Как да пуснем децата си, как да им се доверим
Всяка година родителите на Мартин го водеха с трен до селото при баба му да прекара летните ваканции и го връщаха със същия трен в края на лятото.
Един ден момчето споделило на родителите си:
„ Вече съм огромен. Мога ли просто да отида самичък при баба? "
След къса полемика, родителите одобриха.
Те стояха в очакване на влака да тръгне, сбогуваха се със сина си и му даваха някои последни препоръки през прозореца, а Мартин повтаряше: " Знам! Казвали сте ми повече от хиляда пъти. " Влакът беше на път да тръгне и татко му прошепна в ухото: " Сине мой, в случай че се чувстваш зле или нерешителен, това е за теб! " И той постави нещо в джоба му.
Сега Мартин е самичък, седнал във влака, както искаше без родителите му за първи път. Възхищаваше се на пейзажа от прозореца, а към него непознати се бутаха и подвигаха доста звук на всяка спирка те влизаха и излизаха от вагона. Кондукторът на влака прави някои мнения за обстоятелството, че детето е единствено. Друг го гледаше с тъжни очи. Мартин се усещаше зле със всяка минута, която минаваше.
И в този момент той се опасява.
Наведе глава и се разплака. Чувстваше се изплашен и самичък. После си спомни по какъв начин татко му постави нещо в джоба му и трептящ търсеше това, което му беше дал татко му.
Той откри лист хартия, на който пишеше: " Сине мой, аз съм в последния вагон! "
Това е животът, би трябвало да пуснем децата си, би трябвало да им се доверим. Но постоянно би трябвало да сме в последния вагон, да гледаме, в случай че се опасяват или в случай че срещнат трудности и не знаят какво да вършат. Трябва да сме покрай тях, до момента в който сме още живи, децата постоянно се нуждаят от родителите си.
Завинаги в последния вагон!
Сотирис Калкацакос
