Историкът проф. Веселин Янчев пред „Труд“: С решимост и гъвкавост България къса последните окови
– Проф. Янчев, за какво днешният народен празник – 22 септември, денят, в който България е приета за самостоятелна страна, не е по този начин шумно и френетично празнуван, както други исторически дати?
– Само да уточним, че на 22 септември 1908 година България е оповестена за без значение царство, само че е приета за такова чак през април 1909 година Причините за неналичието на френетизъм в неговото честване, съгласно мен, са няколко. Без да ги градуирам ще отбележа: непознаването на смисъла и същността на този акт в новата българска история; фактът, че той е дело на ръководещите, а не на масите; отрицателното отношение на част от политическите (републикански) сили, които го принизяват и отхвърлят за антимонархическа пропаганда; множеството тествания, на които нацията е подложена скоро след оповестяването на Независимостта.
– Защо този акт, съдбовно значим за бъднините на страната ни не е уместно отразяван от националния епос, художествената литература, не е трансфорат в христоматиен мит? Ни песни, ни лирика има. Събитието сякаш е заметнато в задния двор на националната памет.
– Това са и аргументите, заради които не можем да чакаме Независимостта да се появи в националния епос или в художествената литература, въпреки че последната би спечелила, в случай че се опита да пресъздаде психологическия драматизъм, силата на характерите, смелостта и дързостта в мисленето и действието на българските политици от онази ера. Ще отбележа, че прави чест на българската историческа просвета, която и преди, и след 1989 година, посвети на Независимостта фундаментални проучвания, голям брой студии и публикации върху разнообразни нейни аспекти, намери и разгласява документите, свързани с това бележито събитие.
– Нали все търсим намеци сред минало и настояще, по какъв начин ще коментирате следната фраза от Манифеста към българския народ, подписан от Фердинанд през 1908-а (Вече сме 2017-а!)? Ето я втръсналата ни към този момент в наши дни: България е „ страна, почтена да бъде пълноправен член в фамилията на цивилизованите нации “. Защо повече от столетие не престават тези уверения?
– Ако цитираме тъкмо: „ Оттогава и до през днешния ден, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо правилен към паметта на националните дейци за своята независимост и въодушевяван от техните завещания, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и сътвори от нея под Мое управление и това на о’ Бозе почившия Княз Александър, страна, почтена да бъде пълноправен член в фамилията на цивилизованите нации. Винаги миролюбив, Моят Народ през днешния ден копнее за своя културен и стопански напредък; в това направление нищо не трябва да спъва България; нищо не би трябвало да пречи за преуспяването? “.
Според мен в тези изречения се крие не втръснала ни констатация, а феноменална и фундаментална политическа стратегия, която всяко потомство и всеки политически водач праволинейно би трябвало да следва. И може би в това е казусът. Ние приехме, че сме част от фамилията на цивилизованите страни, само че забравихме, че следвайки заветите на дедите ни би трябвало неуморно да се трудим за уреждането на „ хубавата ни земя “. Принадлежността към цивилизования свят не е привилегия, а изпитание и блян. Това е, което е въодушевявало следосвобожденското общество и политици. Това би трябвало да ни въодушевява и през днешния ден.
– О, да, би следвало да ни въодушевлява. Но признаци не се виждат като че ли. А историята ужким била учителка на народите, Какво лично научи българският народ от това така значимо и вдъхновяващо събитие в своята история?
– Не мога да кажа какво е научил българският народ от Независимостта. Но ми се ще да научи, че това събитие е апогеят на националноосвободителните ни битки още от времето на Възраждането, че то сбъдва фантазията за свободна и самостоятелна страна, че ориста ни е в нашите лични ръце и пречките и проблемите са предизвикателство, а не опрощение за бездейност и нищоправене. Да научи, че с прозорливост, неотстъпчивост и увереност, само че и с еластичност и дипломатичност, българската политическа класа съумя да скъса последните окови, които обвързваха страната с Османската империя и спъваха нейното възходящо развиване.
– Днес в политически проект България е принудена да избира сред разнообразни зависимости. Как стои въпросът с тогавашната ни самостоятелност, тя „ абсолют “ ли е, пък бил и временен?
– Може би би трябвало да уточним какво се схваща под самостоятелност. Независим е човек, общество, страна, които не са подчинени, които са независими, свободни. В политически проект това значи жителите свободно и суверенно да упражняват властта и да вземат решения. Именно подобен е смисълът на акта от 22 септември 1908 година. Друг е въпросът по какъв начин се употребява тази самостоятелност. От друга страна не може да се приказва за „ безспорна самостоятелност “. Всеки човек, общество, страна са част от по-голяма общественост и са принудени да се преценяват и да избират сред разнообразни зависимости. Но не трябва на това да се гледа единствено отрицателно. По-този метод те получават нови благоприятни условия и запаси, доста по-големи от личните.
– Защо учените – били те историци, политолози, социолози в случай че щете, когато иде тирада за нечия самостоятелност не вкарат като наложително уточнението „ от кого “?
– Ще отговоря шеговито: Защото ще им отнеме доста време и старания. Мисля, че освен учените, само че всички са наясно, че това е невероятно.
– И аз от своя страна си разрешавам да ви запитам на смешка: през днешния ден от кого сме самостоятелни, проф. Янчев?
– Доколкото никой не ни постанова насилствени ограничавания ние сме самостоятелни. Отговорност на жителите и политиците е тази самостоятелност да бъде употребена в публичен интерес, в името на културния и икономически прогрес на страната.
Нашият посетител
Проф. Веселин Янчев е учител по Нова българска история в Историческия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски ”. През 1986 година приключва компетентност история в СУ., лекар по история през 1991, поредно старши помощник, основен помощник, доцент и професор в катедрата по история на университета. Автор на ред монографии и голям брой научни изявления.
