Всички проблеми на човечеството произлизат от неспособността на човек да

„ Всички проблеми на човечеството произлизат от неспособността на човек да стои безшумно самичък в стая. " - Блез Паскал

Според великия академик, всички ние се опасяваме от тишината на нашето битие, от самотата, която допуска то, като запълваме времето си с безсмислени занимания. Вместо да търсим покой на мозъка и умеене за самодостатъчност, ние непрекъснато се разсейваме. Ключовото в това схващане е, че първото нещо, с което човек би трябвало да се учи да привиква, е изкуството на усамотението.

Много неща са се трансформирали в света от размислите на Паскал до в този момент. Но те звучат повече от модерно. Ако има нещо, което може да се заключи, е какъв брой се е развила нашата заблуда за съгласуваност. Вместо да се учим по какъв начин да бъдем в комфорт с уединението, ние все по-отчаяно бягаме от него. От телеграфа, до телефона, от малкия екран и радиото, медии и интернет, обществени мрежи и добавена действителност - методите да заобикаляме усамотението единствено се усъвършенстват.

Но на цената на какво - меланхолия, тревога, възприятие за незадоволеност от живота. Пристрастени сме към телефони, търсим бягства в други действителности, които изкривяват и последните ни умения за органично и пълноценно другарство.

Хората имаме тонове екзистенциална самотност, ние сме приключени вселени, в които нито едно друго създание не може да надникне по метод, по който да се усещаме изцяло разбрани и свързани. Да, срещаме се с хора, имаме другари, сътворяваме деца и се свързваме с сътрудник до края на дните. Но би излъгал този, който твърди, че даже и измежду най-любимите си хора, обкръжен от близки, потопен в прегръдките на децата, на любовта на живота си, на върха на цялостното интелектуално единогласие, даже тогава не се е почувствал уединен и неразбираем. И фактът, че е обкръжен от хора, че е обичан и известен, прави тази самотност още по-болезнена. Всичко това произлиза от изкуството на усамотението, на което никой не ни учи.

Какво значи комфортът в личната компания?

Да овладяваш и познаваш себе си. Това са скъпи минути, в които можеш да разсъждаваш и анализираш, да се самоопознаваш, да извикваш мемоари и да мислиш умерено за бъдещето, доколкото то въобще е нещо обозримо.

Да не зависиш от никого, за каквото и да е. Едно от нещата, които ни вършат уязвими, е нуждата от другите. За самооценката, за превъзмогване на самотата, за самото възприятие за благополучие. Щастието не зависи от различен, то е напълно в нашите ръце, по-скоро в желанието да създадем избор да бъдем щастливи и да предприемем дейности.

Контролираш шумовете, разсейването, влизането на хора в твоя свят. Човек, който в началото се намира в комфорта да бъде самичък, е и в положение да управлява нарушителите на мира му. Те не идват като инцидентни фактори, върволици от срещи и запознанства, въздействия и последици. Няма безпорядък, няма риск.

Усамотението ни дава опция да вникваме в същината, а не да се плъзгаме по външни тласъци, дарба да размишляваме нереално и всъщност. Преди може да е било въпрос на избор, само че в този момент умеенето да се усамотяваме е въпрос на ментално и прочувствено оцеляване. С толкоз тласъци, с толкоз фактори, които позволяваме до интимно пространство, умеенето да се дистанцираш и да разсъждаваш нереално до известна степен е едно от последните убежища на интелекта.

Привидната досада, нищоправенето, е начална точка на креативност, досетливост, истински хрумвания. Дълбоката връзка, която вършим със себе си, заради неналичието на разсейващи фактори, повече надзор, това минималистично поле, е плодородно за хрумвания и автентичност. Идеи, които идват от самите нас, решения, които са идеални тъкмо за нас. Не въздействия в профил, не влияние и операция, а наша персонална креативност.

Как се излиза от усамотението?

Усамотението е прелестно и значимо нещо, само че колкото е значимо да влизаме в него, толкоз е значимо да можем да излизаме и да се свързваме с другите.

Да, те може да са пъкълът, по Сартр, само че те са нужният пъкъл. Несигурността, в която би трябвало да се потапяме, да не се извисим прекалено много на камбанарията си. Рискът, който би трябвало да поемаме, с цел да не изпаднем в блаженство. Другите са коректив, извор на разтуха и мимолетни докосвания, които ни избавят, когато бездната на прекомерно дългото другарство единствено със себе си може да ни погълне.

Хора, които нямат дългогодишна връзка, развиват от време на време това възприятие за самодостатъчност. Особено когато не са склонни да имат краткокрайни и безразборни връзки Те привикват да са сами, да не зависят, да не рискуват, да не бъдат уязвими. което може да е добре, може и да не е - зависи какъв брой може и желае да поеме човек от усамотението. Но когато се усещаме добре първо в личната си компания, сме доста по-добре и в нечия непозната. По-добре сортираме, по-качествено поддържаме връзка и все по-силни са чувствата за споделеност, колкото и да са мимолетни.

Само човек, който умее да седи умерено самичък и спокоен в стая, където и да, той може да стигне до възприятието за същинска съгласуваност с различен и да осъзнава парадокса, че това в действителност е невероятно. Но би следвало, това да не оставя трревожно възприятие или самотност, а успокоение, че това е редът на нещата и той би трябвало да бъде признат, какъвто е. И единствено тогава той би взел всичко от всеки момент от сегашното.