Ан Иду-Тиве: Вдъхновението може да те връхлети във всеки момент
Ан Иду-Тиве е приключила история и преподава 12 години в гимназия, след което се специализира в обучаването на деца с увреждания. От 2015 година тя се посвещава на трите си деца и на писането. През 2009 година Иду-Тиве разгласява труда „ Да чуем аутизма “ и основава едноименния блог. През 2016 година първият й разказ „ Улица Благодетелност 27 “ печели премията на състезанието Charleston Librinova. Новият й разказ „ Работилничка за мемоари “ е първият, който излиза на български език. Повече за това коя е Ан Иду-Тиве ще научите от идващото изявление:
Защо решихте да станете публицист и по кое време започнахте да пишете?
Изглежда, че още като напълно дребна съм проявявала огромен афинитет към думите. Като студентка по история, а по-късно и като историк, съм редактирала записки и съм писала публикации, оповестени в локални списания, отдадени на историята. Дори написах театрална пиеса, в която дава живот на огромните персони, обитавали замъка в селото, в което пребивавам.
Но има два повратни момента в живота ми, които ме накараха да задълбоча отношението си към писането.
В края на 2005 година на сина ми Матю беше сложена диагнозата аутизъм. Четенето на разкази на майки в моето състояние ми даде силата да продължа напред и ме подтиква да пиша. За първи път усетих неотложна потребност да си повеждам дневник, в който записвах всичко – игрите, които привличаха вниманието на Матю, концепциите ми за нови занимания, страховете ми, паниките ми, очакванията ми, напредъка му, дребните ни моменти на щастие… Всичко това се конкретизира в труд, оповестен от издателство Autrement през 2009 година със заглавието „ Да чуем аутизма “. Продължих с тази тематика в блог. И взех решение да погледна по-професионално на заболяването. Преминах през образование във Висшия народен институт за проучвания и образование на деца с лимитирани благоприятни условия (INSHEA), където най-накрая получих научните отговори. Започнах да преподавам по проблемите при аутизма, след което напуснах гимназията, в която водех часове по история и география, и станах координатор на стратегия за учебно включване на деца с лимитирани благоприятни условия.
През 2014 година се почувствах професионално изчерпана. Повечето хора считат, че преподаването е елементарно, само че когато си се посветил напълно на работата на всички тези фронтове, без да пестиш време и сила, може да рухнеш. Особено когато си вложил толкоз доста любов и усеща. За страдание, ме сполетя тъкмо това.
Бях изтощена, а също и разочарована от всички пропуски, които открих в просветителната ни система. Разбрах, че децата ми заслужават освен това от майка на ръба на силите си. Признах, че опциите ми си имат лимит (трябва да призная, че това лияе малко зле на егото!) и се сложих напълно на тяхно разположение. Но имах потребност да се подтиквам интелектуално… Историческите проучвания, които изоставих дружно с докторската си дисертация, когато разбрахме, че Матю е аутист, ми липсваха. И защото писането на труда ми за аутизма беше посяло в мен малко зрънце, което единствено чакаше да порасне, се захванах с исторически разказ.
Вече малко повече от една година съм вкъщи и извозвам време с децата си. Посветила съм се напълно на тях. А когато са на учебно заведение, пиша, като се старая да наваксам времето, след което тичах години наред!
Коя дума ви дефинира най-добре?
Упорита.
Кои са източниците ви на ентусиазъм?
Изкуството като цяло и най-много музиката и изобразителното изкуство (чакам с неспокойствие да срещна творбата, която ще ме въодушеви да напиша разказ в стила на „ Момичето с перлената обица “…) Но вдъхновението може да ме връхлети във всеки миг!
Идеята за книгата, върху която работя сега, ми пристигна от табела на улицата. Осъзнавам, че се впечатлявам от ориста на избрани хора, без значение дали са постигнали своя миг на популярност, или не, и желая да ги извадя от неизвестността. Точно това направих с Ан дьо Нетанкур-Вобекур, графиня Естерази, в „ Улица Благотворителност №27 “. Има и други дами, които считам да описвам един ден под една или друга форма.
