидатурата на Мустафа Карадайъ, толкоз базпрецедентна за Движение за права и свободи, има друга цел. Движението е очевидно изолирано, считано от " партиите на митинга " за част от статуквото и даже " пришивано " към ГЕРБ (има доста мотиви за това и един от тях е единомислието им за запазването на поста му на основния прокурор Иван Гешев). Виждайки, че няма по какъв начин да взе участие във допустима държавна формула след парламентарните избори, Движение за права и свободи хвърля в президентската борба своя ръководител, който се показва и като гневен съперник на Радев. Освен това Движение за права и свободи към този момент осъзнава, че може да има определен президент без неговата поддръжка (досега тази поддръжка е била conditio sine qua non за избора, въпреки и не само условие). Затова кандидатурата на Карадайъ цели да активизира оптимално вота на придвижването, с цел да може по-късно, в навечерието на втория тур, водачът му да има повече учредения да договаря поддръжка и да желае против това нещо друго.
Другите претенденти вземат участие на олимпийския принцип - присъединяване е по-важно от резултата. Но не напълно, изключително в случай че президентският претендент на партията получи по-малко гласове, в сравнение с листите й за парламентарните избори ( " Възраждане " и Костадин Костадинов да вземем за пример, само че пък Вътрешна македонска революционна организация се скри зад собствен претендент, само че той не е водачът Красимир Каракачанов). Другите, като към този момент " непрекъснатите претенденти " (Йоло Денев, Светослав Витков, Александър Томов), или забавляващите се като Луна, или опитващите незнайното като няколко представяни в медиите като " изцяло незнайни " (лош термин, всеки е прочут най-малко на околните и приятелите си), нямат други шансове, с изключение на за един месец да се поговори и за тях. Това за тях е просто рекламна акция.
Но отвън това разнообразие от кандидатури, изборът е сред два вероятни изхода: или ГЕРБ ще се върне във властта посредством президентската институция, или, назад, ще продължи усилието за разграждането на " модела Борисов ". Няма трети вид и държанието на всеки един от главните четирима претенденти в това отношение ще е доста показателно за същинските им планове. Накратко, всеки би трябвало да си отговори, кого би подкрепил на балотажа, в случай че не доближи до него. Анастас Герджиков сложи капан на Демократична България, когато съобщи, че ще поддържа Лозан Панов против Румен Радев. Лозан Панов не би могъл да отговори на подобен въпрос още в този момент, само че сигурно сподели, че възможна поддръжка от страна на ГЕРБ би била задушаваща. Румен Радев, евентуално, не би имал никакво усложнение да отговори на подобен въпрос - би подкрепил всеки, който се опълчва на " модела Борисов ". Но какво ли ще каже Карадайъ? Вероятно ще поддържа всеки, в случай че не е Радев. Трудна работа.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