Манол Глишев: Какво ще стане с Царя Освободител?
Знаете ли, може би госпожа Дърева е права. Нека тя не се наскърбява, че я назовавам " госпожа ", а не " приятелка ". Може би това е фашистки инстикт. Атавизъм.
Но - всъщност. Тя може и да има съображение. Напълно допустимо е към този момент да сме стигнали до такава степен, че около руските и останалите комунистически монументи - партизани, ятаци, починали от денатуриран алкохол червеноармейци и други мандраджии - най-накрая да премахнем в това число и по-старите съветски монументи. Тези на първото (и само истинско) Освобождение от 1878. Възможно е даже Велислава Дърева за първи път в живота си без да желае да е стигнала до някаква истина. Доскоро беше невероятно даже да се мисли за това, само че ето, към този момент е налице в мозъците. Самата тя приказва по тематиката. Отделна тематика е, че съгласно мен госпожа Дърева намира извратена приятност в обговарянето, предполагането, даже като че ли в предизвикването на резултат, който не би ѝ харесал. Не ми се навлиза в дебрите на посткомунистическия мазохизъм. Но по този начин или другояче - през днешния ден към този момент обсъждаме въпрос, който преди 10 години би бил напряко невъобразим.
Как стигнахме дотук?
Преди години се говореше почтено за възможна промяна на националния празник. Нека Трети март си остане в формалния календар, само че главната социална тежест да падне другаде - на Двайсет и четвърти май или Шести септември. Разговорът беше много мирен. И Трети март се радваше на известност. Странно, само че даже и аз (който минавам за сякаш божем " фашист " в очите на клети хорица като госпожа Дърева) съм защитавал Трети март. Това беше всичко. После Путиновото въздействие в България се комбинира с началото на военната експанзия против Украйна и нещата станаха грозни. Минимум от 2014 година насам още веднъж стартира да става дума за почистване на руските и въобще комунистическите капища от страната ни. Ние сме българи, свободни хора, европейци, демократи... защо са ни тези тотеми на диктатурата и тоталитаризма? Но и тогава ясно се правеше разлика сред комунистическо-съветските капища от една страна и надалеч по-красивите, по-нормално одобрявани, по-стари и по-смислени монументи на Освободителната война от 1877-78. В прочут смисъл даже извънредно настроени хора като мен възприемаха остарялата Руска империя на династията Романови като още една жертва на бруталния комунизъм. Никой не взимаше насериозно неколцината по-фанатично настроени жители, които упорстваха да вземем за пример за наново преименуване на храм-паметника " Св. Александър Невски " в София. Та това е история, нали? Защо да си забравяме историята?
Но това беше преди. Много вода изтече от този момент. И, за жалост - доста почтена украинска кръв. Взехме да си спомняме за съветската свирепост в Чечня, Грузия и Сирия. Взехме да се боим, че Приднестровието е прекомерно близо. Президентът Радев, оня безразсъден политик с прозвището Копейкин и още неколцина нахалници (не на последно място - безобразната посланичка Митрофанова, московският генерал-патриарх Кирил Гундяев и постоянно разчувстваните представители на съветското Министерство на външните работи Песков и Захарова) наскърбиха България неведнъж. Приказките им станаха от невъздържани - непосредствено нетърпими. Лъжите се комбинираха с отровно държание. После пристигна 2022 година и стартира пълномащабното настъпление. Стана немислимото: войната се върна в Европа. И мнозина като мен - хора другояче кротки и иронични, се настроихме доста по-нетърпимо, в сравнение с до тогава. Апетитът ни взе да пораства.
Съветските монументи трябваше и би трябвало да си идат, да. Комунизмът трябваше и би трябвало да бъде наказан по-решително. Спомнихме си думата " лустрация ". Руската роля в българската история през днешния ден е подложена на цялостно преразглеждане. И опитите на рупори на руската и постсъветска агитация като Волгин и Дърева към този момент не се радват на половинчатото внимание на една необятна и незаинтересувана аудитория. Напротив, граченето на алените гарвани се приема с от ден на ден съмнение, дори към този момент и с неспокойствие.
Това, което госпожа Дърева не схваща е, че тя и нейните съидейници пресолиха манджата. Прекалиха. Предо́бриха, казано на обичания ми диалект. Всъщност отговорността за повишаването на антикомунистическите, антисъветските и по-генерално антируските усеща в България отива непосредствено у... русофилите. Посткомунистите. Путинистите. Защото колкото и да се преструват на традиционалисти, православни и славяни, те елементарно издават руската и постсъветската си закваска с всяко споменаване на смешния като за у нас заклинателен термин " антифашизъм ". Какъв антифашизъм може да има в България, която в никакъв случай действително не е страдала от фашизъм? Единствената тоталитарна тирания у нас е била комунистическата, импорт право от Съюз на съветските социалистически републики.
