За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му

За положително или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му стадии на развиване. Хората влагат извънредно доста въображение в това да лишават живота един на различен и точно нововъведението във военното дело е един от главните мотори на човешкия напредък.

Най-популярното изражение на военната технология без подозрение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са основани, само че постоянно и се трансформират в катализатор на повсеместни промени, които вечно променят лицето на споровете.

Въпреки това, никое друго оръжие в историята не е пленявало по този начин въображението. Мечовете са не просто средство за водене на пердах, те са сакрален предмет, претрупан с голяма културна значителност. У доста нации, мечът е свещено оръжие, което се предава от потомство на потомство, получавайки свое лично име и почетно място измежду домашните и родовите светини. На мечовете се приписват вълшебен сили, както и някаква форма на одухотворение. Всички тези културни феномени водят до основаването на поредност от легенди и митове, които описват историята на вълшебните, божествени оръжия.

Без подозрение, най-прочутият меч в историята е „ Ескалибур “ от епосът за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Разбира се, той напълно не е единственото оръжие, трансформирало се в легенда. „ Дурендал “, мечът на именитият рицар Роланд е един от най-популярните артефакти във френските митове. На необятна известност през междинните епохи се радвал и така наречен Меч на Атила, разказан от хронистът Йорданес. Според легендата, това било оръжието на сaмия Марс – античният господ на войната, именуван от гърците Арес.

Комбинацията от личната магичност на мечовете и цялостният мистицизъм, обвързван с ковашкия поминък, основават самобитна културна амалгама. Всеки стадий от „ битието “ на меча е специфичен и претрупан със символика. В следствие този развой се продължава от всичането на сакрални надписи или изображения в острието, както и в процеса на неговото даряване. Така да вземем за пример, съгласно антична традиция, непокътната и у нас, хладното оръжие се изплаща с пари, с цел да не бъде изплатено в следствие от кръвта на своя собственик.

Сакрален е и самият развой на приложимост на меча. Дуелите сред двама души са натоварени с голямо количество символика. Тези борби се трансформират в самобитни ритуали, които се откриват по избрана формула, протичат в избран ред и приключват още веднъж по силата на традицията. През вековете са се запазили разнообразни форми на дуели, някои до обезоръжаване на врага, други до стартиране на първа кръв, а трети – до гибел на единия конкурент. Всички тези типове противоборства са залегнали в основата на разнообразни културни феномени и обичаи. Пак от тях водят своите корени и актуалните спортове, които са вариация на фехтовката.

Въпреки своето значение като средство за лишаване на живота, мечът неведнъж символизира доблестта и спазената клетва. Именно заради тази причина, през междинните епохи владетелите употребявали мечове с цел да посвещават мъжете в рицарство. Тук оръжието играе ролята на сакрален артефакт, в който е съсредоточена както силата на въздаващия достолепие, по този начин и мощта на самата движимост като признак, скрепяващ клетвата пред погледа на Бог.

Най-старите известни мечове, открити от археолозите датират ок. 3300 година прочие Хр., в разгара на Бронзовата ера. Оръжието бързо се популяризира върху цялата територия на Евразия и бързо се постанова като водещо нападателно средство както за пехотата, по този начин и за кавалерията. Подобно на лъка, мечът бързо стартира да се развива в разнообразни форми и типове, отговарящи на съответната цел, с която се създава оръжието – за дуели, за открити сражения или за приложимост от конски тил.

Първите известни бронзови мечове се появяват в Европа към 1300 година прочие Хр. – т.нар. Най-ранните известни образци за този вид оръжие са открити в Северна Италия, а в следствие техниката и дизайна се популяризират из цялото Средиземноморие, достигайки Месопотамия към век по-късно. Елегантността на острието – листовидно, с разширена централна част, се трансформира в модел, по който се създават и по-късни мостри, в това число и такива, направени от желязо. Успоредно с развиването на направата на мечове в Европа, в Индия и Китай се оформят локални школи, които боравят с по-различни техники за разработване на оръжието. Китайците да вземем за пример употребяват много повече калай в бронзовата сплав, от която коват остриетата, залагайки на по-мека вътрешност и по-твърди ръбове.

С настъпването на Желязната ера, в развиването на мечовете се появява една значима разлика по отношение на по-ранния интервал. Заради качествата на новооткрития метал, мечовете към този момент могат да се създават с дължина по-голяма от дотогавашния стандарт от 60-70 см. Това усилва техния обхват, както и опциите за оформяне на острието. Първоначално, стоманените мечове не се отличават прекалено много от бронзовите като издръжливост заради потреблението на подобен способ за обработка. В следствие, някъде към 1100-та година прочие Хр., в ковашкото изкуство навлиза техниката на „ закаляване “ на стоманата посредством потапянето на нагорещените остриета в ледена вода, което им придава спомагателна неотстъпчивост и здравина. С нахлуване на стоманата като усъвършенствана форма на желязото, качеството на мечовете се покачва доста по отношение на предходните интервали. Пак към началото на първото хилядолетие преди Христа се вижда и появяването на необикновен обред – полагането на „ убити “ мечове – изкривени на 180 градуса, за да символизират краят на силата на заровения войник.

