Адам Смит (1723–1790) е прочут като бащата на модерната икономическа

Адам Смит (1723–1790) е фамозен като бащата на модерната икономическа доктрина с помощта на своето „ Изследване на природата и аргументите за благосъстоянието на народите “ (1776).

Но самичък цени повече първата си книга – „ Теория на моралните усеща “, която разгласява още като професор по философия през 1759 година До края на живота си грижливо я преработва в последвалите още пет издания, тъй като се занимава с фундамента на човешкото държание, върху който стъпва юриспруденцията с нейната нормативност и стопанската система с нейната целенасоченост.

„ В епохата на Просвещението възприятията, включително и моралните, притеглят вниманието на мнозина проникновени наблюдаващи на човешката природа, което разрешава спецификата им да изпъкне на фона на обичайното съмнение към пристрастеностите и да получат уместно самопризнание наред с упованието в разсъдъка.

Именно Адам Смит обаче е оня, който се осмелява да изясни – по модела на естествознанието – общите правила, ръководещи тези усеща, да изведе с тях моралните съждения, с които преценяме държанието и характера на другите и на самите нас.

Това прави „ Теория на моралните усеща “ бестселър освен в Шотландия и в Англия, само че и във Франция и в Германия, където преводи се появяват редом с основните книги на Ж.-Ж. Русо от 1762 година

Славата на Смит стига и до Русия по времето на Екатерина II . През идващия XIX в. я засенчва „ Богатството на народите “. Но тезите не губят отрезвяващия си резултат, даже когато връзките сред етиката и стопанската система излиняват напълно. “ – проф. Стилиян Йотов

Колкото и себелюбив да считаме индивида, в неговата природа явно участват правила, които го вършат заинтригуван от участта на другите и вършат тяхното благополучие негова нужда, въпреки той да не печели нищо от това с изключение на удоволствието да бъде негов наблюдаващ.

От този тип са жалостивостта (pity) и състраданието (compassion) – страстта (emotion), която изпитваме по отношение на непознатата мизерия, когато или я съзираме, или биваме принудени да си я представим по изключително ослепителен метод. Че ние постоянно извличаме горест от тъгата на другите, е прекомерно явен факт, който не изисква никакви образци, с цел да бъде доказан; защото това възприятие (sentiment), както всички останали съществени пристрастености (passions) на човешката природа, напълно не е лимитирано единствено до добродетелните и хуманните измежду нас, въпреки и вероятно те да го усещат с най-изтънчена сензитивност.

Дори най-големият кавгаджия, най-закоравелият извършител на публичните закони, не е изцяло лишен от него.

Тъй като нямаме непосреден опит за това, което изпитват другите, не можем да формираме визия за метода, по който те са наранени, в случай че си представим какво самите ние бихме изпитали в сходна обстановка.

Макар за нашия събрат ножът да е опрял до кокала, стига ние самите да сме спокойни личните ни чувства в никакъв случай не биха ни предали с акуратност неговото страдалчество.

Те в никакъв случай не са – и в никакъв случай не биха могли – да ни отведат оттатък личната ни персона, и ние можем да формираме някакво съмнение по отношение на неговите чувства само чрез въображението.

Също по този начин тази дарба не може и да ни помогне в това по различен метод, с изключение на като ни показа какви биха били нашите лични чувства, в случай че бяхме на негово място.

Въображението ни копира усещанията за личните ни чувства, а не за неговите. Чрез въображението ние се слагаме в неговата обстановка, представяме си по какъв начин изтърпяваме същите премеждия, като че ли обитаваме неговото тяло и в избрана степен ставаме еднакъв човек с него, и оттова формираме някаква визия за чувствата му, и даже усещаме нещо, което, въпреки и по-слабо, не е напълно друго.

Неговата мъка, откакто по този метод е била привнесена в нас, откакто по този метод ние сме я приобщили и създали наша лична, най-сетне стартира да ни афектира, и тогава ние треперим и потръпваме при мисълта за това какво изпитва той.

Защото както това да изпитваме болежка или да се намираме в неволя буди у нас най-дълбока тъга, по този начин и това да си представим по какъв начин се намираме в тези положения буди в избрана степен същата страст, съразмерно по отношение на яркостта или мътността на визията (conception).

Че това е източникът на нашата съпричастност (fellow-feeling) по отношение на непознатото злощастие, че посредством слагане на мястото на страдалеца ние съумяваме или да си представим, или да бъдем наранени от неговите чувства, може да бъде демонстрирано посредством голям брой налични наблюдения, ако не е задоволително ясно от единствено себе си.

Когато забележим по какъв начин някой се готви всеки миг да нанесе удар върху крайници или ръката на различен човек, ние естествено се присвиваме и отдръпваме своя крайник или своята ръка; а когато ударът бъде нанесен, ние сами го изпитваме в някаква степен; и сме засегнати от него сходно на пострадалия.

