Роден е Йордан Йовков
Йордан Стефанов Йовков (1880 – 1937) е български публицист, класик на българската литература. Избран е единомислещо за член на Съюза на писателите от 1920 година.
Роден на 9 ноември през 1880 година Йовков минава детските и юношеските години в родното си място (Жеравна). Там, както и в Котел получава главното си обучение (1895). Завършва гимназия в София (1900). Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на публицист. Има доста известни произведения и в този момент.
След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва фамилията му. През 1900 година се преселва в село Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево 1902 – 1904, като по време на образованието си разгласява първата си творба – стихотворението „ Под тежкия кръст “ (вестник „ Съзнание “, бр. 9, 26 октомври 1902 г.). В началото на 1904 година се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, само че гибелта на татко му осуетява следването му.
Есента на 1904 година Йовков се завръща в Долен извор и учителства в разнообразни добруджански села до 1912 година, когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като пълководец на рота в 41 пехотен полк.[1] През юни 1913 година е ранен по време на борбата край Дойран, а месец по-късно е нараснал в чин.
След войните Йовков се открива в София и работи като редактор на списание „ Народна войска “, където в бр.1 разгласява етюд за Балканската война – „ Утрото на паметния ден “. След като списанието престава да излиза, Йовков е заставен да търси работа и благодарение на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „ Преглед на Министерството на вътрешните работи и националното здраве “ в Отделението за обществени грижи и щедрост.
Остава на работа до есента на 1915 година, когато още веднъж е мобилизиран и изпратен в град Ксанти, a година по-късно е командирован в редакцията на списание „ Военни вести “. След края на Първата международна война настава един от най-тежките интервали в живота на Йовков. Втората национална злополука го заварва в Добрич. След сложни дни, изпълнени с душевни терзания и материални неволи, и откакто Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава незаконно границата и се открива във Варна, където е преподавател до есента на 1920 година След покровителство на другари от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920 – 1927 година е постоянен помощник по печата; непрекъснато е понижаван в служба, заради което в края на 1927 година напуща легацията.
Последните 10 години от живота му са изпълнени с креативен труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937 година отпътува на лекуване в Хисаря. Поради влошеното му положение е откаран в Пловдив и опериран по неотложност в Католическата болница в Пловдив. Открит е рак на стомаха в напреднало, безнадеждно положение. Също рак в жлъчката, също така – апандисит. На 15 октомври 1937 година Йовков умира. Погребението му в София се трансформира в израз на национална обич и благодарност.
Творчество
Йовков дебютира като стихотворец. През 1902 – 1911 година разгласява стихове (общо 31) в разнообразни периодически издания – в. „ Съзнание “, списанията „ Пробуда “, „ Художник “, „ Ново време “, „ Ново общество “ и „ Бисери “. Лириката му не се отличава с изключително благосъстояние и многообразие на претекстове – почнал като обществен стихотворец, по-късно Йовков трансформира обществения митинг в резигнация, тъга и отмалялост. Първата си белетристична творба – „ Овчарова тъжба “, с подзаглавие „ Старопланинска легенда “ – Йовков разгласява в списание „ Просвета “ през 1910 година
Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си произведения Йовков стартира да печата от началото на 1913 година („ Утрото на паметния ден “); до 1917 година името му се среща по страниците на списанията „ Звено “, „ Съвременна мисъл “, „ Народ и войска “, на вестниците „ Слово “, „ Демократически обзор “, „ Военни вести “ и „ Отечество “. Открояват се импресиите „ Те победиха “ (1914), „ На остарялата граница “ (1914), „ Безотечественици “ (1914), „ Ехо “, разказът „ Балкан “ (1915), „ Песента на колелетата “ (1924) и повестта „ Земляци “ (1915)
В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за претърпяното по време на войната – от първия ѝ ден до нейния драматичен край. В тях паралелно с летописеца участва и есеистът; синтезът се реализира посредством прочувствено преодоляване на военната тематика, пречупена през самостоятелното усещане. Йовков идва в българската литература с една болежка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда характерният му хуманизъм. В прозата му няма озлобление, крясъци на ненавист. Най-значимите си военни произведения Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 година два тома „ Разкази “
Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети – един път с новелата „ Последна наслада “ (1920) и след едно десетилетие с разказите „ Белите рози “ (1930), „ Другар “ (1930), „ На стража “ (1930), Йовков изчерпва тематиката, преди да е завършила самата война за България. В прочут смисъл тези последни произведения са равносметка, сумирала достиженията и минусите на интервала, през който създателят израства и се постанова като публицист от национална големина. Ако с „ Последна наслада “ Йовков прави самобитна рекапитулация на тематиката за войните, с повестта „ Жетварят “ (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развиването му на белетрист това е началото на развой, който дефинитивно оформя идейно-естетическия му свят. „ Последна наслада “ е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един стадий и началото на различен.
Когато отсъства от България цели 7 години, таман в чужбина Йовков приготвя трайното си наличие в националния нравствен и книжовен живот посредством сборниците „ Последна наслада “, „ Старопланински митове “ (1927), „ Вечери в Антимовския хан “ (1928), „ Женско сърце “, „ Ако можеха да приказват “ (1936) и романа „ Чифликът край границата “, както и незавършения разказ „ Приключенията на Гороломов “, драмите „ Албена “, „ Боряна “, „ Обикновен човек “ и комедията „ Милионерът “. Сборниците „ Старопланински митове “, „ Вечери в Антимовския хан “, „ Ако можеха да приказват “ се дефинират жанрово като цикъл от разкази.
Майстор на късия роман, по този начин назовават огромния български публицист Йордан Йовков, като 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а обособени негови произведения – на над 37, измежду които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Йовковите произведения имат своя свят, своята атмосфера. Тя идва от времето, което Йовков изобразява.