Освен това, Дърева и приятелите ѝ непрестанно настъпват една и съща мотика - те не схващат, че реториката им е похабена още отпреди 1989. Прекалено дълго е употребена, прекомерно е изтъркана. Не е секси. Отделна тематика е, че тази ретарика всъщност е и една грамадна историческа неистина, съшита с бели конци. Но по-важното от социална позиция е, че мирише на нафталин. Дърева и дъревиците не могат да вдървен, че с безконечните заклинания за " победа над фашизма " могат да очароват единствено към този момент свиваща се, стара и малко нещо изкуфяваща аудитория (извинявам се за грубия език, само че това е естественият ред на нещата). Тук-там по някой разчувстван юноша на 55 години се причислява към редиците на битката, с цел да освежи Комсомола с борбен лъх, надали не с априлски полъх - само че това е всичко.
Освен това алените знаменосци сбъркаха, като се пробваха да си присвоят и православието, и патриотизма, и наследството на остарялата Руска империя с нейната висока (привнесено европейска) просвета - класическа музика, литература и живопис от осемнайсети-деветнайсети век. Те не съумяха да пребоядисат алените си парцали в златно-черните хералдически цветове на Романови. Не съумяха да трансфорат грозната петолъчка в имперски двуглав орел, нито сърпа и чука - в Христов кръст. Успяха в нещо, което не желаеха - да отвратят обществото от безусловно всичко съветско. Но по този начин става в живота: злото постоянно реализира това, което не желае, тъй като има склонността да се самоизяжда.
Българите започнаха да си задават въпроса що за " светец " въобще е средновековният княз Александър Невски, веднага като е бил васал на татарите и е воювал против християни. Появи се екзотичното, само че настойчиво разбиране, че Александър Невски даже е бил... мохамеданин. Тръгна всеобщо разказът, че граф Игнатиев е един от главните виновници за обесването не на кого да е, а на нашия Апостол. Осанката на Царя Освободител се смали, тъй като стана ясно, че той е на първо място избавител на съветските крепостни селяци, на които обаче е пропуснал дружно със свободата да даде поземлена благосъстоятелност. Приносът му за свободата на България стана някак бледен. Синът му Александър III и последният император Николай II бяха подложени на унищожителна историческа рецензия в България. Царебожническият фетиш към Николай II като към страдалец пък директно влиза в несъгласие с възхитата към " антифашисткия " Съюз на съветските социалистически републики, който обаче освен убива православния монарх по лицемерен и противен метод, само че и разрушава църкви. Все повече българи са наясно с героичното отбиване на съветските корпуси от Добруджа и Солунския фронт от 1916-17, както и с българската победа над Русия от 1918. Масово станаха известни текстове от Раковски и Левски, които изобличават съветската политика по отношение на българите преди Освобождението. Припомниха се мрачните епизоди от русофилския скрит план и прогонването на нашия героичен княз Александър I Батенберг, героя от Сливница. Най-сетне, взе да става дума за пакта Рибентроп-Молотов и подлата роля на Съюз на съветските социалистически републики в началната фаза на Втората международна война от 1939-41, когато Сталиновият режим е в отлични връзки с нацистите. Рухна една скулптура в София и се приказва за друга в Пловдив. Това са все антипропагандни резултати, които хора като Дърева не биха желали... а ето, че въпреки всичко ги провокираха с невнимателните си обществени прояви.
Дърева и приятелите ѝ би трябвало да си дадат сметка какво направиха. Те унищожиха дребното, което можеше да се резервира от историческата популярност на Русия в България. Сами провокираха противоположното люшване на историографското махало с непремерените си приказки и прекомерната, нагла прослава на Русия, нейното подправено православие и нейния още по-фалшив антифашизъм. Така че когато през днешния ден Дърева се пита: а дали рухването на граф Игнатиев няма да докара до рухването и на Царя Освободител, то отговорът може да ѝ донесе неприятното чувство, че тя самата има отговорност за стигането ни дотук.
Не че някой добър българин ще седне да жали за бронза. Предстоят ни по-важни неща. Бъдещето е най-ценният ни капитал: за нас е значимо да влезем в Шенген и Еврозоната, да подпомогнем украинската победа с оръжие, а по този метод - и личната си независимост. Нека оставим на мъртвите да погребват своите идоли.