Хората в тълпата, наблюдаваща танцьор върху опънато въже, естествено се извиват, извъртат и балансират личните си тела по този начин, както виждат да го прави той, и както усещат, че би трябвало да вършат в неговата обстановка.

Хора с деликатни нерви и болнави тела се оплакват, че когато гледат към раните и язвите на просяците по улиците, стартират да изпитват сърбежи или неприятни чувства в съответната част на личното си тяло.

Ужасът, с който възприемат нещастието на тези клетници, афектира тази съответна част от тях повече от всяка друга; тъй като този смут произтича от визията за това по какъв начин те самите биха страдали, в случай че в действителност те самите бяха клетниците, които виждат пред себе си, и в случай че тази съответна част от тях фактически беше наранена по същия злополучен метод.

Самата мощ на тази визия е задоволителна да сътвори в техните неустойчиви тела този сърбеж или това неприятно чувство, от което се оплакват.

И най-силните хора означават, че при типа на засегнати очи постоянно и те самите изпитват осезаема болежка в своите лични очи, която произлиза от същата причина; че този орган и у най-силния мъж е по-деликатен, в сравнение с която и да било друга част в тялото на най-слабия.

Не единствено такива условия, които основават болежка или тъга, са способни да провокират състрадание у нас.

Каквато и да е пристрастеността, пробудена от случаен обект у засегнатия човек, аналогична страст се заражда при мисълта за неговата обстановка в гърдите на всеки деликатен наблюдаващ.

Нашата наслада от избавлението на тези трагични или сантиментални герои, които са ни заинтригували, е също толкоз откровена, колкото и нашата тъга по техните тегоби, и съчувствието ни по отношение на тяхното злощастие не е по-реално от това към щастието им.

Ние споделяме благодарността им към тези правилни другари, които не са ги изоставили по време на техните изпитания; и с подготвеност се причисляваме към негодуванието им (resentment) по отношение на тези вероломни предатели, които са ги наранили, изоставили или измамили.

За всяка една пристрастеност, на която е предразположен човешкият разум, страстите на наблюдаващия постоянно подхождат изцяло на това, което, вземайки случая драговолно, той си показва, че изпитва пострадалият.

Съжалението и състраданието са думи, за които е свойствено да отбелязват съчувствието ни към непознатата тъга.

Симпатията (sympathy), въпреки и нейното значение вероятно в миналото да е било същото, в този момент обаче – без да е прекомерно несвоевременно – може да бъде употребена, с цел да отбелязя съчувствието ни към каквато и да било пристрастеност.

В някои случаи благосклонността може да бъде подбудена даже единствено от гледката на избрана страст у различен човек. В някои случаи пристрастеностите могат да наподобяват като че ли преливат от един човек в различен, незабавно и предишно на всякакво знание по отношение на това, което ги е събудило в в началото засегнатия човек.

Скръбта и насладата да вземем за пример, мощно изразени в погледа и жестовете на всекиго, мигновено афектират наблюдаващия в някаква степен със сходна или съзвучна страст. Едно усмихнато лице за всекиго, който го зърне, е развеселяваща гледка; както скръбното изражение, въпреки това, е меланхолична такава.

Това обаче не е общовалидно, нито важи за всички пристрастености. Има някои пристрастености, чийто израз не буди никаква благосклонност, а в противен случай, още преди да сме добили визия за това, което ги е провокирало, вместо това те служат да ни отвратят и настроят против себе си.

Яростното държание на един сърдит човек е по-вероятно да предизвика у нас неспокойствие против него самия, в сравнение с против враговете му. Тъй като сме незапознати с повода за гнева му, ние не можем да вземем неговия случай драговолно, нито да си представим каквото и да било, съответстващо на пристрастеностите му, провокирани от този случай.

Но ние ясно виждаме каква е обстановката на тези, на които той е сърдит, и на какво принуждение могат да бъдат изложени те от страна на толкоз разгневен съперник. Ето за какво ние с подготвеност симпатизираме на техния боязън или възмущение и незабавно сме предразположени да заемем позиция против мъжа, който привидно съставлява такава опасност за тях.

Ако самият тип на скръбта и насладата в избрана степен предава сходни страсти и на нас, това е тъй като те ни демонстрират общата визия за някаква наслада или неволя, която е сполетяла индивида, у който ги следим, а при тези пристрастености това е задоволително, с цел да повлияе и на нас.

Въздействията от скръбта и насладата намират своя свършек в индивида, който изпитва тези емоции; техният израз – за разлика от този на негодуванието – не провокира у нас визията за някой различен човек, за който следва да бъдем загрижени, и чиито ползи са противоположни на тези на чувстващия.

Следователно общата визия за наслада или неволя основава угриженост за индивида, който се е сблъскал с нея, само че общата визия за провокация не буди благосклонности по отношение на гнева на индивида, който се сблъсква с нея.

Природата, наподобява, ни учи да заобикаляме да се поддаваме на този тип пристрастеност, и – до момента в който не бъдем осведомени за аргументите ѝ – да сме склонни по-скоро да ѝ се противопоставяме.