Кога и по какъв начин се появи концепцията да напишете „ Работилничка за мемоари “?
Идеята за „ Работилница за мемоари “ ми пристигна, до момента в който седях на дървена скамейка в деня на празника на учебното заведение на една от дъщерите ми. Споменах на друга майка, че мисля да основа компания за писатели, които да пишат своите автобиографии, и да я кръстя „ Спомен “. Тя самата имаше лична компания и беше подписала няколко контракта като козметичка със старешки домове. Тази концепция влезе в главата ми, а в създалия се там „ миш-маш “ имаше мемоари за работилниците по писане, които бях провела за учениците ми с нарушени познавателни качества – пътищата на вдъхновението несъмнено са неведоми! Исках да изляза от зоната си на комфорт (историята и историческия роман) и да опитвам силите си в актуален разказ, тъй че дефинирах проблематиката и проведох всичко…
Имате ли концепция за последваща книга или план?
Имам доста! Скачам от една на друга според от настроението си и скоростта на избистряне на концепциите си. Проучвам исторически документи, с цел да напиша роман за пътуването на моряк от XIX век, и проучвам бележниците на френски пехотинец от Първата международна война, с които имах опцията да се срещнат добре като дете. Започнах исторически разказ, чийто сюжет се развива по време на Втората международна война, само че нещо ме гложди, имам чувството, че началото не е добро… Така че съм оставила настрани тази книга, прилежно подредена в досието ми.
Проектът, в който сега съм вложила цялото си сърце, е писането на биографията на огромен американски филантроп - девойка Бел Скинър. Неотдавна реализирах обещаващ контакт с музея в Масачузетс, където се пазят дневникът и писмата й. Ако съумеят да цифровизират феноменалния размер от източници, от които се нуждая, ще се слага с възторг в услуга на паметта на девойка Скинър. Ако ли не, ще бъда доста, доста, доста разочарована… и ще се задоволя да напиша разказ, в който тя ще бъде второстепенна героиня. Освен това в мен узрява продължението на книгата ми за аутизма.
Източник: librinova.com
Защо решихте да станете публицист и по кое време започнахте да пишете?
Изглежда, че още като напълно дребна съм проявявала огромен афинитет към думите. Като студентка по история, а по-късно и като историк, съм редактирала записки и съм писала публикации, оповестени в локални списания, отдадени на историята. Дори написах театрална пиеса, в която дава живот на огромните персони, обитавали замъка в селото, в което пребивавам.
Но има два повратни момента в живота ми, които ме накараха да задълбоча отношението си към писането.
В края на 2005 година на сина ми Матю беше сложена диагнозата аутизъм. Четенето на разкази на майки в моето състояние ми даде силата да продължа напред и ме подтиква да пиша. За първи път усетих неотложна потребност да си повеждам дневник, в който записвах всичко – игрите, които привличаха вниманието на Матю, концепциите ми за нови занимания, страховете ми, паниките ми, очакванията ми, напредъка му, дребните ни моменти на щастие… Всичко това се конкретизира в труд, оповестен от издателство Autrement през 2009 година със заглавието „ Да чуем аутизма “. Продължих с тази тематика в блог. И взех решение да погледна по-професионално на заболяването. Преминах през образование във Висшия народен институт за проучвания и образование на деца с лимитирани благоприятни условия (INSHEA), където най-накрая получих научните отговори. Започнах да преподавам по проблемите при аутизма, след което напуснах гимназията, в която водех часове по история и география, и станах координатор на стратегия за учебно включване на деца с лимитирани благоприятни условия.
