„Диванът на Сталин“ през погледа на Фани Ардан
1950 година, в голям и хубав парк със остарял замък идва на отмора Сталин. Той е изтощен и раздразним, съпровождат го неколцина правилни генерали и любовницата му от 27 години – Лидия. Измъчван от бодърствуване, паники и видения от предишното, Сталин взема решение скрито от всички да направи в кабинета си ъгъл, сходен на този на в Лондон, и там, лежащ на дивана за психоанализа, да споделя сънищата си на многострадалната Лидия.
Междувременно в имението идва и младият художник Данилов, на който е предоставено да увековечи вожда с паметник на Червения площад, само че преди този момент Комитет за Държавна сигурност (на СССР) ще подсигури неговото послушание, като извади от предишното му секрети, незнайни даже на него самия. Краят е предупреден – Лидия ще отнесе със себе си тайните на Сталин в незнайното, а Данилов ще пожертва любовта си и изкуството в името на славата.
Това е в общи линии сюжетът на едноименния разказ, приспособен и режисиран от. Това е едвам третият режисьорски опит на тази прелестна актриса и спрямо предходния, който съм гледала, в този момент тя се е справила доста по-добре.
и Еманюел Сение са в функциите на Сталин и Лидия. Това много облекчава режисьорската задача на Ардан, работейки с двама от най-хубавите артисти в актуалното френско кино. Депардийо е толкоз безапелационен като параноичен, мнителен и остроумен деспот, а Сение като интелигентна, тъжна и примирена жена, че съумяват да придадат изцяло човешки измерения на тази другояче много фантастична история. Самият филм е сниман доста безапелационно, в сиви цветове, с мъгла и сенки в ъглите, цялостен с униформени мъже, лаещи кучета и странни звуци, идващи като че ли право от преизподнята. От друга страна, за французите, даже и най-великите, вечно ще остане непостижимо същинското лице на руския гнет. Въображението им не може да възпроизведе атмосферата на боязън, където никой не задава въпроси, хората са грозно облечени, живеят семпло и непретенциозно – в това число и самият Сталин. Неподчинението не е въпрос единствено на персонален избор, а е участ и присъда, която се разгръща върху фамилията, роднините и приятелите. Всичко това не участва в този филм.
Една алегория за диктатора и смъртоносната отрова, която той разлива върху света в близост. Красиво сниман филм, въздействащо разкриващ своите поучения, само че в действителност с идентична меродавност можеше да се споделя и Диванът на Хитлер, Кадафи или Пол Пот.
Междувременно в имението идва и младият художник Данилов, на който е предоставено да увековечи вожда с паметник на Червения площад, само че преди този момент Комитет за Държавна сигурност (на СССР) ще подсигури неговото послушание, като извади от предишното му секрети, незнайни даже на него самия. Краят е предупреден – Лидия ще отнесе със себе си тайните на Сталин в незнайното, а Данилов ще пожертва любовта си и изкуството в името на славата.
Това е в общи линии сюжетът на едноименния разказ, приспособен и режисиран от. Това е едвам третият режисьорски опит на тази прелестна актриса и спрямо предходния, който съм гледала, в този момент тя се е справила доста по-добре.
и Еманюел Сение са в функциите на Сталин и Лидия. Това много облекчава режисьорската задача на Ардан, работейки с двама от най-хубавите артисти в актуалното френско кино. Депардийо е толкоз безапелационен като параноичен, мнителен и остроумен деспот, а Сение като интелигентна, тъжна и примирена жена, че съумяват да придадат изцяло човешки измерения на тази другояче много фантастична история. Самият филм е сниман доста безапелационно, в сиви цветове, с мъгла и сенки в ъглите, цялостен с униформени мъже, лаещи кучета и странни звуци, идващи като че ли право от преизподнята. От друга страна, за французите, даже и най-великите, вечно ще остане непостижимо същинското лице на руския гнет. Въображението им не може да възпроизведе атмосферата на боязън, където никой не задава въпроси, хората са грозно облечени, живеят семпло и непретенциозно – в това число и самият Сталин. Неподчинението не е въпрос единствено на персонален избор, а е участ и присъда, която се разгръща върху фамилията, роднините и приятелите. Всичко това не участва в този филм.
Една алегория за диктатора и смъртоносната отрова, която той разлива върху света в близост. Красиво сниман филм, въздействащо разкриващ своите поучения, само че в действителност с идентична меродавност можеше да се споделя и Диванът на Хитлер, Кадафи или Пол Пот.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