За ФрогНюз
Манол Глишев
Но - всъщност. Тя може и да има съображение. Напълно допустимо е към този момент да сме стигнали до такава степен, че около руските и останалите комунистически монументи - партизани, ятаци, починали от денатуриран алкохол червеноармейци и други мандраджии - най-накрая да премахнем в това число и по-старите съветски монументи. Тези на първото (и само истинско) Освобождение от 1878. Възможно е даже Велислава Дърева за първи път в живота си без да желае да е стигнала до някаква истина. Доскоро беше невероятно даже да се мисли за това, само че ето, към този момент е налице в мозъците. Самата тя приказва по тематиката. Отделна тематика е, че съгласно мен госпожа Дърева намира извратена приятност в обговарянето, предполагането, даже като че ли в предизвикването на резултат, който не би ѝ харесал. Не ми се навлиза в дебрите на посткомунистическия мазохизъм. Но по този начин или другояче - през днешния ден към този момент обсъждаме въпрос, който преди 10 години би бил напряко невъобразим.
Как стигнахме дотук?
Преди години се говореше почтено за възможна промяна на националния празник. Нека Трети март си остане в формалния календар, само че главната социална тежест да падне другаде - на Двайсет и четвърти май или Шести септември. Разговорът беше много мирен. И Трети март се радваше на известност. Странно, само че даже и аз (който минавам за сякаш божем " фашист " в очите на клети хорица като госпожа Дърева) съм защитавал Трети март. Това беше всичко. После Путиновото въздействие в България се комбинира с началото на военната експанзия против Украйна и нещата станаха грозни. Минимум от 2014 година насам още веднъж стартира да става дума за почистване на руските и въобще комунистическите капища от страната ни. Ние сме българи, свободни хора, европейци, демократи... защо са ни тези тотеми на диктатурата и тоталитаризма? Но и тогава ясно се правеше разлика сред комунистическо-съветските капища от една страна и надалеч по-красивите, по-нормално одобрявани, по-стари и по-смислени монументи на Освободителната война от 1877-78. В прочут смисъл даже извънредно настроени хора като мен възприемаха остарялата Руска империя на династията Романови като още една жертва на бруталния комунизъм. Никой не взимаше насериозно неколцината по-фанатично настроени жители, които упорстваха да вземем за пример за наново преименуване на храм-паметника " Св. Александър Невски " в София. Та това е история, нали? Защо да си забравяме историята?
Но това беше преди. Много вода изтече от този момент. И, за жалост - доста почтена украинска кръв. Взехме да си спомняме за съветската свирепост в Чечня, Грузия и Сирия. Взехме да се боим, че Приднестровието е прекомерно близо. Президентът Радев, оня безразсъден политик с прозвището Копейкин и още неколцина нахалници (не на последно място - безобразната посланичка Митрофанова, московският генерал-патриарх Кирил Гундяев и постоянно разчувстваните представители на съветското Министерство на външните работи Песков и Захарова) наскърбиха България неведнъж. Приказките им станаха от невъздържани - непосредствено нетърпими. Лъжите се комбинираха с отровно държание. После пристигна 2022 година и стартира пълномащабното настъпление. Стана немислимото: войната се върна в Европа. И мнозина като мен - хора другояче кротки и иронични, се настроихме доста по-нетърпимо, в сравнение с до тогава. Апетитът ни взе да пораства.
Съветските монументи трябваше и би трябвало да си идат, да. Комунизмът трябваше и би трябвало да бъде наказан по-решително. Спомнихме си думата " лустрация ". Руската роля в българската история през днешния ден е подложена на цялостно преразглеждане. И опитите на рупори на руската и постсъветска агитация като Волгин и Дърева към този момент не се радват на половинчатото внимание на една необятна и незаинтересувана аудитория. Напротив, граченето на алените гарвани се приема с от ден на ден съмнение, дори към този момент и с неспокойствие.
Това, което госпожа Дърева не схваща е, че тя и нейните съидейници пресолиха манджата. Прекалиха. Предо́бриха, казано на обичания ми диалект. Всъщност отговорността за повишаването на антикомунистическите, антисъветските и по-генерално антируските усеща в България отива непосредствено у... русофилите. Посткомунистите. Путинистите. Защото колкото и да се преструват на традиционалисти, православни и славяни, те елементарно издават руската и постсъветската си закваска с всяко споменаване на смешния като за у нас заклинателен термин " антифашизъм ". Какъв антифашизъм може да има в България, която в никакъв случай действително не е страдала от фашизъм? Единствената тоталитарна тирания у нас е била комунистическата, импорт право от Съюз на съветските социалистически републики.