Снимка: By This file was donated to Wikimedia Commons as part of a project by the Metropolitan Museum of Art. See the Image and Data Resources Open Access Policy, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=58750546

Както и през Бронзовата ера, през Желязната епоха в другите елементи на Евразия се появяват голям брой видове мечове. В Китай да вземем за пример се постановат три съществени типа – (извит меч с едно острие), (двуостър, прав меч) и т.нар „ противокавалерийски “ мечове (извити, огромни оръжия, с необятно острие). В Европа, най-популярни били гръцките (къс, двуостър меч) и сходният на него римски. Тези оръжия с дължина до 70 см се употребявали в сгъстените строеве на античните фаланги, с което се изяснява и тяхната дребна дължина. В Близкия Изток, персите привнесли скитския дизайн на оръжията, които запазили своето антично наименование –.

Този двуостър меч се запазил като стандарт в Ахеменидската империя, а негови по-късни версии, с по-голяма дължина (понякога съвсем до 1 м) били на въоръжение в Партия и Сасанидската империя. Любопитно е да се означи за съществуването на мечове, ковани в Индия, които навлезли в Европа като част от вноса на висококачествени оръжия. Те били направени от стомана, познатата в България като „ дамаскинска “. Тя станала извънредно известна измежду близкоизточните майстори поради своите изключителни качества. Факт е обаче, че произходът на дамаскинската стомана в действителност е от Индия, където локалните майстори основали рецептата за характерната композиция от сплави и техника на изковаване, които създавали неповторимите шарки на стоманата. Кюлчета от нея били пренасяни през Арабско море и захранвали майсторите-оръжейници и в Арабските империи през цялото Средновековие.

Снимка: By Giorces – rotated version of File:Spadalongobarda.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9685576

В Европа, мечовете през Средните епохи били мощно повлияни от късноримската – удължено, двуостро оръжие, взаимствано като въздействие от източните нации. Спата-та остава водещ дизайн за мечовете чак до X век. В следствие с обогатяването и подобряването на технологиите за разработване и закаляване на стоманата, оръжията от Стария континент добиват именити качества. Мечовете, изработвани от франките били толкоз скъпи, че крал Шарл Плешивия забранил техния експорт през IX век, с цел да не попадат в ръцете на викингите, които плячкосвали земите му. Именно северняците въвели в приложимост предпазителите, които станали доста известни поради кръстовидната си форма в хода на Кръстоносните походи. Успоредно с тях, от изток траяло да навлиза потреблението на извити мечове, наричани в България саби – средства за водене на ефикасен кавалерийски пердах. Тези извити оръжия се употребявали от всички огромни армии в Източна Европа. По сходен път се развили и извитите оръжия в Близкия Изток – -и и по-късните, които се появили под въздействието на тюркските саби, привнесени от Селджуките.

В Япония, мечовете еволюирали най-много под китайско въздействие. Едва към X век сл. Хр., почнало изковаването на така наречен „ антични мечове “, от които се развило оръжието, наричано тачи. То било особено със своето извито острие и кръговиден предпазител. Именно на негова основа и под въздействие на разтърсванията, свързани с интервала на монголските нашествия през XIII век, в Япония се появил един от най-популярните видове мечове – -та. Нейната дефинитивна еволюция приключва чак през XVI век, в края на интервала Сенгоку, когато се появяват и оръжията, които през днешния ден се радват на международна популярност.

Междувременно, в Европа, следвайки еволюцията на защитните снаряжения, се появяват все по-големи и тежки оръжия, способни да нанесат щета на облечените в стомана рицари. Апотеозът на тази наклонност е XV-XVI век с появяването на -ите -огромни оръжия за две ръце, употребявани от немските наемници – фамозните ландскехти.

С появяването на огнестрелното оръжие и залезът на рицарската кавалерия, мечовете също трансформират своя дизайн. През XVI век в Европа се появява рапирата, със доста по-тънко острие и комплициран гард пред ръкохватката, създаден за обезоръжаване на съперника, изключително по време на двубой. В разследване от другите фехтовачески школи, които се развиват в Европа, дизайнът на рапирите стартира да варира, като през XVII век се следи най-широкият набор от версии на оръжието. За разлика от междинните епохи, през Ренесанса и Ранномодерната ера, мечовете към този момент не са всеобщо пехотно оръжие и стават притежание единствено на по-заможните прослойки. Това се добавя и от появяването на щиковете в края на XVII век, които се трансформират в главно хладно оръжие на редовите пехотинци.

С възобновяване на кавалерията като дейно звено на бойното поле, кавалерийските саби претърпяват самобитен подем в Европа. В следствие, те са пренесени от колониалните войски и в Америките, Африка и Азия. Този вид саби, едноостри, с извито острие и предпазител, остават в приложимост чак до Първата Световна война, когато офицерите заменят хладните оръжия с револвери и автоматизирани револвери. С настъпването на XX век, сабите остават по-скоро параден признак, в сравнение с действително оръжие за пердах. Изключение вършат японските офицери, които и през ВСВ не престават да употребяват своите катани.

Без значение дали се намират в ръцете на елементарен пехотинец или с тях борави някой персонаж от антична легенда, мечовете и до през днешния ден пленяват въображението на човечеството. От магическите крадящи души оръжия във фентъзи-то, до лазерните мечове на рицарите джедаи, мечовете остават, по думите на Оби Уан Кеноби – „ едно елегантно оръжие от една по-цивилизована ера “.