Ако адът и раят съществуват, тогава ще изгорим. Заради всички

Ако пъкълът и раят съществуват, тогава ще изгорим. Заради всички неточности и човешки смъртни случаи. Има такава странна лекарска смешка:„ Колкото по-опитен е лекарят, толкоз по-голямо е гробището зад него ". Въпреки че за един гибелен излаз се опитваме да бъдем обезщетени от десетки избавени животи. 

Това е откъс от надълбоко прочувствен текст, обикалящ обществените мрежи от седмица, подписан от неизвестен анестезиолог. Много участници в обществените мрежи го възприемат като писан от български доктор. В интернет такива текстове бродят като „ Летящия холандец “ и вълнуват човешките души. Списание „ Осем “ се допита до доста източници и откри „ извора “. Бележките са на доктор Владимир Лашев – анестезиолог, който е напуснал този свят преди съвсем 10 години. Неговата щерка инцидентно се натъкнала на дневника му, до момента в който се ровела из документите му и решила да показа с читателите, написа уеб сайтът „ За дамата “. 

Но кой се интересува от възприятията на лекаря? Той е също по този начин човек, който изпитва нормални усеща: вяра, боязън, омерзение...

Анестезиологията и реанимацията не инцидентно са упоменати дружно. Тези науки са едно цяло -  граничното положение на индивида сред живота и гибелта. И в случай че работата на анестезиолога прекъсва съзнанието и всички типове човешка сензитивност, реаниматорът връща пациента от

„ другия свят. "

Същността и в двата случая е елементарна - битка против гибелта. Някои считат, че гибелта е остаряла жена с коса? Не вярвайте. Тя може да е млада и красива. Тя може да успокои, да отпусне и по-късно да измами. За тези 20 години работа в отдела за интензивно лекуване, аз самият съм безпределно изтощен.

Уморен съм от стрес, стенещи заболели и оплакващи се родственици. Уморен от личната си душа, която се трови всякога, когато се случи смъртоносно събитие. С всяка нова гибел остарелият въпрос пулсира в главата ми: направих ли всичко вярно, той беше жив и умря покрай мен, за какво не помогнах?
Вътрешният глас може да те подлуди. Не е чудно, че всеки доктор има избавление: някой обича лов на риба, някой рисува, някой кара ски... Спасяваме хората, а нашите занимания ни избавят нас.

Можете да чуете, че анестезиологът не е доктор. Когато интервенцията завърши, постоянно питат кой е оперирал. Никой няма да попита кой направи анестезията. Малко хора знаят, че един анестезиолог прави упойка на към 5000 пациента годишно. И всякога, когато изключите съзнанието на някого, изключвате способността му да диша, което значи, че сте виновни, в случай че нещо се обърка.
Често можете да чуете по какъв начин приказват за „ дребна упойка. " Но тази фраза има за цел единствено да успокои пациента. В края на краищата, даже и по-късно наркоза са вероятни огромни затруднения. Пациентът може да получи алергичен потрес или прекъсване на дишането.

Казват, че междинната дълготрайност на живота на един анестезиолог-реаниматор не надвишава 46 години. И не е чудно -  стресът е прекомерно огромен. В нашата клиника двама лекари неотдавна починаха на 46 и 48 години. Здрави, мощни мъже. Причината - просто не им устояха сърцата.
И по какъв начин да устоят? Как да оцелееш, когато 20-годишен мъж, ранен в основната артерия, кърви до гибел и желае да бъде избавен, а по-късно умира пред очите ти. Как да оцелееш, когато мъжът с инфаркт беседва с теб и ненадейно млъква, очите му се замайват, следват няколко крампи и най-после гибел...
В такива моменти вие се чувствате гневни към себе си, тъй като не помогнахте. Чувствате засегнатост към пациента, че той не оправда очакванията на лекаря. Чувствате изтощение и разбирате какъв брой сте безпомощни в лицето на гибелта. Можете да плачете, можете да пиете водка, можете да извършите всичко. Но нищо няма да помогне. Ти си просто доктор, не Бог.

Лекарите нямат религия в нищо. Когато видите живота от най-неблагоприятната страна, е мъчно да повярвате в паралелни светове, в небето или в пъкъла. Но лекарите имат вяра в ориста. Как другояче да обяснят случаите, когато човек би трябвало да почине съгласно всички закони на медицината, а той оцелява и назад. Спомням си един случай: Кон удари дете с копита и му проба черепа. Изглежда, че нямаше шансове, само че то оцеля. Един юноша бе докаран три пъти (!) с рана в сърцето и всякога той се измъква. А някой има пъпка, развие сепсис и умре…

И такива пациенти идват един след различен. Можете да почивате единствено след края на промяната. Отпускате тялото, само че главата ще продължи да смила предишното. Вие просто сядате в обичания си фотьойл, гледате телевизия, само че не чувате нищо - има виене на родственици в главата ви, рев на деца, звук от апаратите в операционната. Без чашка алкохол човек не може да заспи...

Смъртта не е толкоз ужасна, колкото продължителното заболяване, когато няма късмет за възобновяване. Виждал съм стотици такива пациенти. Често срещана обстановка е, когато човек нарани гръбначния си дирек и пхродължава да работи единствено мозъкът. Обикновено тези хора живеят не повече от месец или два. Някой претърпява случай в басейна, някой скача в реката, някой пада от дърво. Такива пациенти през лятото и есента са по дузина дневно - сезонен феномен, може да се каже.