Освен това, Дърева и приятелите ѝ непрестанно настъпват една и съща мотика - те не схващат, че реториката им е похабена още отпреди 1989. Прекалено дълго е употребена, прекомерно е изтъркана. Не е секси. Отделна тематика е, че тази ретарика всъщност е и една грамадна историческа неистина, съшита с бели конци. Но по-важното от социална позиция е, че мирише на нафталин. Дърева и дъревиците не могат да вдървен, че с безконечните заклинания за " победа над фашизма " могат да очароват единствено към този момент свиваща се, стара и малко нещо изкуфяваща аудитория (извинявам се за грубия език, само че това е естественият ред на нещата). Тук-там по някой разчувстван юноша на 55 години се причислява към редиците на битката, с цел да освежи Комсомола с борбен лъх, надали не с априлски полъх - само че това е всичко.
Освен това алените знаменосци сбъркаха, като се пробваха да си присвоят и православието, и патриотизма, и наследството на остарялата Руска империя с нейната висока (привнесено европейска) просвета - класическа музика, литература и живопис от осемнайсети-деветнайсети век. Те не съумяха да пребоядисат алените си парцали в златно-черните хералдически цветове на Романови. Не съумяха да трансфорат грозната петолъчка в имперски двуглав орел, нито сърпа и чука - в Христов кръст. Успяха в нещо, което не желаеха - да отвратят обществото от безусловно всичко съветско. Но по този начин става в живота: злото постоянно реализира това, което не желае, тъй като има склонността да се самоизяжда.
Българите започнаха да си задават въпроса що за " светец " въобще е средновековният княз Александър Невски, веднага като е бил васал на татарите и е воювал против християни. Появи се екзотичното, само че настойчиво разбиране, че Александър Невски даже е бил... мохамеданин. Тръгна всеобщо разказът, че граф Игнатиев е един от главните виновници за обесването не на кого да е, а на нашия Апостол. Осанката на Царя Освободител се смали, тъй като стана ясно, че той е на първо място избавител на съветските крепостни селяци, на които обаче е пропуснал дружно със свободата да даде поземлена благосъстоятелност. Приносът му за свободата на България стана някак бледен. Синът му Александър III и последният император Николай II бяха подложени на унищожителна историческа рецензия в България. Царебожническият фетиш към Николай II като към страдалец пък директно влиза в несъгласие с възхитата към " антифашисткия " Съюз на съветските социалистически републики, който обаче освен убива православния монарх по лицемерен и противен метод, само че и разрушава църкви. Все повече българи са наясно с героичното отбиване на съветските корпуси от Добруджа и Солунския фронт от 1916-17, както и с българската победа над Русия от 1918. Масово станаха известни текстове от Раковски и Левски, които изобличават съветската политика по отношение на българите преди Освобождението. Припомниха се мрачните епизоди от русофилския скрит план и прогонването на нашия героичен княз Александър I Батенберг, героя от Сливница. Най-сетне, взе да става дума за пакта Рибентроп-Молотов и подлата роля на Съюз на съветските социалистически републики в началната фаза на Втората международна война от 1939-41, когато Сталиновият режим е в отлични връзки с нацистите. Рухна една скулптура в София и се приказва за друга в Пловдив. Това са все антипропагандни резултати, които хора като Дърева не биха желали... а ето, че въпреки всичко ги провокираха с невнимателните си обществени прояви.
Дърева и приятелите ѝ би трябвало да си дадат сметка какво направиха. Те унищожиха дребното, което можеше да се резервира от историческата популярност на Русия в България. Сами провокираха противоположното люшване на историографското махало с непремерените си приказки и прекомерната, нагла прослава на Русия, нейното подправено православие и нейния още по-фалшив антифашизъм. Така че когато през днешния ден Дърева се пита: а дали рухването на граф Игнатиев няма да докара до рухването и на Царя Освободител, то отговорът може да ѝ донесе неприятното чувство, че тя самата има отговорност за стигането ни дотук.
Не че някой добър българин ще седне да жали за бронза. Предстоят ни по-важни неща. Бъдещето е най-ценният ни капитал: за нас е значимо да влезем в Шенген и Еврозоната, да подпомогнем украинската победа с оръжие, а по този метод - и личната си независимост. Нека оставим на мъртвите да погребват своите идоли.
За ФрогНюз
Манол Глишев
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