През 2014 година се почувствах професионално изчерпана. Повечето хора считат, че преподаването е елементарно, само че когато си се посветил напълно на работата на всички тези фронтове, без да пестиш време и сила, може да рухнеш. Особено когато си вложил толкоз доста любов и усеща. За страдание, ме сполетя тъкмо това.
Бях изтощена, а също и разочарована от всички пропуски, които открих в просветителната ни система. Разбрах, че децата ми заслужават освен това от майка на ръба на силите си. Признах, че опциите ми си имат лимит (трябва да призная, че това лияе малко зле на егото!) и се сложих напълно на тяхно разположение. Но имах потребност да се подтиквам интелектуално… Историческите проучвания, които изоставих дружно с докторската си дисертация, когато разбрахме, че Матю е аутист, ми липсваха. И защото писането на труда ми за аутизма беше посяло в мен малко зрънце, което единствено чакаше да порасне, се захванах с исторически разказ.
Вече малко повече от една година съм вкъщи и извозвам време с децата си. Посветила съм се напълно на тях. А когато са на учебно заведение, пиша, като се старая да наваксам времето, след което тичах години наред!
Коя дума ви дефинира най-добре?
Упорита.
Кои са източниците ви на ентусиазъм?
Изкуството като цяло и най-много музиката и изобразителното изкуство (чакам с неспокойствие да срещна творбата, която ще ме въодушеви да напиша разказ в стила на „ Момичето с перлената обица “…) Но вдъхновението може да ме връхлети във всеки миг!
Идеята за книгата, върху която работя сега, ми пристигна от табела на улицата. Осъзнавам, че се впечатлявам от ориста на избрани хора, без значение дали са постигнали своя миг на популярност, или не, и желая да ги извадя от неизвестността. Точно това направих с Ан дьо Нетанкур-Вобекур, графиня Естерази, в „ Улица Благотворителност №27 “. Има и други дами, които считам да описвам един ден под една или друга форма.
Кога и по какъв начин се появи концепцията да напишете „ Работилничка за мемоари “?
Идеята за „ Работилница за мемоари “ ми пристигна, до момента в който седях на дървена скамейка в деня на празника на учебното заведение на една от дъщерите ми. Споменах на друга майка, че мисля да основа компания за писатели, които да пишат своите автобиографии, и да я кръстя „ Спомен “. Тя самата имаше лична компания и беше подписала няколко контракта като козметичка със старешки домове. Тази концепция влезе в главата ми, а в създалия се там „ миш-маш “ имаше мемоари за работилниците по писане, които бях провела за учениците ми с нарушени познавателни качества – пътищата на вдъхновението несъмнено са неведоми! Исках да изляза от зоната си на комфорт (историята и историческия роман) и да опитвам силите си в актуален разказ, тъй че дефинирах проблематиката и проведох всичко…
Имате ли концепция за последваща книга или план?
Имам доста! Скачам от една на друга според от настроението си и скоростта на избистряне на концепциите си. Проучвам исторически документи, с цел да напиша роман за пътуването на моряк от XIX век, и проучвам бележниците на френски пехотинец от Първата международна война, с които имах опцията да се срещнат добре като дете. Започнах исторически разказ, чийто сюжет се развива по време на Втората международна война, само че нещо ме гложди, имам чувството, че началото не е добро… Така че съм оставила настрани тази книга, прилежно подредена в досието ми.
Проектът, в който сега съм вложила цялото си сърце, е писането на биографията на огромен американски филантроп - девойка Бел Скинър. Неотдавна реализирах обещаващ контакт с музея в Масачузетс, където се пазят дневникът и писмата й. Ако съумеят да цифровизират феноменалния размер от източници, от които се нуждая, ще се слага с възторг в услуга на паметта на девойка Скинър. Ако ли не, ще бъда доста, доста, доста разочарована… и ще се задоволя да напиша разказ, в който тя ще бъде второстепенна героиня. Освен това в мен узрява продължението на книгата ми за аутизма.
Източник: librinova.com
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