Роден на 9 ноември през 1880 година Йовков минава детските и юношеските години в родното си място (Жеравна). Там, както и в Котел получава главното си обучение (1895). Завършва гимназия в София (1900). Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на публицист. Има доста известни произведения и в този момент.
След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва фамилията му. През 1900 година се преселва в село Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево 1902 – 1904, като по време на образованието си разгласява първата си творба – стихотворението „ Под тежкия кръст “ (вестник „ Съзнание “, бр. 9, 26 октомври 1902 г.). В началото на 1904 година се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, само че гибелта на татко му осуетява следването му.
Есента на 1904 година Йовков се завръща в Долен извор и учителства в разнообразни добруджански села до 1912 година, когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като пълководец на рота в 41 пехотен полк.[1] През юни 1913 година е ранен по време на борбата край Дойран, а месец по-късно е нараснал в чин.
След войните Йовков се открива в София и работи като редактор на списание „ Народна войска “, където в бр.1 разгласява етюд за Балканската война – „ Утрото на паметния ден “. След като списанието престава да излиза, Йовков е заставен да търси работа и благодарение на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „ Преглед на Министерството на вътрешните работи и националното здраве “ в Отделението за обществени грижи и щедрост.
Остава на работа до есента на 1915 година, когато още веднъж е мобилизиран и изпратен в град Ксанти, a година по-късно е командирован в редакцията на списание „ Военни вести “. След края на Първата международна война настава един от най-тежките интервали в живота на Йовков. Втората национална злополука го заварва в Добрич. След сложни дни, изпълнени с душевни терзания и материални неволи, и откакто Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава незаконно границата и се открива във Варна, където е преподавател до есента на 1920 година След покровителство на другари от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920 – 1927 година е постоянен помощник по печата; непрекъснато е понижаван в служба, заради което в края на 1927 година напуща легацията.
Последните 10 години от живота му са изпълнени с креативен труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937 година отпътува на лекуване в Хисаря. Поради влошеното му положение е откаран в Пловдив и опериран по неотложност в Католическата болница в Пловдив. Открит е рак на стомаха в напреднало, безнадеждно положение. Също рак в жлъчката, също така – апандисит. На 15 октомври 1937 година Йовков умира. Погребението му в София се трансформира в израз на национална обич и благодарност.
Творчество
Йовков дебютира като стихотворец. През 1902 – 1911 година разгласява стихове (общо 31) в разнообразни периодически издания – в. „ Съзнание “, списанията „ Пробуда “, „ Художник “, „ Ново време “, „ Ново общество “ и „ Бисери “. Лириката му не се отличава с изключително благосъстояние и многообразие на претекстове – почнал като обществен стихотворец, по-късно Йовков трансформира обществения митинг в резигнация, тъга и отмалялост. Първата си белетристична творба – „ Овчарова тъжба “, с подзаглавие „ Старопланинска легенда “ – Йовков разгласява в списание „ Просвета “ през 1910 година
Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си произведения Йовков стартира да печата от началото на 1913 година („ Утрото на паметния ден “); до 1917 година името му се среща по страниците на списанията „ Звено “, „ Съвременна мисъл “, „ Народ и войска “, на вестниците „ Слово “, „ Демократически обзор “, „ Военни вести “ и „ Отечество “. Открояват се импресиите „ Те победиха “ (1914), „ На остарялата граница “ (1914), „ Безотечественици “ (1914), „ Ехо “, разказът „ Балкан “ (1915), „ Песента на колелетата “ (1924) и повестта „ Земляци “ (1915)
В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за претърпяното по време на войната – от първия ѝ ден до нейния драматичен край. В тях паралелно с летописеца участва и есеистът; синтезът се реализира посредством прочувствено преодоляване на военната тематика, пречупена през самостоятелното усещане. Йовков идва в българската литература с една болежка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда характерният му хуманизъм. В прозата му няма озлобление, крясъци на ненавист. Най-значимите си военни произведения Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 година два тома „ Разкази “
Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети – един път с новелата „ Последна наслада “ (1920) и след едно десетилетие с разказите „ Белите рози “ (1930), „ Другар “ (1930), „ На стража “ (1930), Йовков изчерпва тематиката, преди да е завършила самата война за България. В прочут смисъл тези последни произведения са равносметка, сумирала достиженията и минусите на интервала, през който създателят израства и се постанова като публицист от национална големина. Ако с „ Последна наслада “ Йовков прави самобитна рекапитулация на тематиката за войните, с повестта „ Жетварят “ (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развиването му на белетрист това е началото на развой, който дефинитивно оформя идейно-естетическия му свят. „ Последна наслада “ е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един стадий и началото на различен.
Когато отсъства от България цели 7 години, таман в чужбина Йовков приготвя трайното си наличие в националния нравствен и книжовен живот посредством сборниците „ Последна наслада “, „ Старопланински митове “ (1927), „ Вечери в Антимовския хан “ (1928), „ Женско сърце “, „ Ако можеха да приказват “ (1936) и романа „ Чифликът край границата “, както и незавършения разказ „ Приключенията на Гороломов “, драмите „ Албена “, „ Боряна “, „ Обикновен човек “ и комедията „ Милионерът “. Сборниците „ Старопланински митове “, „ Вечери в Антимовския хан “, „ Ако можеха да приказват “ се дефинират жанрово като цикъл от разкази.
Майстор на късия роман, по този начин назовават огромния български публицист Йордан Йовков, като 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а обособени негови произведения – на над 37, измежду които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Йовковите произведения имат своя свят, своята атмосфера. Тя идва от времето, което Йовков изобразява.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