Беше 1975 г., тъкмо бях навършила четиринайсет...
Завладяващият темп, модата и чувството за независимост, което 70-те години на предишния век носят, оживяват в романа „ Мери Джейн “ от американската писателка Джесика Аня Блау. Тази хумористична, нежна и ободряваща история за съзряването се появява за пръв път на български език, с цел да поведе читателите на носталгично пътешестване обратно във времето и да разтопи сърцата на всички меломани.
Лятото на 1975 в скучния и елементарен Балтимор. Четиринадесет годишната Мери Джейн живее в идеално подредената си къща, обича да готви с майка си и да пее в църковния хор. Всяка вечер татко ѝ споделя молитвата преди хранене и благодари за „ прелестната ми брачна половинка и за покорното ми дете “. А единственото нещо, което я кара да се чуди дали животът не е освен това от това, което познава, е музиката и притегателната мощ на света, който се открива пред нея всякога, когато игличката на грамофона допре плочата.
В духа на Дейзи Джоунс и обичаните романи на Джон Грийн, Джесика Аня Блау основава обаятелен роман за порастването, обитаем с екстравагантни герои, духовитост и музика.
Из " Мери Джейн " от Джесика Аня Блау, издателство " Сиела ":
Госпожа Коун ме разведе из къщата. Идеше ми да се спирам на всеки ъгъл и да преглеждам движимостите, струпани на купчини там, където не им беше мястото: книжни кули, олюляващи се на котлона на печката, чаша за кафе върху кутия за обувки в антрето, меден Буда на парното, розов надуваем дюшек в средата на дневната. Беше 1975 година, таман бях навършила четиринайсет и визиите ми за домове, обзавеждане и непорочност ми бяха непосредствено предадени като през пъпна шнур от майка ми. Когато госпожа Коун изрита настрана купчина пуловери на стълбите с босото си стъпало (чиито пръсти бяха лакирани в блестящо червено), усетих по какъв начин ме обзема учудване. Нима хората в действителност живееха по този метод? Май знаех, че е по този начин някъде по света. Никога обаче не бях очаквала да открия сходен дом в нашия квартал, Роланд Парк, за който майка ми твърдеше, че е най-изисканият в Балтимор.
Всички порти от мрачно дърво на втория етаж бяха отворени, като се изключи една. Долната половина на единствената затворена врата беше обсипана със стикери ИМПИЙЧМЪНТ: По-належащ от всеки път и залепен с хартиено тиксо афиш на танцуващия Снупи, вирнал нос във въздуха. Всичко беше леко наклонено, като че ли бе поставено там от някой коленичил алкохолик.
– Това е стаята на Изи.
Госпожа Коун отвори вратата и аз минах около Снупи, с цел да я вървя след в помещение, което изглеждаше по този начин, като че ли е било атакувано от оръдие, изстрелващо играчки. Магическа дъска за изобразяване, игра на лекар, лего, книги с хартиени кукли за изрязване, кутия със стикери „ Колърформс “, книги на Ричард Скери1 и куп кончета от пластмасов полимер: нямаше незаета повърхнина. Зачудих се дали нощем Изи или майка ѝ не прокарваха ръка по леглото, с цел да съборят всичко на пода.
– Изи – усмихнах се.
Нашата съседка, госпожа Райли, ми беше споделила, че името ѝ е Изабел. На мен обаче Изи ми харесваше повече – харесваше ми по какъв начин бълбукаше по езика ми. Не познавах никого на име Изи или Изабел. Дори не бях срещала Изи Коун. Но с помощта на рекомендацията на госпожа Райли и след телефонен диалог с госпожа Коун ме бяха наели като бавачка за лятото. Бях предположила, че телефонният диалог ще съставлява изявление, само че в реалност госпожа Коун единствено ми описа за Изи.
– Тя не обича да си играе с деца на нейната възраст. Според мен не я вълнува какво вършат останалите петгодишни. Иска да бъде с мен по през целия ден – бе споделила госпожа Коун. – Обикновено нямам нищо срещу, само че това лято имам други неща за извършване, по този начин че… – В този миг госпожа Коун бе направила пауза и се бях зачудила дали се допуска да ѝ кажа, че одобрявам работата, или е редно да изчакам тя публично да ми я предложи?
