Институците – орел, рак и щука
Александър Маринов
Българската политическа реалност непрестанно дава образци за разнобой, а постоянно – и за труднообяснимо противоборство сред държавните институции. Вместо да търсят единодушие, а когато се постанова - да се сдържат взаимно (за да се предпазят от корист с властта), главните институции наподобяват на
запънали се на мост опърничави кози
Това би било дразнещо и в обикновено време, а в днешната комплицирана конюнктура напряко би трябвало да провокира остра социална реакция.
Една част от тези непрекъснато възпроизвеждащи се спорове се дължат на недоизпипани конституционни решения, които пораждат опълчване - без значение от партийните връзки и персоналните характерности. Типичен образец е непроменяемо зараждащото опълчване сред президента, от една страна, и следените от обещано болшинство изпълнителна и законодателна власт. Дори безличният Росен Плевнелиев в един интервал от мандата си стартира да постанова несъгласие безсистемно, в това число и върху текстове, които изобщо не заслужаваха използване на такова съществено средство. Така се сътвори усещане, че президентското несъгласие е "за парлама ", колкото институцията да припомня, че съществува.
А когато президентът е независим и съдбоносен, какъвто е Румен Радев, ескалацията е неизбежна. Тогава лъсва истината, че народните представители не могат или не желаят да обосноват пред обществото противоречиви законодателни решения. Както пролича наскоро, с формалното - без полемика всъщност отменяне на президентските възражения, Народното събрание затвърждава всеобщото разбиране, че у нас политика се прави напук, а не на "полза роду ". Това важи даже за органа, който би трябвало абсолютно да консолидира институциите - Консултативния съвет за национална сигурност. И там сме очевидци на реплика на разговор, бързо отстъпваща място на
следващия конфликт сред институциите
За страдание упорството да се слага институционалната основа на страната в състояние на пленник на конюнктурни изгоди е освен това от инцидентно съвпадане на условия. Дори по въпроси от стратегическо, геополитическо естество, другите институции си разрешават да водят своя лична линия, откакто сякаш са постигнали единодушие да приказват в един глас. Президентът, държавното управление, Народното събрание, да не приказваме за обособените лобита в партиите - всички заедно излъчват разнопосочни послания, което освен ни резили като лекомислен сътрудник, само че и доста отслабва позициите ни при бъдещи значими решения. Да не приказваме за блокирането на неотложни настоящи ограничения и неизбежния скок на публичното съмнение, както се случи след съвещанието на Консултативния съвет за национална сигурност, отдадено на националната сигурност.
Друг присъщ образец е
държанието на институциите при рецесия
зародила след драматичен случай или публичен скандал. Те стартират да си трансферират отговорността като парещ картоф, да се упрекват взаимно и да се "топят " пред обществеността, вместо да покажат, че са подготвени да вземат съгласувани решения, само че и да поемат действителна солидарна отговорност. Когато Народното събрание сътвори анкетна комисия или организира чуване на даден министър или друго високопоставено длъжностно лице, по предписание натежават конюнктурни партийно-политически съображения, само че не и причините да се предприеме координирано деяние за превъзмогване на аргументите за рецесията. Едните бранят призования да дава отговор, тъй като е "техен ", другите са подготвени да го раздерат, тъй като е на "другите ". Всички дружно не помнят, че въпросният министър е (или би трябвало да бъде) прислужник на страната и посредством нея - на народа.
Като финален, само че не по значение, минус за днешното отношение сред главните държавни институции би трябвало да бъде посочено удивителното съвпадане на
рефлекса за подражаване на отчетност
т.е. за фиктивно потребление на фундаменталните демократични механизми. Независимо от своите вражди и взаимни нападки същите тези институции демонстрират безукорна поредност като бранители на статуквото, лишаващо обществото от присъединяване и надзор при вземането на значими за него държавни решения. Така сякаш отговарящи на стандартите демократични процедури се трансформират в поръчител на ненаказуемостта на съществени вреди. Типичен образец е активността на "правителството на правосъдната власт ", което настойчиво отхвърля даже да прегледа и оцени обективно необятно известни съмнителни (меко казано) действия на висши магистрати. Прибавено към очевидните недостатъци на съответните институционални решения, "заклинването " на връзките сред институциите неизбежно ще е за сметка на решаването на редица извънредно значими и неотложни въпроси.
