Амброуз Биърс – изчезването на един мрачен хуморист
„ Зъболекарят “, написа Амброуз Биърс, е „ експерт, който вкарва метал в устата ви и вади монети от джоба ви “. Вежливостта съгласно него пък е „ най-приемливото двуличие “. А 1 година – „ интервал от 365 разочарования “.
Около началото на XX век, когато известни остроумници като Марк Твен и Дороти Паркър радват читателите и приятелите си с игри на думи, сътрудника им Биърс издига нещата на ново равнище. Прякорът му „ Кислият Биърс “ е безусловно подобаващ: той употребява думите като бухалка, с цел да съсипе съперниците си. А тези, на които дава нови смисли, са събрани в труда му „ Речникът на дявола “.
Биърс е и деец от Гражданската война и през 1913 година 71-годишният мъж взема решение още веднъж да се насочи към борба, този път като наблюдаващ и евентуално участник в Революционната война в Мексико. Никой в никакъв случай повече няма да прочете язвителните му репортажи, тъй като той по този начин и не се завръща. Смъртта му остава забулена в мистерия; и в случай че става дума за ликвидиране, изцяло допустимо е претекстът да е именитата му жлъчност.
Биърс е роден в Охайо, израства в Индиана и през 1861 година, когато е съвсем на 19 години, взема оръжие в армията на Съюза. В продължение на четири години той влиза в боеве, огромна част от които са били жестоки и вечно остават в главата му. В един от тези конфликти, борбата при планината Кенесоу, са убити към 4000 бойци.
Личният му живот е също толкоз плевел. Биърс има три деца, само че и двамата му синове умират млади – единият, Реймънд, се самоубива, а другият, Лий, умира от пневмония, провокирана от алкохолизъм. Съпругата му пък го напуща. Тези нещастия, съчетани с военните му прекарвания, карат някои да считат, че мизантропската му природа е значително неизбежна.
Насилието се отразява на по-късните му произведения, които постоянно са отдадени на войната. В може би най-известния му роман, „ Случай на моста Соул Крийк “, граждански конфедерат е избавен от обесване и се връща при фамилията си. Накрая обаче се оказва, че мъжът просто си е представял щастливия край в секундите преди да бъде фактически екзекутиран.
Разказът от 1891 година е приспособен неведнъж, в това число като френски късометражен филм, който в последна сметка се появява в „ Зоната на здрача “, и като част от „ Алфред Хичкок показва “ – единственият случай, в който един роман е употребен като първоначален материал и за двете излъчвания. Но това се случва десетилетия по-късно. По негово време Биърс има единствено непретенциозен триумф с фантастиката си, като един път твърди, че е изкарал едвам 100 $ за нея през целия си живот. Той е по-известен като вестникарски кореспондент и сатирик. („ Речникът на дявола “ е формиран от някои текстове от колонките, които списва по вестниците.)
Но остроумието му можеше да бъде и изпепеляващо. В текст за идването в Щатите на лондонския публицист Оскар Уайлд през 1882 година, Биърс изсъсква:
През февруари 1900 година, до момента в който работи в „ Сан Франциско Екзаминър “, Биърс написа подстрекателско стихотворение за президента Уилям Маккинли, което наподобява не идва в подобаващия миг. През септември 1901 година Маккинли е убит и убит; някои считат, че причинителят е бил въодушевен от Биърс, въпреки че това е малко евентуално. Все отново обстановката затвърждава профила му на пренебрежителен публицист.
През 1910 година Биърс се отдръпва от вестникарските си изяви. Но свободният живот нещо не му подхожда.
Панчо Вила
Не е напълно ясно какво е стимулирало Биърс да замине за Мексико на кон през декември 1913 година Може да е бил заинтересован от революцията на Франсиско „ Панчо “ Вила против мексиканското държавно управление и президента Порфирио Диас; може Биърс да е желал да я документира като публицист. Може също по този начин Биърс да е търсил някакво неспокойствие преди края на живота си и да е възнамерявал да се бие паралелно с Вила. И в двата случая изборът е любопитен, защото той не приказва испански… Но и в двата случая кореспонденцията му секва. До есента на 1914 година никой не е чувал за него от месеци. Всъщност никой в никакъв случай повече няма и да чуе за него.
Въпреки запитванията от страна на Тайните служби и частните детективи от Пинкертън, нямаше никакви достоверни сведения за гибелта му. Някои считат, че е починал в Охинага, където е бушувала борба, тъй като Биърс е писал на секретарката си, че отива там. По-късно двама души споделят, че са чули, че възрастен гринго („ чужденец “) е бил погубен по време на сраженията. Един от бойците, на който е показана фотография на Биърс, счита, че той в действителност е бил там.
Според друга версия единствено е ранен при Охинага и бяга с други през границата към Съединените щати. Изгубен измежду бежанците, той издъхва и бързо е зарязан и пропуснат забравен.
Според трета версия е направил съдбовната неточност да попита за пътя федералите в Сиера Мохада, които бързо го прострелват. Това изказване на журналиста Едуард Райли е подкрепено със свидетелства от локален гражданин, който твърди, че е приютил Биърс. Човекът му посочил писма, оставени от посетителя, които били адресирани до Амброуз Биърс.
През 1991 година се появява още една диря. Издателят Джеймс Робъртсън работи върху алманах с разкази на създателя, когато попада на малко виждана биография на Биърс от Адолф Данцигер ДеКастро. ДеКастро – който популяризира историята през 1927 година – интервюира Панчо Вила и го пита за Биърс.
„ Познавах го “, споделил Вила. „ Той е умрял. “ Вила нямал какво да каже позитивно, като добавил, че се отнасял с пренебрежение към изявленията на Биърс… „ американец, който пие прекалено много текила, скоро губи има си “.
В този роман хапливите забележки на Амброуз били ориентирани както към хората на Вила, по този начин и към самия лидер – много неуместно решение. Остава ни да допускаме, че може би Вила толкоз се е обидил от грингото, че е поръчал да го гръмнат. Самият Биърс счита, че това е добър метод да си отидеш от този живот, като един път разказва разстрела като „ много добър метод да си отидеш от този живот “.
