Йовковото слово, затрогващо най-дълбоките кътчета на душите ни с безкрайната

Йовковото слово, затрогващо най-дълбоките кътчета на душите ни с безкрайната човечност на едно ранено сърце. За чичо Митуш и воловете – ангели…

Йордан Йовков (1880 - 1937)

♥ При своите си

След като се навечеряха, чичо Митуш, Аго и Марин си легнаха на завет, сред две кладни. Цял ден те бяха работили към вършачката измежду звук, измежду прахуляк, измежду горещина. И да желаеха, не можеха да си кажат дума. Лицето им, косата им, самите им клепачи бяха покрити със дребен, черен прахуляк. Приличаха на арапи, очите им гледаха ужасно, заобиколени с червени възпалени клепачи, устата си не смеяха да отворят. Сега такава тишина га заобикаляше, така чисто и ветровито беше, че в случай че и изтощени, не бързаха да спят - драго им беше да си отдъхват, да си приказват, да се чуват един други.

- Момчета, завивайте се добре, че таз нощ ще има роса, студено ще е - говореше чичо Митуш. - Познавам по звездите аз: я по какъв начин са доста, я по какъв начин трепкат...

- Една звезда падна - сподели Марин. - Умря някой.

Малко по-нагоре сламата зашумоля, чу се дебелият, гърлест смях на Аго.

- Умрял... знаеш ти... Бабини деветини... Бабини деветини - повтаряше Аго и се смееше.

- Не се смей, Аго - скара му се чичо Митуш. - Какъв си ти подобен. Мълчи. Не зная, момчета, починал ли е някой - продължи чичо Митуш, - но звездите си падат, падат. В сръбската война падаха като дъжд - малко ли народ почина. И да ви кажа ли, като виждам така звездите, таквиз едни мисли ми идат на мозъка. Денем човек работа, не мисли, очите му друго гледат, а вечер... Ето в този момент: какъв брой звезди! Кой ги е турнал там? Какво има там? Що са?

- Учените споделят, че и на звездите имало хора - рече Марин.

Аго отново се завъртя и зашумоля в сламата.

- Дяволи знаят учените - сподели той ядосано.

- Та ви споделям, вечер таквиз мисли идат на индивида - стартира отново чичо Митуш. - Питам се: де ще идем и ний? Какво ще стане с нас? Защо камъка си седи хиляди години, а индивида си отива толкова скоро? Защо? Питаш, гледаш нагоре.. И нещо като че те вижда оттова, а нищо не ти споделя. Мълчи. И се чудиш, чудиш.

И тримата замълчаха. След малко чичо Митуш отново заприказва:

- Аз за туй желая да си поотида на село. Живи там няма към този момент, но имам умрели. А да ги поменеш и да им запалиш по една свещ - и то стига. Ще ида, не мога. В горния понеделник потеглям.

- А? Какво казваш? - проговори сънливо Марин и отново заспа. Аго по този начин хъркаше. Чичо Митуш се позави и загледа отново звездите.

От някое време насам с това тръгване на чичо Митуш за родното му село се майтапиха най-вече в чифлика. Той все тръгваше и все отлагаше. Васил и не вярваше, че чичо Митуш ще замине: той така беше го запомнил в чифлика, вероятно така щеше да си остане до дъно.

Чичо Митуш беше дошел в чифлика, може да се каже, млад. За него тогаз се знаеше, че едно след друго му се поминали две деца, умряла и жена му. Чичо Митуш излизаше постоянно от стаята на дама с мътни, зачервени очи, като че беше пийнал или като че беше плакал. Някои споделяха, че по отношение на своите си, по отношение на децата си, чичо Митуш имал някакъв грях и по тази причина скрито се напивал с ракия. Но господарите не желаят да знаят какво имат на душата си прислужниците им, а гледат работата им. Наскоро чичо Митуш се успокои, стана мил, спокоен, какъвто бе в този момент, работеше добре, а това стигаше.

Като пристигна понеделникът, за който беше приказвал, чичо Митуш отново не отпътува.

- Виж какъв брой малко кладни останаха - сподели му Васил. - Ще свършим скоро, можем да минем и без тебе. Иди си.

Сега чичо Митуш откри нова причина: в случай че тръгне, би трябвало да тръгне с нови облекла. Той повика Петра Джумалията от Сърнено, който беше занаятчия на селски облекла. Петър се настани в стаята на дама и стартира да шие нови облекла на чича Митуша.

И може би не зарад облеклата, а тъй като отново съумя да отсрочи заминаването си, чичо Митуш се развесели. Денем работеше като млад към вършачката и от всички беше най-черен от праха. Вечер - с Марина и Аго - си лягаха сред двете кладни, гледаха заездите и си приказваха.

Веднаж покрай тях захрупа добитък: един вол беше дошел и скубеше клас от кладните. Аго стана и го подгони, като викаше високо. Чуха се и два-три удара.

- Що биеш добитъка? - сподели чичо Митуш на Аго, когато се върна. - Да удариш добитък, все едно е да удариш дете. То не знае, не схваща, ти го поучи. Защо ще го биеш? И то душа носи. Ако добитъците знаяха да приказват, те щяха да бъдат като нас. И по-добри даже. Как мислиш ти, те всичко схващат, единствено език нямат. И то е тежкото: удариш го - мълчи, боли го нещо - мълчи, обзет го да го колят - мълчи. То тяхната тъга край няма...

- А за какво яде от кладните, да върви да пасе - обади се още ядосан Аго.

- Ех и ти, Аго... Голяма работа... учи седа сайдисваш добитъка, ти споделям.