Теоретична аксиома (доказана от практиката на развитите държави) е, че институциите съставляват открити и поредно прилагани системи от правила, регулиращи връзките сред членовете на обществото. Но с цел да генерират непоклатимост, самите те би трябвало да бъдат устойчиви и да се основават на последователност. В нашия случай е тъкмо противоположното. Институциите са непрекъсната жертва на
псевдореформаторска интензивност
тласкана не от изчерпателен разбор на структурни и функционални дефекти, а от упоритостта да се потушат действителни и мними огнища на опозиция против властващите. В допълнение работи неизлечимата остаряла болест на българската политика - склонността да се прекрояват институциите пъкъл хоминем, т.е. с цел да се реши личен проблем. Така в нашата политическа и държавническа процедура се наложи порочният табиет да се основават, преобразуват или закриват институции без основни причини, а в името на персонални или групови упоритости.
Много постоянно българските депутати се жалват от несправедливо ниското (според тях) самопризнание и доверие към работата на законодателния орган. Но малко на брой от тях си дават сметка, че със личните си ръце разрушават репутацията на Народното събрание, като карат него и неговите комисии да извършват очевадни мръсни политически поръчки. Отделна, само че също доста значима тематика обгръща систематичните похищения върху още една категория междуинституционни връзки, които от години са мощно проблематични - балансите сред централната власт и органите на локалното самоуправление.
Всичко разказано поражда предизвестена институционална неефективност, а тя на собствен ред - сериозно ниско публично доверие към главните институции на страната. После се чудим за какво българинът се отнася към страната си като към непозната и враждебна мощ.
Българската политическа реалност непрестанно дава образци за разнобой, а постоянно – и за труднообяснимо противоборство сред държавните институции. Вместо да търсят единодушие, а когато се постанова - да се сдържат взаимно (за да се предпазят от корист с властта), главните институции наподобяват на
запънали се на мост опърничави кози
Това би било дразнещо и в обикновено време, а в днешната комплицирана конюнктура напряко би трябвало да провокира остра социална реакция.
Една част от тези непрекъснато възпроизвеждащи се спорове се дължат на недоизпипани конституционни решения, които пораждат опълчване - без значение от партийните връзки и персоналните характерности. Типичен образец е непроменяемо зараждащото опълчване сред президента, от една страна, и следените от обещано болшинство изпълнителна и законодателна власт. Дори безличният Росен Плевнелиев в един интервал от мандата си стартира да постанова несъгласие безсистемно, в това число и върху текстове, които изобщо не заслужаваха използване на такова съществено средство. Така се сътвори усещане, че президентското несъгласие е "за парлама ", колкото институцията да припомня, че съществува.
А когато президентът е независим и съдбоносен, какъвто е Румен Радев, ескалацията е неизбежна. Тогава лъсва истината, че народните представители не могат или не желаят да обосноват пред обществото противоречиви законодателни решения. Както пролича наскоро, с формалното - без полемика всъщност отменяне на президентските възражения, Народното събрание затвърждава всеобщото разбиране, че у нас политика се прави напук, а не на "полза роду ". Това важи даже за органа, който би трябвало абсолютно да консолидира институциите - Консултативния съвет за национална сигурност. И там сме очевидци на реплика на разговор, бързо отстъпваща място на
следващия конфликт сред институциите
За страдание упорството да се слага институционалната основа на страната в състояние на пленник на конюнктурни изгоди е освен това от инцидентно съвпадане на условия. Дори по въпроси от стратегическо, геополитическо естество, другите институции си разрешават да водят своя лична линия, откакто сякаш са постигнали единодушие да приказват в един глас. Президентът, държавното управление, Народното събрание, да не приказваме за обособените лобита в партиите - всички заедно излъчват разнопосочни послания, което освен ни резили като лекомислен сътрудник, само че и доста отслабва позициите ни при бъдещи значими решения. Да не приказваме за блокирането на неотложни настоящи ограничения и неизбежния скок на публичното съмнение, както се случи след съвещанието на Консултативния съвет за национална сигурност, отдадено на националната сигурност.
