(A Collaboration Corneille and Moliere, 1873, by Jean Leon Gerome)

(A Collaboration Corneille and Moliere, 1873, by Jean Leon Gerome)

♠ Молиер

Жан Батист Поклен-Молиер се е родил в Париж на 15 януарий 1622 година. Баща му бил тапицер и е сполучил да се настани като тапицер при двореца. Още от дребен Молиер е можел да посещава представленията на уредени трупи, без да изпуща ония многочислени парижки панаири, по които са цъфтели грубите и радостни комедии на скитащи трупи. Свършил езуитския College de Clermont, гдето изучил латински език и добил знания по литературата, той посещава уроците на Гасенди и се сдружава там със Сирано дьо Бержерак и със популярния по-после ориенталист Бернье. Свободомислието, жаждата за битка срещу безрасъдъците и лицемерието във всичките му типове са въодушевлявали тия младежи и тук Молиер добил оная философска подкладка, която така отличавала неговото творчество от творчеството на другите комични писатели.

След това той учи правото в гр. Орлеан, доближава до степен лисансие, само че стопира там: притегля го театра и не му дава да следва оня път, който родителите му били предначертали - да поеме занаята на татко си. Тая пристрастеност към театъра се усилва още повече, когато Молиер среща една много стара, кокетлива и неглупава второстепенна актриса, Мадлена Бежар.

На 30 юний 1643 година Молиер и Мадлена Бежар основават своя натрупа, състояща се единствено от девет души. Но опитът се приключил несполучливо и плачевно. Молиер се смятал за трагически артист, той още не бил намерил същинското си място и трупата свършила с веществен провал.

След това Жан Батист Поклен взема театралното име Молиер, на което било съдено да остане постоянно, и постъпва в една пътюща натрупа, първом като артист, след това като шеф на трупата.

Петнайсет години скита Молиер из Франция, при най-неблагоприятните условия, при вътрешни държавни неуредици, само че това са годините, в които той добива опит - и театрален, и житейски - и се приготвя за писателска активност. Трупата му се обогатява с нови и скъпи гении, театралният гений на Молиер, въпреки това, закрепва и добива своето същинско място в осъществяването на комическите функции.

Леката италианска комедия му подухва концепцията за леки, шеговити комедийки, сюжетът на които е най-вече ангажиран - то е или някой житейски виц, или епизод, изнесен от някой публицист. Голяма част от тия радостни комедийки не са пристигнали до нас. Те са давали обаче от време на време сюжети за по-сетнешните и по-сериозни работи на Молиера.

В 1658 година трупата на Молиера добива покровителството на кралевия брат и се открива в Париж, в „ Petit Bourbon ”. Людовик ХІV взема под свое застъпничество трупата и пред Молиера се открива необятно поле за активност. Но милостта на кралете е нетрайна. Отначало, под покровителството на краля-слънце, сатирата на Молиера минава безнаказано, само че след това, когато нейното публично значение става все по-ясно, и колкото по-ярко се обрисуват самостоятелните мисли на актьора, толкоз повече високият настойник охладнявал.

Още изначало Молиер сполучил да си сътвори неприятели. Публиката основала ослепително име на неговия спектакъл, а това възбудило завистта на дотогавашните трупи. Към тях се включили дотогавашните фешън писатели и това светско общество, което така грубо осмял в комедията си „ Смешните фантазьорки ” (Les preiceuses redicules ”). Още не изгубил благоволението си към него, Людовик ХІV му дава място в „ Palais Royal ”, откакто придворни интриги изтикват трупата от остарялото й място.

Четиридесетгодишен, Молиер се влюбва в 19-годишната Арманда Бежар и в 1662 година се оженва за нея. Но към другите паники и страдания с тоя брак се притурили нови. Суетна и жадна за наслаждения и поклонници, Арманда била диаметралност на великия публицист, на неговото увлечение към фамилното огнище, към сериозните мисли и високата социална активност. Люти страдания е костувал на Молиера тоя брак и те влели нова мощ в безпощадната ирония на поета. И по-рано лицемерието и нелепостта на тогавашното общество го възмущавали и отвращавали, само че в този момент той имал една причина повече да насочи срещу него своите стрели - то отнемало жена му, то съсипвало неговия дом.