– Само да уточним, че на 22 септември 1908 година България е оповестена за без значение царство, само че е приета за такова чак през април 1909 година Причините за неналичието на френетизъм в неговото честване, съгласно мен, са няколко. Без да ги градуирам ще отбележа: непознаването на смисъла и същността на този акт в новата българска история; фактът, че той е дело на ръководещите, а не на масите; отрицателното отношение на част от политическите (републикански) сили, които го принизяват и отхвърлят за антимонархическа пропаганда; множеството тествания, на които нацията е подложена скоро след оповестяването на Независимостта.
– Защо този акт, съдбовно значим за бъднините на страната ни не е уместно отразяван от националния епос, художествената литература, не е трансфорат в христоматиен мит? Ни песни, ни лирика има. Събитието сякаш е заметнато в задния двор на националната памет.
– Това са и аргументите, заради които не можем да чакаме Независимостта да се появи в националния епос или в художествената литература, въпреки че последната би спечелила, в случай че се опита да пресъздаде психологическия драматизъм, силата на характерите, смелостта и дързостта в мисленето и действието на българските политици от онази ера. Ще отбележа, че прави чест на българската историческа просвета, която и преди, и след 1989 година, посвети на Независимостта фундаментални проучвания, голям брой студии и публикации върху разнообразни нейни аспекти, намери и разгласява документите, свързани с това бележито събитие.
– Нали все търсим намеци сред минало и настояще, по какъв начин ще коментирате следната фраза от Манифеста към българския народ, подписан от Фердинанд през 1908-а (Вече сме 2017-а!)? Ето я втръсналата ни към този момент в наши дни: България е „ страна, почтена да бъде пълноправен член в фамилията на цивилизованите нации “. Защо повече от столетие не престават тези уверения?
– Ако цитираме тъкмо: „ Оттогава и до през днешния ден, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо правилен към паметта на националните дейци за своята независимост и въодушевяван от техните завещания, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и сътвори от нея под Мое управление и това на о’ Бозе почившия Княз Александър, страна, почтена да бъде пълноправен член в фамилията на цивилизованите нации. Винаги миролюбив, Моят Народ през днешния ден копнее за своя културен и стопански напредък; в това направление нищо не трябва да спъва България; нищо не би трябвало да пречи за преуспяването? “.
Според мен в тези изречения се крие не втръснала ни констатация, а феноменална и фундаментална политическа стратегия, която всяко потомство и всеки политически водач праволинейно би трябвало да следва. И може би в това е казусът. Ние приехме, че сме част от фамилията на цивилизованите страни, само че забравихме, че следвайки заветите на дедите ни би трябвало неуморно да се трудим за уреждането на „ хубавата ни земя “. Принадлежността към цивилизования свят не е привилегия, а изпитание и блян. Това е, което е въодушевявало следосвобожденското общество и политици. Това би трябвало да ни въодушевява и през днешния ден.
– О, да, би следвало да ни въодушевлява. Но признаци не се виждат като че ли. А историята ужким била учителка на народите, Какво лично научи българският народ от това така значимо и вдъхновяващо събитие в своята история?
– Не мога да кажа какво е научил българският народ от Независимостта. Но ми се ще да научи, че това събитие е апогеят на националноосвободителните ни битки още от времето на Възраждането, че то сбъдва фантазията за свободна и самостоятелна страна, че ориста ни е в нашите лични ръце и пречките и проблемите са предизвикателство, а не опрощение за бездейност и нищоправене. Да научи, че с прозорливост, неотстъпчивост и увереност, само че и с еластичност и дипломатичност, българската политическа класа съумя да скъса последните окови, които обвързваха страната с Османската империя и спъваха нейното възходящо развиване.
– Днес в политически проект България е принудена да избира сред разнообразни зависимости. Как стои въпросът с тогавашната ни самостоятелност, тя „ абсолют “ ли е, пък бил и временен?
– Може би би трябвало да уточним какво се схваща под самостоятелност. Независим е човек, общество, страна, които не са подчинени, които са независими, свободни. В политически проект това значи жителите свободно и суверенно да упражняват властта и да вземат решения. Именно подобен е смисълът на акта от 22 септември 1908 година. Друг е въпросът по какъв начин се употребява тази самостоятелност. От друга страна не може да се приказва за „ безспорна самостоятелност “. Всеки човек, общество, страна са част от по-голяма общественост и са принудени да се преценяват и да избират сред разнообразни зависимости. Но не трябва на това да се гледа единствено отрицателно. По-този метод те получават нови благоприятни условия и запаси, доста по-големи от личните.
– Защо учените – били те историци, политолози, социолози в случай че щете, когато иде тирада за нечия самостоятелност не вкарат като наложително уточнението „ от кого “?
– Ще отговоря шеговито: Защото ще им отнеме доста време и старания. Мисля, че освен учените, само че всички са наясно, че това е невероятно.
– И аз от своя страна си разрешавам да ви запитам на смешка: през днешния ден от кого сме самостоятелни, проф. Янчев?
– Доколкото никой не ни постанова насилствени ограничавания ние сме самостоятелни. Отговорност на жителите и политиците е тази самостоятелност да бъде употребена в публичен интерес, в името на културния и икономически прогрес на страната.
Нашият посетител
Проф. Веселин Янчев е учител по Нова българска история в Историческия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски ”. През 1986 година приключва компетентност история в СУ., лекар по история през 1991, поредно старши помощник, основен помощник, доцент и професор в катедрата по история на университета. Автор на ред монографии и голям брой научни изявления.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