Можех да схвана едно петгодишно дете, което желае да прекарва време единствено с майка си. Някога, като малко момиче, и аз не желаех да се деля с мама. Все още ми беше прелестно да ѝ оказвам помощ с домакинските отговорности, да седнал съм до нея и да чета или да пазарим дружно в търсене на най-хубавите чушки и найпрясното месо. Когато въпреки всичко се постановяваше да поддържам връзка с деца на моята възраст – да вземем за пример на празненствата с преспиване, на които всяко момиче в класа бе поканено, – имах възприятието, че пристигам от друга страна. Откъде девойките знаеха какво да си шушукат? Защо всички мислеха за едни и същи неща? В взаимозависимост от годината тематиката можеше да е барбита, разкрасявания, момчета, прически, емайл за устни или списание „ Тийн Бийт “ – все неща, които въобще не ме интересуваха. Нямах същински приятелки до междинното учебно заведение, когато близначките Келог се реалокираха в Балтимор от Олбани, Ню Йорк. И те като мен като че ли не бяха осведомени с привичките и ритуалите на момичешкото съществуване. И те като мен се радваха да прекарват следобедите до грамофона и да слушат саундтрака на „ Пипин “, да свирят на пиано и да пеят многопластови барокови песни в мелодия, естетика и бас, да гледат повторения на „ Френският началник готвач “3 и след това да тестват някоя от рецептите или даже да подготвят някой простоват десерт, поместен в списание „ Красив дом “.
Колкото повече ми разказваше госпожа Коун за Изи по време на оня телефонен диалог, толкоз по-силно ми се приискваше да се грижа за нея. Мислех единствено че би било в пъти по-хубаво да прекарам лятото си, като се грижа за малко момиченце без другари, вместо да вървя до басейна на нашия кънтри клуб и да бъда момичето без другари. Слушах с половин ухо, когато госпожа Коун ми сподели какъв брой ще ми платят. Парите ми се костваха просто бонуса>. Преди диалогът да завърши, към този момент бях решила, че ще спестя всичко извоювано и в края на лятото ще си купя личен грамофон.
Лятото на 1975 в скучния и елементарен Балтимор. Четиринадесет годишната Мери Джейн живее в идеално подредената си къща, обича да готви с майка си и да пее в църковния хор. Всяка вечер татко ѝ споделя молитвата преди хранене и благодари за „ прелестната ми брачна половинка и за покорното ми дете “. А единственото нещо, което я кара да се чуди дали животът не е освен това от това, което познава, е музиката и притегателната мощ на света, който се открива пред нея всякога, когато игличката на грамофона допре плочата.
В духа на Дейзи Джоунс и обичаните романи на Джон Грийн, Джесика Аня Блау основава обаятелен роман за порастването, обитаем с екстравагантни герои, духовитост и музика.
Из " Мери Джейн " от Джесика Аня Блау, издателство " Сиела ":
Госпожа Коун ме разведе из къщата. Идеше ми да се спирам на всеки ъгъл и да преглеждам движимостите, струпани на купчини там, където не им беше мястото: книжни кули, олюляващи се на котлона на печката, чаша за кафе върху кутия за обувки в антрето, меден Буда на парното, розов надуваем дюшек в средата на дневната. Беше 1975 година, таман бях навършила четиринайсет и визиите ми за домове, обзавеждане и непорочност ми бяха непосредствено предадени като през пъпна шнур от майка ми. Когато госпожа Коун изрита настрана купчина пуловери на стълбите с босото си стъпало (чиито пръсти бяха лакирани в блестящо червено), усетих по какъв начин ме обзема учудване. Нима хората в действителност живееха по този метод? Май знаех, че е по този начин някъде по света. Никога обаче не бях очаквала да открия сходен дом в нашия квартал, Роланд Парк, за който майка ми твърдеше, че е най-изисканият в Балтимор.
