Купчината тор
Аджан Брам (Питър Бетс) е роден в Лондон през 1951 година. На 16-годишна възраст се среща с първите будистки книги и от този момент счита себе си за будист. Интересът му към религиозно-философското обучение и медитацията се задълбочава, до момента в който следва теоретична физика в „ Кеймбридж ”. Дипломира се и преподава в продължение на година, след което отпътува за Тайланд, с цел да стане духовник.
Посветен е в отшелнически чин на 23 години от настоятеля на манастира „ Уат Сакет “ в Банкок. Девет години Аджан Брам прекарва в образование и медитация под вещото управление на известния будистки преподавател, считан за светец, Аджан Ча. В момента Аджан Брам е настоятел на будисткия манастир „ Бодхиняна ” и нравствен глава на будистката общественост в Северна Австралия.
Купчината тор
Откъс от книгата му “Отвори сърцето си ”
Неприятни неща, като това да се представиш най-зле от целия клас, се случват в живота. Те могат да се случат на всеки. Единствената разлика сред щастливия човек и оня, който се отчайва, е в метода, по който реагират на нещастията.
Представете си, че сте прекарали страховит ден на плажа с вашия другар. Когато се прибирате вкъщи, откривате, че тъкмо пред входната ви врата се издига огромна купчина тор. Има три неща, които знаете за въпросната купчина:
1. Не сте я поръчвали. Вината не е ваша.
2. Няма изплъзване. Никой не е видял кой я е стоварил, тъй че няма на кого да се обадите, с цел да си я прибере.
Купчината е гадна и воняща, умирисала е цялата къща. Направо не се устоя.
В тази метафора купчината тор пред къщата въплъщава травматичните преживявания, които са ни се стоварили. Както и нагоре, има три неща, които знаем за нещастието в живота ни:
1. Не сме я поръчвали. Казваме си: „ Защо на мен? ”.
2. Няма изплъзване. Никой, даже най-хубавият ни другар, не може да ни отърве от нея (въпреки че може да опита).
3. Тя е ужасна, унищожава щастието ни и болката изпълва целия ни живот. Направо не се устоя.
Има два метода да реагираме на обстановката, в която ни се е стоварила купчина тор. Първият е да я носим със себе си. Слагаме малко в джобовете, в чантата, в пазвата. Пълним си даже гащите. Тогава откриваме, че като разнасяме тор по всички страни, губим доста другари. Дори най-хубавите ни другари сякаш все по-рядко се обаждат.
„ Разнасянето на тора ” е метафора за затъването в депресията, негативността или гнева. Това е естествена и разбираема реакция по отношение на злощастните условия. Но губим доста другари, тъй като е също по този начин естествено и разбираемо, че не сме приятна компания, когато сме толкоз потиснати. Освен това, купчината не става по-малка, по тази причина пък с времето вонята й нараства.
За благополучие има и различен метод. Когато са ни стоварили купчина тор, можем да въздъхнем и да се заловим за работа. Изкарваме количката, вилата и лопатата. Натоварваме тора на количката, закарваме го зад къщата и го разнасяме из градината. Наистина трудоемка работа, само че знаем, че нямаме различен избор. Понякога съумяваме да пренесем единствено половин количка тор. Правим нещо по казуса, вместо с недоволства да затъваме в депресията. Ден след ден събираме тора. Ден след ден купчината от ден на ден се смалява.
Може да ни отнеме няколко години, само че непроменяемо идва утрото, когато виждаме, че купчината тор пред къщата ни е изчезнала. Нещо повече, в друга част на къщата се е случило знамение. Градината грее в ярките цветове на цветята, които са на всички места. Ароматът им се носи по улицата и съседите, и даже минувачите се усмихват с приятност. А плодното дръвче в ъгъла едвам не се е прекършило под тежестта на плодовете. Те са толкоз сладки, че такива няма да намериш в магазина. И са толкоз доста, че можем да ги споделим със съседите. Дори минувачите пробват вкусния магически плод.
