(1883 ~ 1957) Рапорт пред Ел Греко (фрагмент) Китайците имат

(1883 ~ 1957)

Рапорт пред Ел Греко (фрагмент)

Китайците имат едно необичайно проклинание: „ Проклинам те да се родиш в някоя забележителна ера! “ Родили сме се в забележителна ера, изпълнена с спорни опити, с инциденти и сблъсъци; конфликти освен, както преди, сред добродетели и несгоди, а – и това е най-трагичното! – помежду самите добродетели. Старите одобрени добродетели стартират да губят своя престиж, не могат към този момент да задоволят религиозните, моралните, духовните и обществените условия на актуалната душа. Сякаш човешката душа е станала по-голяма и не се побира към този момент в старите калъпи. В недрата на нашата ера, в недрата на всеки актуален човек, осъзнато или неосъзнато, е избухнала безмилостна революция сред остарелия, всесилен в миналото мит, който се е изхабил, само че обезверено се бори да направлява към момента живота ни, и новия мит, който се бори, към момента непохватно и неорганизирано, да управлява душите ни. Затова всеки жив човек през днешния ден надълбоко се вълнува от трагичната орис на своето време.

И най-вече от всички – творецът. Има чувствителни устни и пръсти, които стартират да тръпнат, когато наближава стихия, като че ли ги бодат хиляди игли; такива са устните и върховете на пръстите на създателя. И когато приказва с такава убеденост за бурята, която ни връхлита, не приказва въображението му, а устните и пръстите му, върху които към този момент падат първите искри на урагана. Трябва да вземем героично решение; спокойствието, безгрижната наслада, по този начин нареченото благополучие принадлежат на други столетия, минали или бъдещи, не на нашата. Ние към този момент навлязохме в съзвездието на терзанието.

Обаче, без да се стремя умишлено, мъчех се, изразявайки това мъчение, да го надвишава и да открия, да открия или да основа, някакво освобождение. Когато пишех, постоянно вземах тематиката си от остарели времена и митове, само че същността й беше модерна, жива, тръпнеща от днешните проблеми и от сегашните терзания.

Но повече и от терзанията, ме изтезаваха и ме примамваха, и се стремях да закрепя облика им, огромните, неопределени, към момента изменчиви очаквания, които ни крепят към момента прави и ни карат да гледаме напред, оттатък бурята, с религия в ориста на индивида.

Вълнуваше ме грижата не толкоз за настоящия човек, който се разлага, а най-много за бъдещия, който се образува и се ражда. И си мислех, в случай че през днешния ден създателят изрази изцяло най-дълбоките си догадки, дали ще спомогне да се роди, час по-скоро, мъничко по-цялостно, бъдещият човек.

Все по-ясно прозирах отговорността на създателя. Действителността, разсъждавах аз, не съществува приключена и подготвена, без значение от нас; тя поражда със съучастието на човека; подхожда на цената на индивида. Ако прокопаем, като пишем, като действаме, едно речно корито, може действителността да потече по това корито, по което, без нашата интервенция, не би поела; и ние носим не, несъмнено, цялата, обаче огромна отговорност.

През други времена, уравновесени, писането може да е било забавление; през днешния ден то е тежък дълг и няма за цел да развлича с приказки мозъка и да го кара да забравя; а да активизира всички светли сили, оживели към момента в нашата преходна ера, и да подтикне индивида да надвиши, колкото може повече, животното.

В древногръцките нещастия героите са били единствено разпилените елементи на Дионис, които влизали в конфликт посред си; влизали са в конфликт, тъй като са били парчета, всеки от които е представлявал единствено една част от божеството, не са били цялостен бог; целият господ, Дионис, е стоял незабележим в центъра на нещастието и направлявал раждането, развиването и катарзиса на мита. За отдадения фен пръснатите, борещи се между тях елементи на Бога са се съединили скрито вътре в него и са се помирили; и са съставили цялото тяло на Бога; трансформирали са се в естетика.