В 1664 година се появява „ Тартюф ”. За да напише тая остра ирония срещу религиозното двуличие, Молиер се надеял на покровителството на Людовика, само че скоро горчиво се излъгал. Людовик не разбирал ни неговите цели, ни високото значение на пиесата му. Публичните представления на „ Тартюф ” били неразрешени. Против Молиера се вдигнала цяла стихия: не оставили на мира фамилния му живот, доноси срещу него валели пред краля, един екзалтиран духовник дори молел краля да изгори жив комедианта. Всички, които са били ожилени от неговата ирония: придворни, католически лицемери, всемирски дами и господа, всички се опълчили намерено срещу него. С него било съзнателното публично мнение, само че то било още едва и единствено някои писатели като Буало и Лафонтена.

Но до момента в който „ Тартюф ” е неразрешен, създателят продължава да се връща към тематиката си: еднъж в „ Дон Жуан ”, различен път в „ Мизантроп ”.

В „ Мизантроп ” е излял Молиер накипялото си неодобрение от живота и хората. Горчивините, с които го е напоило актуалното му общество, би трябвало да а били доста ядовити, с цел да се издигне тоя протестующ глас срещу хората, който звучи с такава мъчителна мощ в комедията. Семейните му несгоди би трябвало да са били доста жестоки, с цел да добият подобен отзив в неговото произведение! В Алцеста има доста от самия Молиер. Правдив, прям, безмилостен към развратните нрави, към безправието, към безмълвното единодушие с бездарността и нелепостта, към надутата и безсъдържателна литература, Алцест минава за зложелател на хората, въпреки да е най-верния техен другар и най-безкористен покровител.

Неговите възгледи са прекрачили своя век. И Молиер като че ли насочва посредством неговите уста апел към грядущите генерации за състрадание и за битка за тържеството на правдата, истината и свободата. Но пиесата, която буди в този момент подобен жив интерес, не е била разбрана преди време и не е имала триумф.

След това Молиер, сякаш за утеха и отмора, написва три радостни фарсове, само че това е всичко, в което блика радостен безопасен смях. С множеството от своите творби той служи на значими и потребни обществени цели: ту поучава здравото поданство да не следва развратното дворянство, ту осмива педантизма на тогавашните дами.

Назрявал от ден на ден геният на Молиера, само че здравето му било подкосено. Постоянната битка, която трябвало да води срещу неприятелите си, заболяванията, фамилните несгоди подровили силите му. Преди четвъртото зрелище на радостната комедия „ Въображаемият болен ” той се почувствувал зле, само че не желал да отсрочи представлението, с цел да не лиши от отплата театралните служащи.

Той играл през тая вечер с изумителен натурализъм - непоносими болки и жестока кашлица го измъчвали - и публиката била във екстаз от чудесната му игра, без да подозира каква печална покруса се разиграва на сцената. В последното деяние той примрял и отвеян у дома, след един час умрял.

Много светила от тая ера са угаснали, доста имена, известни тогава, са забравени, само че името на Молиера сияе още с неотслабен искра. Един непрекъснат интерес съпровожда творбите му от страна в страна, от потомство на потомство.

Защото той не принадлежи единствено на французката литература. Той е неин наследник, само че човечеството го е обсебило. Богатият хумор, свързан с фино проучване на характерите и на душевните придвижвания и пристрастености, високите цели, които преследва той с изобличението или смеха - качество, което го издига над всички комици - прави Молиеровото творчество разбрано за всеки народ.

И всякъде, гдето високо се цени идеала на комедията и нейното възпитателно значение в художествено и обществено значение, Молиер е бил и ще си остане най-хубавият преподавател и най-хубавият пример.

Из: „ Пълно заседание на съчиненията на Константин Величков. Том V. Класически писатели. Расин, Шекспир, Молиер “, 1911 година
Изображение: A Collaboration Corneille and Moliere, 1873, by Jean Leon Gerome; chinaoilpaintinggallery