Всички порти от мрачно дърво на втория етаж бяха отворени, като се изключи една. Долната половина на единствената затворена врата беше обсипана със стикери ИМПИЙЧМЪНТ: По-належащ от всеки път и залепен с хартиено тиксо афиш на танцуващия Снупи, вирнал нос във въздуха. Всичко беше леко наклонено, като че ли бе поставено там от някой коленичил алкохолик.
– Това е стаята на Изи.
Госпожа Коун отвори вратата и аз минах около Снупи, с цел да я вървя след в помещение, което изглеждаше по този начин, като че ли е било атакувано от оръдие, изстрелващо играчки. Магическа дъска за изобразяване, игра на лекар, лего, книги с хартиени кукли за изрязване, кутия със стикери „ Колърформс “, книги на Ричард Скери1 и куп кончета от пластмасов полимер: нямаше незаета повърхнина. Зачудих се дали нощем Изи или майка ѝ не прокарваха ръка по леглото, с цел да съборят всичко на пода.
– Изи – усмихнах се.
Нашата съседка, госпожа Райли, ми беше споделила, че името ѝ е Изабел. На мен обаче Изи ми харесваше повече – харесваше ми по какъв начин бълбукаше по езика ми. Не познавах никого на име Изи или Изабел. Дори не бях срещала Изи Коун. Но с помощта на рекомендацията на госпожа Райли и след телефонен диалог с госпожа Коун ме бяха наели като бавачка за лятото. Бях предположила, че телефонният диалог ще съставлява изявление, само че в реалност госпожа Коун единствено ми описа за Изи.
– Тя не обича да си играе с деца на нейната възраст. Според мен не я вълнува какво вършат останалите петгодишни. Иска да бъде с мен по през целия ден – бе споделила госпожа Коун. – Обикновено нямам нищо срещу, само че това лято имам други неща за извършване, по този начин че… – В този миг госпожа Коун бе направила пауза и се бях зачудила дали се допуска да ѝ кажа, че одобрявам работата, или е редно да изчакам тя публично да ми я предложи?
Можех да схвана едно петгодишно дете, което желае да прекарва време единствено с майка си. Някога, като малко момиче, и аз не желаех да се деля с мама. Все още ми беше прелестно да ѝ оказвам помощ с домакинските отговорности, да седнал съм до нея и да чета или да пазарим дружно в търсене на най-хубавите чушки и найпрясното месо. Когато въпреки всичко се постановяваше да поддържам връзка с деца на моята възраст – да вземем за пример на празненствата с преспиване, на които всяко момиче в класа бе поканено, – имах възприятието, че пристигам от друга страна. Откъде девойките знаеха какво да си шушукат? Защо всички мислеха за едни и същи неща? В взаимозависимост от годината тематиката можеше да е барбита, разкрасявания, момчета, прически, емайл за устни или списание „ Тийн Бийт “ – все неща, които въобще не ме интересуваха. Нямах същински приятелки до междинното учебно заведение, когато близначките Келог се реалокираха в Балтимор от Олбани, Ню Йорк. И те като мен като че ли не бяха осведомени с привичките и ритуалите на момичешкото съществуване. И те като мен се радваха да прекарват следобедите до грамофона и да слушат саундтрака на „ Пипин “, да свирят на пиано и да пеят многопластови барокови песни в мелодия, естетика и бас, да гледат повторения на „ Френският началник готвач “3 и след това да тестват някоя от рецептите или даже да подготвят някой простоват десерт, поместен в списание „ Красив дом “.
Колкото повече ми разказваше госпожа Коун за Изи по време на оня телефонен диалог, толкоз по-силно ми се приискваше да се грижа за нея. Мислех единствено че би било в пъти по-хубаво да прекарам лятото си, като се грижа за малко момиченце без другари, вместо да вървя до басейна на нашия кънтри клуб и да бъда момичето без другари. Слушах с половин ухо, когато госпожа Коун ми сподели какъв брой ще ми платят. Парите ми се костваха просто бонуса>. Преди диалогът да завърши, към този момент бях решила, че ще спестя всичко извоювано и в края на лятото ще си купя личен грамофон.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