Също по този начин съм си мислил постоянно, че би трябвало, измежду борещите се между тях раздробени герои на днешната покруса, да се извисява, непокътната, оттатък враждите и битките, бъдещата естетика. Много сложен, може би още неосъществим, героизъм. Намираме се в един косморазрушителен и космогоничен миг, в който и най-смелите персонални опити са наказани, в множеството случи, на неуспех; само че даже и тези неуспехи са плодотворни, не за нас, а за тези, които ще дойдат след нас; проправят път и оказват помощ на бъдещето да влезе.

Пишех, въодушевен, измежду покоя на бащината си къща и от мозъка ми не излизаше мисълта за тази страшна отговорност. Наистина, първоначално е било Словото, преди делото, наследник, единствен наследник на Бога; Словото, оплождащото, което основава света, забележимия и невидимия.

Полека-лека, освен това с приятност, потъвах в мастилото; огромни сенки се тълпяха към ямата на сърцето ми и желаеха да пият топла кръв, с цел да оживеят – Юлиан Отстъпник, Никифор Фока, Константин Палеолог, Прометей. Велики изтерзани души, страдали и любили доста през живота си и смело опълчили се против Бога и Съдбата. Мъчех се да ги измъкна от Небитието, с цел да популяризира пред живите хора страданията и битката им; страданията и битката на индивида. Да добия и аз храброст. Знам, това, което пиша, няма да бъде в никакъв случай напълно като изкуство; тъй като задачата ми е да се помъча да надвишава границите на изкуството; по този начин се обезобразява същината на хубостта, хармонията.

Колкото повече пишех, толкоз по-дълбоко осъзнавах: като пишех, аз не се борех за хубостта, а за избавлението. Не бях същински драскач – да се веселя, че извезвам някоя красива фраза или че нагласявам някоя звучна рима; аз също бях човек, който страдаше и се бореше, и търсеше освобождение. Да се избавя от тъмата вътре в мен и да я трансформира в светлина, от страшните прародители, които ревяха вътре в мен, и да ги трансформира в хора. И по тази причина призовавах великите души, които бяха направили най-високите и най-трудните подвизи, с цел да видя, че човешката душа може да победи всичко, и да се поокуража. Защото знаех това, виждах го: същата безконечна битка, която бе пламнала пред очите ми, когато бях дете, пламваше все така непримиримо в мен, пламваше непримиримо и по света, и тази битка беше неизчерпаемото съображение на моя живот; и по тази причина единствено тези двама борци бяха постоянно основните герои в цялото ми творчество; и в случай че пишех, то бе, тъй като единствено посредством писането, уви, можех да оказа помощ в битката. Непримиримо се бореха в мен Крит и Турция, Доброто и Злото, Светлината и Мракът; и задачата ми беше, изначало неосъзнато, а след това съзнато, с писането си да оказа помощ, колкото мога повече на Крит, на Доброто, на Светлината, да победят. Моята цел, с писането ми, не беше хубостта, а избавлението.

Случи се така, че се родих в епохата, когато тази битка е толкоз напрегната и потребността от помощ толкоз наложителна, че скоро можах да видя – моята персонална битка е тъждествена с великата битка на днешния свят; и двамата еднообразно се борим за избавление; аз – от тъмните прародители, той – от остарелия непочтен свят; и двамата – от тъмата.

Беше избухнала Втората международна война, оглупял беше светът, към този момент ясно виждах, че всяка ера си има своя дявол, той ръководи, не ние, а демонът на нашата ера е свиреп: подобен е постоянно демонът, когато един свят се е разкапал и би трябвало да изчезне. Сякаш някакъв Ум, безсърдечен, свръхчовечен, оказва помощ на духа да се избави от разкапаните хора и да се издигне, и когато види, че някой свят пречи на това, изпраща кръвожадния дявол на разрушението да го срине; да проправи път – винаги кървясъл, – за да мине духът.

Сега гледах непрестанно към себе си, чувах по какъв начин светът рухваше. Всички виждаме, че рухва, най-чистите души понечват да се опълчват, но демонът почва да духа връз тях и перушината на крилата им окапва.

От: „ Рапорт пред Ел Греко “, Никос Казандзакис, изд. „ Ентусиаст “, 2011 година
Снимки: Никос Казандзакис (1883-1957); lifo.gr, popaganda.gr