„ Разкопаването на тора ” е метафора на това да приветстваме нещастията като средство за обогатяване на живота. Това е работа, която би трябвало да свършим сами – тук никой не може да ни помогне. Но като наторяваме с нея градината на сърцето си ден след ден, купчината на болката понижава. Може да ни отнеме няколко години, само че непроменяемо идва утрото, когато не виждаме повече болежка в живота си и в това време в сърцето ни е станало знамение. То е изпълнено с цветята на добротата и ароматът на любовта се носи из улицата, към съседите и роднините ни, даже към инцидентните минувачи. Нашето дърво на мъдростта е свело клони към нас, отрупани със сладки прозрения за природата на живота. Тези вкусни плодове ние споделяме обилно даже с минувачите, изцяло непринудено.
Когато сме познали болката от нещастието, научили сме урока й и сме се грижили добре за градината си, можем да прегърнем някой различен, който страда надълбоко, и да кажем нежно: „ Знам какво е ”. Той ще разбере, че в действителност знаете. Оттук стартира състраданието. Показваме му количката, вилата и лопатата и му предлагаме безгранично поощрение. Няма по какъв начин да създадем това, в случай че първо не сме отгледали личната си градина.
Срещал съм доста движимости в медитацията монаси, които в спешни моменти са спокойни, индиферентни и ведри. Малцина обаче са станали велики учители. Често съм се питал за какво е по този начин.
Сега ми се коства, че тези монаси, на които им е било релативно елементарно, чиято купчина тор е била дребна, не са станали учители. Докато монасите, които са срещнали големи компликации, безшумно са ги „ обработвали ” и са основали богата градина – точно те са станали огромни учители. Всички са имали мъдрост, успокоение и състрадание; само че тези с повече тор са имали повече за шерване със света. Моят преподавател Аджан Ча, който за мен е най-великият преподавател, на млади години вероятно е имал пред вратата си опашка от камиони, чакащи своя ред да изсипят тора.
Поуката от историята е може би тази: в случай че желаете да служите на света, в случай че желаете да следвате пътя на състраданието, идващия път, когато в живота ви се случи злощастие, си кажете: „ Ура! Още тор за градината ми! ”.
Посветен е в отшелнически чин на 23 години от настоятеля на манастира „ Уат Сакет “ в Банкок. Девет години Аджан Брам прекарва в образование и медитация под вещото управление на известния будистки преподавател, считан за светец, Аджан Ча. В момента Аджан Брам е настоятел на будисткия манастир „ Бодхиняна ” и нравствен глава на будистката общественост в Северна Австралия.
Купчината тор
Откъс от книгата му “Отвори сърцето си ”
Неприятни неща, като това да се представиш най-зле от целия клас, се случват в живота. Те могат да се случат на всеки. Единствената разлика сред щастливия човек и оня, който се отчайва, е в метода, по който реагират на нещастията.
Представете си, че сте прекарали страховит ден на плажа с вашия другар. Когато се прибирате вкъщи, откривате, че тъкмо пред входната ви врата се издига огромна купчина тор. Има три неща, които знаете за въпросната купчина:
1. Не сте я поръчвали. Вината не е ваша.
2. Няма изплъзване. Никой не е видял кой я е стоварил, тъй че няма на кого да се обадите, с цел да си я прибере.
Купчината е гадна и воняща, умирисала е цялата къща. Направо не се устоя.
В тази метафора купчината тор пред къщата въплъщава травматичните преживявания, които са ни се стоварили. Както и нагоре, има три неща, които знаем за нещастието в живота ни:
1. Не сме я поръчвали. Казваме си: „ Защо на мен? ”.
2. Няма изплъзване. Никой, даже най-хубавият ни другар, не може да ни отърве от нея (въпреки че може да опита).
3. Тя е ужасна, унищожава щастието ни и болката изпълва целия ни живот. Направо не се устоя.