Чичо Митуш замълча. В тъмносиньото надълбоко небе, сред двете кладни, бързо-бързо трептяха звездите.

- По тези места, дето съм роден - заприказва чичо Митуш, - на воловете споделят ангели. Млада младоженка кабил не е да мине път на някой вол: ще го изчака да мине, че тогаз ще мине тя. А по кое време се случи да падне вол и да го заколят, не ядат месото му.

- Я го дай на мене - сподели Аго, - да направя наденици, че да видиш...

- Ех, Аго, ех, Аго... Те ти са като братя, разбери. Като нас работят, като нас ще умрат. Туй е то...

Петър Джумалията свърши новите облекла на чича Митуша, само че той отново не отпътува: не било положително времето, като се оправи времето, тогаз. И в действителност, заваляло беше дъжд и не можеше да се вършее. Пак се оживи чичо Митуш, току нареждаше какво да вършат, когато не ще бъде тука, по какъв начин да гледат добитъка.

Веднаж, до момента в който траеше дъждът, чичо Митуш и Аго седяха на сундурмата пред дама. Откъм господарската къща се появи Васил, намусен, кисел - той постоянно беше подобен, когато времето беше неприятно и не можеше да се работи.

Пред дама, на поляната, имаше един огромен издължен, тежък камък. Той беше останал от една стълба, която бяха поправяли, и от месеци се валяше там.

- Защо не приберете тоз камък? - сподели Васил. - Колко пъти съм споделил. Все тук ли ще го виждам?

За да се дигне камъка, трябваха най-малкото четирима души, само че чичо Митуш не понесе думите на Василя и единствено с Аго, като се напъваха и пъшкаха, довлякоха камъка до край стената. Дори подложиха под него от едната и от другата страна по един по-малък камък и направиха нещо като скамейка. На тая скамейка, на камъка, седна чичо Митуш, когато свършиха, да си почине.

Още на другия ден чичо Митуш се почувствува недобре, на третия - стана още по-зле и легна. Някои споделиха, че чичо Митуш настинал, когато, изпотен и морен, седнал да си почине на студения камък. Може би затуй Галунка, изплашена, неспокойна, се грижеше още повече за чича Митуша. Но тя беше с положително сърце и би се погрижила и без туй за него. Тя го тури да легне, зави го, възпламени му огън. Приглеждаше го, донасяше му нещо да хапне:

- Що си правиш труд - говореше чичо Митуш. - Не би трябвало, ще ми мине. И кой споделя, че съм настинал на камъка? Камък лятно време е топъл. Не е от камъка то, ами така щяло да стане. Нищо няма, ще ми мине.

Дори, както по-рано, чичо Митуш дефинира деня, когато, откакто оздравее, ще тръгне за село.

Дъждът все валеше. Стана толкова хладно и мокро, че прибраха воловете в дама. Тъкмо ги навързаха и Аго, развълнуван от работа, още викаше, не щеш ли напълно ненадейно откъм одаята на дама се появи чичо Митуш. Клатушкаше се като пийнал, беше бледен, с помъртвяло синкаво лице, очите му хлътнали, погледът крив. Леко-леко, колкото да чуто, попъшкваше.

Без да каже нещо на Аго, като насън, той отиде при първия вол, с разтреперена ръка попипа въжето, като да ревизираше дали е добре вързан, след това го помилва по челото, по очите.

- Балан, Балан - говореше. - Ти ли си, Балан? Яж си... яж си...

А като милваше Комура:

- Комур, хубавецо... Ти ли си, хубавецо...

Аго едно след друго прекарваше длан над носа си, изумен, Марин гледаше с насълзени очи и мълчеше.

Като изреди два-три вола, чичо Митуш се спря - умори се и се разтрепера, повече не можеше. И простря ръка към всички останали волове и ги загледа. Избелелите му устни нещо шепнеха. Той се обърна внезапно към Аго и Марина и със същите разширени, замислени за нещо значимо очи сподели:

- Отадям си, момчета, отадям си!

Галунка беше влезнала и учудено, страхливо гледаше чича Митуша.

- Боже господи! - сподели тя. - Чичо Митуше, какво правиш? Защо си станал? Бива ли да излизаш, болен човек...

Тя го взе под мишницата и го поводе към стаята му.

- Отадям си! Отадям си! - чуваше се отслабналият глас на чича Митуша.

След три деня чичо Митуш се помина. Случи се така - и за туй доста се говореше в чифлика, - че той умря в същия тоя ден, който си беше определил за потегляне за село. Облякоха го в новите облекла, които беше му ушил Петър Джумалията, подредиха го, Галунка плака. И защото в чифлика нямаше гробища, трябваше да го занесат в Сърнено.

Туриха ковчега в една кола с канати. Впрегнаха Балана и Чивгата, най-едрите, най-хубавите волове, и двата бели, с огромни рога. Вързаха им бели кърпи. И с черни мъдри очи, умерено загледани, с понагърчена кожа на шиите си, под гушата, те пристъпваха постепенно, с достолепие. От едната им страна вървеше Аго, от другата - Марин. Нямаше потребност да ги карат: те като че ли сами знаеха какво вършат и къде отиват.

В друга кола, впрегната с огромни сиви коне, идеха Васил и Галунка, Василена и Велико. Поразкъсаха се облаците, светна слънце, откри се необятното поле. Бавно вървяха двете кола. Галунка плачеше.

Из: „ Ако можеха да приказват “, Йордан Йовков, изд. „ Български публицист “, 1948 година
Снимка: Йордан Йовков (1880 - 1937); Държател: Институт за литература – Българска академия на науките, dictionarylit-bg.eu