Незаглъхващият зов на племето
„ Зовът на племето “ е най-новата книга на нобелиста Марио Варгас Льоса.
Макар да не наподобява такава на пръв взор, тя по думите на самия създател е автобиографична: „ Тя наблюдава персоналната ми интелектуална и политическа история, изминатия път, който последователно ме води от пропитите с марксизъм и сартриански екзистенциализъм юношески години до либерализма в зрялата ми възраст, минавайки през преоценката на демокрацията, за която ми оказа помощ четенето на писатели като Албер Камю, Джордж Оруел и Артур Кьостлер. “ Това е фрагмент от предговора към книгата, датиран „ Мадрид, август 2017 година “ и преминаващ на бърз ход през измененията, които претърпяват идейните пристрастия на Льоса в годините. На страниците ѝ можем да се срещнем с авторовия „ прочит “ на концепциите на Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих Аугуст декор Хайек, Сър Карл Попър, Раймон Арон, Сър Исая Бърлин, Жан-Франсоа Ревел.
Кое е обаче „ племето “ и към какво е насочен неговият вик? Ето един от вероятните отговори на Марио Варгас Льоса, който написа за харизмата на водачи, умеещи да призоват „ духа на племето “: „ Така Карл Попър назовава ирационализма на първичния човек, загнезден надълбоко у всички нас, цивилизованите люде, които до края на живота си не съумяваме да превъзмогнем изцяло носталгията по изконния обичаен свят – племето – когато индивидът бил към момента неделима част от общността, зависим на шамана или на всесилния водач, който взимал всички решения вместо него, а той се чувствал в сигурност, свободен от отговорности, обуздан, като животното от глутницата, стадото или като индивида от тайфата или групата ентусиасти, задрямал измежду тези, които приказват на същия език, кланят се на същите богове и ненавиждат другия, другия, който могат да обвинят за всички беди, застигащи племето. „ Племенният дух “, извор на национализма, е причинявал, наред с религиозния фанатизъм, най-страшните кланета в историята на човечеството. “
Струва си да се намерения над това, а също и да се прочете книгата.
Чуйте Надежда Московска за „ Зовът на племето “ от Марио Варгас Льоса.
Испанско-перуанският публицист Марио Варгас Льоса (р. 1936) е измежду най-изтъкнатите писатели в актуалната литература на Латинска Америка, паралелно с Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Звездата му изгрява с романа „ Градът и кучетата “ (1963), а репутацията му се затвърждава със „ Зелената къща “ (1966), за която получава премията „ Ромуло Галиегос “ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Гарсия Маркес. Литературният му престиж продължава да пораства с появяването на романите „ Разговор в Катедралата “ (1969), „ Панталеон и посетителките “ (1973), „ Леля Хулия и писачът “ (1977), „ Войната в края на света “ (1981), „ Кой умъртви Паломино Молеро? “ (1986), „ Възхвала на мащехата “ (1988), „ Празникът на козела “ (2000), „ Лудориите на неприятното момиче “ (2006), доста от които са издадени и на български.
Той е притежател на голям брой влиятелни литературни награди, а през 2010 година става Нобелов лауреат за литература. През 2013 година е почетен с почетното звание лекар хонорис идея на Софийския университет „ Св. Климент Охридски “. През 2016 година му е присъдена интернационалната премия „ Педро Енрикес Уреня “ на Доминиканската република.
„ Сурови времена “ (2019) е неговият най-нов разказ, чието заглавие е метафорично заимствано от „ Книга за моя живот “ на света Тереза Авилска.
Макар да не наподобява такава на пръв взор, тя по думите на самия създател е автобиографична: „ Тя наблюдава персоналната ми интелектуална и политическа история, изминатия път, който последователно ме води от пропитите с марксизъм и сартриански екзистенциализъм юношески години до либерализма в зрялата ми възраст, минавайки през преоценката на демокрацията, за която ми оказа помощ четенето на писатели като Албер Камю, Джордж Оруел и Артур Кьостлер. “ Това е фрагмент от предговора към книгата, датиран „ Мадрид, август 2017 година “ и преминаващ на бърз ход през измененията, които претърпяват идейните пристрастия на Льоса в годините. На страниците ѝ можем да се срещнем с авторовия „ прочит “ на концепциите на Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих Аугуст декор Хайек, Сър Карл Попър, Раймон Арон, Сър Исая Бърлин, Жан-Франсоа Ревел.
Кое е обаче „ племето “ и към какво е насочен неговият вик? Ето един от вероятните отговори на Марио Варгас Льоса, който написа за харизмата на водачи, умеещи да призоват „ духа на племето “: „ Така Карл Попър назовава ирационализма на първичния човек, загнезден надълбоко у всички нас, цивилизованите люде, които до края на живота си не съумяваме да превъзмогнем изцяло носталгията по изконния обичаен свят – племето – когато индивидът бил към момента неделима част от общността, зависим на шамана или на всесилния водач, който взимал всички решения вместо него, а той се чувствал в сигурност, свободен от отговорности, обуздан, като животното от глутницата, стадото или като индивида от тайфата или групата ентусиасти, задрямал измежду тези, които приказват на същия език, кланят се на същите богове и ненавиждат другия, другия, който могат да обвинят за всички беди, застигащи племето. „ Племенният дух “, извор на национализма, е причинявал, наред с религиозния фанатизъм, най-страшните кланета в историята на човечеството. “ Струва си да се намерения над това, а също и да се прочете книгата.
Чуйте Надежда Московска за „ Зовът на племето “ от Марио Варгас Льоса.
Испанско-перуанският публицист Марио Варгас Льоса (р. 1936) е измежду най-изтъкнатите писатели в актуалната литература на Латинска Америка, паралелно с Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Звездата му изгрява с романа „ Градът и кучетата “ (1963), а репутацията му се затвърждава със „ Зелената къща “ (1966), за която получава премията „ Ромуло Галиегос “ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Гарсия Маркес. Литературният му престиж продължава да пораства с появяването на романите „ Разговор в Катедралата “ (1969), „ Панталеон и посетителките “ (1973), „ Леля Хулия и писачът “ (1977), „ Войната в края на света “ (1981), „ Кой умъртви Паломино Молеро? “ (1986), „ Възхвала на мащехата “ (1988), „ Празникът на козела “ (2000), „ Лудориите на неприятното момиче “ (2006), доста от които са издадени и на български.
Той е притежател на голям брой влиятелни литературни награди, а през 2010 година става Нобелов лауреат за литература. През 2013 година е почетен с почетното звание лекар хонорис идея на Софийския университет „ Св. Климент Охридски “. През 2016 година му е присъдена интернационалната премия „ Педро Енрикес Уреня “ на Доминиканската република.
„ Сурови времена “ (2019) е неговият най-нов разказ, чието заглавие е метафорично заимствано от „ Книга за моя живот “ на света Тереза Авилска.
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