Има два метода да реагираме на обстановката, в която ни се е стоварила купчина тор. Първият е да я носим със себе си. Слагаме малко в джобовете, в чантата, в пазвата. Пълним си даже гащите. Тогава откриваме, че като разнасяме тор по всички страни, губим доста другари. Дори най-хубавите ни другари сякаш все по-рядко се обаждат.
„ Разнасянето на тора ” е метафора за затъването в депресията, негативността или гнева. Това е естествена и разбираема реакция по отношение на злощастните условия. Но губим доста другари, тъй като е също по този начин естествено и разбираемо, че не сме приятна компания, когато сме толкоз потиснати. Освен това, купчината не става по-малка, по тази причина пък с времето вонята й нараства.
За благополучие има и различен метод. Когато са ни стоварили купчина тор, можем да въздъхнем и да се заловим за работа. Изкарваме количката, вилата и лопатата. Натоварваме тора на количката, закарваме го зад къщата и го разнасяме из градината. Наистина трудоемка работа, само че знаем, че нямаме различен избор. Понякога съумяваме да пренесем единствено половин количка тор. Правим нещо по казуса, вместо с недоволства да затъваме в депресията. Ден след ден събираме тора. Ден след ден купчината от ден на ден се смалява.
Може да ни отнеме няколко години, само че непроменяемо идва утрото, когато виждаме, че купчината тор пред къщата ни е изчезнала. Нещо повече, в друга част на къщата се е случило знамение. Градината грее в ярките цветове на цветята, които са на всички места. Ароматът им се носи по улицата и съседите, и даже минувачите се усмихват с приятност. А плодното дръвче в ъгъла едвам не се е прекършило под тежестта на плодовете. Те са толкоз сладки, че такива няма да намериш в магазина. И са толкоз доста, че можем да ги споделим със съседите. Дори минувачите пробват вкусния магически плод.
„ Разкопаването на тора ” е метафора на това да приветстваме нещастията като средство за обогатяване на живота. Това е работа, която би трябвало да свършим сами – тук никой не може да ни помогне. Но като наторяваме с нея градината на сърцето си ден след ден, купчината на болката понижава. Може да ни отнеме няколко години, само че непроменяемо идва утрото, когато не виждаме повече болежка в живота си и в това време в сърцето ни е станало знамение. То е изпълнено с цветята на добротата и ароматът на любовта се носи из улицата, към съседите и роднините ни, даже към инцидентните минувачи. Нашето дърво на мъдростта е свело клони към нас, отрупани със сладки прозрения за природата на живота. Тези вкусни плодове ние споделяме обилно даже с минувачите, изцяло непринудено.
Когато сме познали болката от нещастието, научили сме урока й и сме се грижили добре за градината си, можем да прегърнем някой различен, който страда надълбоко, и да кажем нежно: „ Знам какво е ”. Той ще разбере, че в действителност знаете. Оттук стартира състраданието. Показваме му количката, вилата и лопатата и му предлагаме безгранично поощрение. Няма по какъв начин да създадем това, в случай че първо не сме отгледали личната си градина.
Срещал съм доста движимости в медитацията монаси, които в спешни моменти са спокойни, индиферентни и ведри. Малцина обаче са станали велики учители. Често съм се питал за какво е по този начин.
Сега ми се коства, че тези монаси, на които им е било релативно елементарно, чиято купчина тор е била дребна, не са станали учители. Докато монасите, които са срещнали големи компликации, безшумно са ги „ обработвали ” и са основали богата градина – точно те са станали огромни учители. Всички са имали мъдрост, успокоение и състрадание; само че тези с повече тор са имали повече за шерване със света. Моят преподавател Аджан Ча, който за мен е най-великият преподавател, на млади години вероятно е имал пред вратата си опашка от камиони, чакащи своя ред да изсипят тора.
Поуката от историята е може би тази: в случай че желаете да служите на света, в случай че желаете да следвате пътя на състраданието, идващия път, когато в живота ви се случи злощастие, си кажете: „ Ура! Още тор за градината ми! ”.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