Абсурдът има смисъл само ако не се примиряваш с него - АЛБЕР КАМЮ
Албер Камю слага казуса за самоубийството като акцентира, че доста хора умират, тъй като считат, че не си коства животът да бъде живян.
„ Познавам и други, които се оставят да бъдат убити парадоксално в името на хрумвания и илюзии, представляващи за тях смисъл на живота (това, което одобряваме като съображение за живот, е в това време превъзходно съображение за смърт). Ето за какво смятам, че смисълът на живота е най-неотложният въпрос. Как да отговорим на него? Защо хората губят смисъла на живота и протягат ръка на самоубийство? “
Според Албер Камю, самоубийството постоянно е било обсъждано като обществено събитие.
Подобна постъпка се приготвя в дълбините на сърцето, както и една велика творба. Да се самоубиеш това значи да признаеш, че си надмогнат от живота, че не го разбираш.
Естествено в никакъв случай не е елементарно да живееш.
„ Човек продължава да прави придвижванията, наложени му от съществуването, по доста аргументи, първата от които е навикът. Да умреш непринудено, допуска да си прозрял, въпреки и инстинктивно, смехотворната същина на този табиет, отсъствието на каквато и да било по-дълбока причина да живееш, безсмислието на това ежедневно придвижване и безполезността на страданието. “
Албер Камю счита, че в случай че се замислят за личното си самоубийство, всички здрави хора ще стигнат без повече пояснения до заключението, че има директна връзка сред това чувство и устрема към небитието.
За Камю има връзка сред парадокса и самоубийството и даже, че то се трансформира в разрешаване на парадокса.
В привързаността на индивида към живота има нещо по-силно от всички неприятности на света.
Решенията на плътта са не по-малко значими от решенията на духа, а плътта отхвърля заличаването.
„ Ние добиваме табиет да живеем, преди да придобием табиет да мислим. “
Въпреки това човек се самоубива, тъй като животът не си коства да бъде живян, ето една несъмнена истина.
Според Камю, човек се разкрива с играта си също по този начин добре, както и с съответните си пориви.
Централно място във философията на живота на Камю заема казусът за парадокса.
„ Обикновената „ грижа “ стои при започване на всичко. “
Албер Камю счита, че времето ни носи, както и всички дни от неугледния живот.
Но постоянно настава миг, когато би трябвало ние да го понесем.
Човек принадлежи на времето и, сграбчен от страха, открива в него най-злия си зложелател.
Всеки идващ ден той е желаел да пристигна идващият ден, а всичко в него трябвало да го отхвърля. В този протест на плътта се състои парадоксът.
Албер Камю счита, че парадоксът може да се разкрие под друга форма.
На първо място в природата има парадокс, че се променя и придобива аспект на нещо непознато и първично.
На второ място, че хората също излъчват нещо нечовешко. Абсурдът се състои също в това безпокойствие пред нечовешкото у самия човек.
На трето място, пристигам най-накрая до гибелта и до чувството, което имаме за нея. Камю се учудва по какъв начин всички живеят като че ли никой „ не знае “ за нея. Така е тъй като в реалност нямаме опит в гибелта. Експериментирано е безусловно единствено това, което е изживяно и осъзнато.
Да разбере света, за индивида значи да го докара до човешкото, да го бележи със своя щемпел.
„ Пропастта сред увереността в личното ми битие и наличието, което се пробвам да придам на тази увереност, в никакъв случай няма да бъде запълнена. Аз ще бъда постоянно чужденец за себе си. “
Умът също ми споделя, показва Камю, по собствен метод, че този свят е неуместен.
„ Сам по себе си светът е неблагоразумен, това е, което може да се каже. Абсурдното се състои в конфликта сред ирационалното и безумната жадност за изясненост, чийто вик отеква надълбоко в душата на индивида. Абсурдът зависи толкоз от индивида, колкото и от света. “
Той е сега тяхната единствена връзка. Той ги скрепява един с различен, както единствено омразата може да свързва същества.
Пред нас е един свят, където доминира несъгласието, антиномията, паниката или безсмислието.