Друг присъщ образец е
държанието на институциите при рецесия
зародила след драматичен случай или публичен скандал. Те стартират да си трансферират отговорността като парещ картоф, да се упрекват взаимно и да се "топят " пред обществеността, вместо да покажат, че са подготвени да вземат съгласувани решения, само че и да поемат действителна солидарна отговорност. Когато Народното събрание сътвори анкетна комисия или организира чуване на даден министър или друго високопоставено длъжностно лице, по предписание натежават конюнктурни партийно-политически съображения, само че не и причините да се предприеме координирано деяние за превъзмогване на аргументите за рецесията. Едните бранят призования да дава отговор, тъй като е "техен ", другите са подготвени да го раздерат, тъй като е на "другите ". Всички дружно не помнят, че въпросният министър е (или би трябвало да бъде) прислужник на страната и посредством нея - на народа.
Като финален, само че не по значение, минус за днешното отношение сред главните държавни институции би трябвало да бъде посочено удивителното съвпадане на
рефлекса за подражаване на отчетност
т.е. за фиктивно потребление на фундаменталните демократични механизми. Независимо от своите вражди и взаимни нападки същите тези институции демонстрират безукорна поредност като бранители на статуквото, лишаващо обществото от присъединяване и надзор при вземането на значими за него държавни решения. Така сякаш отговарящи на стандартите демократични процедури се трансформират в поръчител на ненаказуемостта на съществени вреди. Типичен образец е активността на "правителството на правосъдната власт ", което настойчиво отхвърля даже да прегледа и оцени обективно необятно известни съмнителни (меко казано) действия на висши магистрати. Прибавено към очевидните недостатъци на съответните институционални решения, "заклинването " на връзките сред институциите неизбежно ще е за сметка на решаването на редица извънредно значими и неотложни въпроси.
Теоретична аксиома (доказана от практиката на развитите държави) е, че институциите съставляват открити и поредно прилагани системи от правила, регулиращи връзките сред членовете на обществото. Но с цел да генерират непоклатимост, самите те би трябвало да бъдат устойчиви и да се основават на последователност. В нашия случай е тъкмо противоположното. Институциите са непрекъсната жертва на
псевдореформаторска интензивност
тласкана не от изчерпателен разбор на структурни и функционални дефекти, а от упоритостта да се потушат действителни и мними огнища на опозиция против властващите. В допълнение работи неизлечимата остаряла болест на българската политика - склонността да се прекрояват институциите пъкъл хоминем, т.е. с цел да се реши личен проблем. Така в нашата политическа и държавническа процедура се наложи порочният табиет да се основават, преобразуват или закриват институции без основни причини, а в името на персонални или групови упоритости.
Много постоянно българските депутати се жалват от несправедливо ниското (според тях) самопризнание и доверие към работата на законодателния орган. Но малко на брой от тях си дават сметка, че със личните си ръце разрушават репутацията на Народното събрание, като карат него и неговите комисии да извършват очевадни мръсни политически поръчки. Отделна, само че също доста значима тематика обгръща систематичните похищения върху още една категория междуинституционни връзки, които от години са мощно проблематични - балансите сред централната власт и органите на локалното самоуправление.
Всичко разказано поражда предизвестена институционална неефективност, а тя на собствен ред - сериозно ниско публично доверие към главните институции на страната. После се чудим за какво българинът се отнася към страната си като към непозната и враждебна мощ.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