За Камю ирационалното, човешкият блян и парадоксът, който изплува от тяхната среща, ето трите настоящи лица на драмата, която по нужда би трябвало да приключи съгласно всичката логичност, съдържаща се в едно битие.
Според Камю чувството за парадокса не се покрива с концепцията за парадокса. То слага основите и това е всичко.
Абсурдът може да бъде изявен и като съпоставим последствията от разсъждението с разумната реалност, която желаеме да установим.
Във всички тези случаи, от най-простия до най-сложния, безсмислието ще бъде толкоз по-голямо, колкото повече ще се усилва пропастта сред частите на това съпоставяне.
Абсурдът по нужда е едно разделяне.
Той не се състои нито в единия, нито в другия от сравняваните детайли. Той се поражда от техния конфликт.
„ Ако се базира на разсъдъка, мога да кажа, че парадоксът не се състои в индивида, нито в света, а в тяхното общо присъствие… Не може да има парадокс отвън човешкия разсъдък. Така парадоксът, като всички неща, свършва със гибелта. Но също по този начин не може да има парадокс отвън този свят. За мен единствената даденост е парадоксът. Проблемът е да узнаем по какъв начин да се измъкнем от него и дали самоубийството е, което би трябвало да произтече от този парадокс. “
За Камю парадоксът има смисъл единствено тогава, когато не се помирява с него. Човек, осъзнал парадокса, остава вечно обвързван с него.
В някакъв смисъл за Камю парадоксът става господ. Според него ние се обръщаме към бога единствено, с цел да получим невъзможното.
Камю вижда, че Лев Шестов открива фундаменталното безсмислие на цялото битие, той напълно не декларира: „ ето парадокса “, а: „ ето Бог “, нему би трябвало да се уповаваме, даже той да не дава отговор на нито една от нашите рационални категории.
Впрочем, в случай че приемем, че парадоксът е диаметралност на вярата, виждаме, че за Шестов екзистенциалистката мисъл позволява парадокса, само че го открива, единствено с цел да го разпръсне.
За Шестов разсъдъкът е ялов, само че има нещо оттатък разсъдъка. За неуместния дух разсъдъкът е ялов и оттатък него няма нищо. В този смисъл е и сентенцията, че „ без бряг е времето. “
За Албер Камю няма нищо по-дълбоко от възгледа на Киркегор, съгласно който безнадеждността не е реалност, а състояние на грях. А точно прегрешението отдалечава от господ.
„ Абсурдът, който е метафизично състояние на съзнателния човек, не води към господ. Може би това разбиране ще се обясни, в случай че си разреша да се произнеса така необичайно: парадоксът е грях без господ. “
Албер Камю счита, че би трябвало да живеем в това състояние на безсмислието.
„ Аз знам на какво е учредено то — на този разсъдък и на този свят, опрени един до различен, без да могат да се слеят. “
За Камю мисълта на индивида е на първо място неговият блян.
Мисълта дава на актуалната паника опция за утешение в познатата околна среда на вечността.
Абсурдният дух няма подобен шанс.
За него светът не е нито толкоз разумен, нито дотам несъизмерим. Той е само и единствено неблагоразумен.
Албер Камю счита, че преди въпросът беше да се узнае дали животът би трябвало да има смисъл, с цел да бъде изживян.
Напротив, в този момент излиза, че той ще бъде толкоз по-добре изживян, колкото е по-безсмислен.
Да изживееш един опит, една орис значи да ги приемеш ненапълно.
Впрочем ориста не може да бъде изживяна, когато се знае, че е безсмислена, в случай че не се прави всичко парадоксът да се задържи пред погледа в светлината на съзнанието.
Да отречем една от частите на съпоставката, от която той живее, значи да се отдалечим от него.
Да премахнем съзнателния протест, значи да заобиколим казуса.
„ Да живееш значи да съживяваш парадокса. А да го съживяваш, значи на първо място да го съзерцаваш. Абсурдът умира, когато не го гледаме. По този метод протестът се обрисува като една от дребното мощни метафизичен позиции. Той е непрекъснато стълкновение на индивида с неговата неизясненост. Той е предпочитание за една невъзможна смисленост. Той слага под подозрение света във всяка своя секунда. Както заплахата дава на индивида незаместим случай да си го възвърне, по този начин метафизическият протест разстила съзнанието в целия опит. Той е непрекъснатото самоприсъствие на индивида. Той не е ентусиазъм, той е без вяра. Бунтът е единствено убеденост в смазващата орис, а не примирението, което би трябвало да я съпровожда. “
Според Албер Камю, схващане и протест — тези отрицания са противоположни на отстъплението.
Всичко несъвместимо и буйно в едно човешко сърце ги раздвижва в контраст на неговия живот.
Работата е да умреш непримирил се, а не в единодушие.
Абсурдният човек може единствено да черпи и да се самоизчерпи.
Абсурдът е неговото най-трайно самовглъбяване, което той непрекъснато поддържа в самото изпитание, тъй като знае, че със съзнанието и ежедневния протест той потвърждава единствената си истина — предизвикването.
Албер Камю смята, че преди да срещне парадокса, елементарният човек живее със своите цели, с грижата за бъдещето или оправданието.
Той прави оценка своите благоприятни условия, разчита на това, което ще му се случи по-късно, на пенсията си, на работата, на синовете си.
Вярва, че към момента нещо в неговия живот може да бъде направлявано.
Всъщност той работи, като че ли е свободен, в случай че ще всички обстоятелства да се сплотяват, опровергавайки тази независимост.
Абсурдът разклаща всичко радикално.
Човек мисли, че е свободен и работи като подобен, само че всевъзможни морални и обществени предубеждения изпитваме върху себе си, като ни лимитират.
Така неуместният човек схваща, че фактически не е бил свободен.
За Камю, човек не избира. Абсурдът и остатъкът живот, който той носи, не зависят затова от волята на индивида, а от нейната диаметралност — гибелта.
В последна сметка Камю счита, че извлича от парадокса три изводи — моя протест, независимост и моята пристрастеност.
Камю се пробва да дефинира какво в същина е неуместният човек
„ Този, който, без да го отхвърля, не прави нищо предвид на безконечното, не тъй като стремежът му е непознат. Той просто избира своята храброст и своя разум. Смелостта го учи да живее без предопределение и да се задоволява с това, което има, разсъждението му демонстрира до каква степен се простират границите му. Убеден в своята премерена независимост, в своя протест без бъдеще и в своето мимолетно схващане, той продължава да се лута във времето на своя живот “.
Албер Камю е уверен, че парадоксът не освобождава, той оковава.
„ Да не има вяра в дълбокия смисъл на нещата е свойствено на неуместния човек. Той оглежда, складира и изгаря всичките въодушевени или възхитени лица. Времето върви с него. Абсурдният човек не се отделя от времето. “
Албер Камю счита, че в живота няма безконечна обич, с изключение на неосъществената. Няма пристрастеност без битка. Човек желае да бъде нещо в своя живот. Да твориш, значи да дадеш форма на своята орис.
За Албер Камю философията се явява учителка на живота. Според него неправилно е да се твърди, че животът е непрекъснат избор.
„ Но е правилно и това, че не може да си представим живота, лишен от всевъзможен избор. “
Затова, индивидът е единственото създание, което се отхвърля да бъде това, което е.
„ По-добре да умреш прав, в сравнение с да живееш на колене “, споделя Камю.
За да живее човек, той би трябвало да се бунтува, само че при този протест обезателно би трябвало да се почитат границите.
„ Аз се бунтувам, затова ние съществуваме. “
Много постоянно Камю дефинира протеста като философски.
Той е ориентиран срещу ориста и срещу целия свят.
Този протест е философски, доколкото оспорва крайните цели на индивида и Вселената.
От своя страна самият протест е абсурден, тъй като се стреми към някакъв ред.
Валери Динев
„ Животът “, 1999
Валери Динев е професор в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “. Чете курс по философска антропология. Специализирал е в Съединени американски щати, Германия и Англия. Автор е на книгите „ Модели на човешкото държание “ (1993), „ Философска антропология “, 1-4 част (1995-2007), „ Страхът: философско-антропологичен разбор “ (1996), „ Животът “ (1999), „ Въведение в практическата философска антропология “ (2009).
