Всеобщността това е универсалността на избирателното право като субективно право,

...
Всеобщността това е универсалността на избирателното право като субективно право,
Коментари Харесай

За всичко е виновно Всеобщото избирателно право

„ Всеобщността това е универсалността на изборното право като субективно право, обезпечено от Конституцията “ – по този начин се  юристите, когато стане дума за Всеобщото изборно право, тръгнало през 1844 от конституцията на Франция – тази „ венерическа болест на Европа “, както я назова Мартин Табаков преди толкоз доста години, че изразът към този момент се е трансформирал в крилата фраза. Теоретичният пиедестал на това разбиране – всеобщо изборно право – е тегав, само че смисълът е елементарен: всички или, хайде, в случай че не всички, то съвсем всички би трябвало да имат право да гласоподават и по този метод да дефинират, директно или индиректно, на процедура всичко, за което можеш да се сетиш. Идеята е, че колкото повече хора дружно взимат обещано решение, толкоз по-правилно е то. Което е велика нелепост! Възможно е единствено в изискванията на църковна съборност, само че там картината е радикално друга. Първо, самата Църква е богочовешки организъм, не е напълно от този свят и, второ, тя въобще не е демократична, а строго йерархична. Докато всеобщото изборно право е квинтесенцията на демокрацията. По същия метод милосърдието и благотворителността – те освен са разнообразни, а и противоположни, тъй като до момента в който фокусът на първото е върху съответната персона, то второто се концентрира върху огромни нереални групи – сираци, малцинства, бежанци, даже човечество, – трансформирайки личността в неопределен субект, който освен това е задължен да принесе окаяната си характерност в жертва на колектива. Така и с всеобщото изборно право – на гласоподавателите не се гледа като на персони, а като на човеци и тогава елементарно можеш да се заблудиш, че всички те са идентични във връзка с основните неща. А те не са. Тези умници, които се грижат за бъдещето на целокупното човечество било в обществен, било в политически проект, нямат съвсем нищо общо с голямата маса от така наречен „ човечество “. Защо споделям всичко това? Да забележим.

Съществува доктрина (и тя като нищо може да се окаже вярна), че Съединените щати желаят да унищожат Европейския съюз, само че не под формата на открита експанзия, а под формата на непринудено самоубийство. Знаейки това, Англия – тази сластна вуйна на Америка – навреме избяга с цената на известни краткотрайни неудобства. Вижте какво прави Европа горе-долу през целия 21 век до момента. Раздува бюрокрацията си и прави бизнес климата съвсем неосъществим за дребните и междинни самостоятелни бизнесмени отвън транснационалните корпорации, трансформирали се към този момент в социалистически тумори. Вярно, те могат да произведат неща, които никой различен не може, само че разрушават самата концепция за капитализъм деперсонифицирайки изцяло собствеността. Няма корпорация, в която, в случай че се издъниш, да отидеш при притежателя – достоен господар със безценен костюм и бели бакенбарди – и в случай че успееш да му се извиниш задоволително съобразително, той да ти елементарни с прерогативите си на дребен господ или както му викаха – на decision maker. Днес най-вече да попаднеш на някой беззвучен HR, който ще огледа в таблиците си, ще вдигне към теб рибешките си очи и ще каже, че нищо не може да се направи. Точно по този начин ще каже: не „ да направя “, а „ да се направи “.

Но бюрокрацията и настъплението на корпорациите са най-малката грижа на Европа. Вземете единствено търговията с въглеродни излъчвания и Зелената договорка. Първата прави стопанските системи неконкурентни, тъй като оскъпява продукцията като освен това, забележете!, въглеродните излъчвания не стават по-малко, а стартират да се отделят някъде другаде (да речем в Китай). При това планетата е една, атмосферата е една, търговията с въглеродни излъчвания с нищо не я облекчава. Само лишава пари от едно място, с цел да ги разпредели на друго, кой знае с каква цел, какви цели и каква философия. Всъщност философията се знае – глобализъм и неомарксизъм.

Докато търговията с въглеродни излъчвания прави стопанските системи неконкурентни, то Зелената договорка непосредствено ги разстрелва. Да оставиш стопанските системи на вятърни перки и фотоволтаични полета е все едно да източиш на някого кръвта, да го лишиш от храна и след това да го накараш да тича. Всеки, сгънал две пържоли в кварталното бистро, ще го надбяга.

Германия – този пример, този блян за стопанска система, този „ мерцедес “ на всички стопански системи – зорлем унищожава енергетиката си. Защо? Ужасяващо правдоподобно звучи съмнението, че е поради продажни политици, които слагат страната си в енергийна взаимозависимост я от Русия с нейния газ, я от Франция с нейните атомни централи. Добре е да се види, след края на политическата си кариера, в бордовете на кои компании попадат политиците? И за какво медиите заобикалят тази преинтересна тематика? Аз се сещам единствено за Герхард Шрьодер – немски социалист и лутеранин (?), федерален канцлер на Германия от 1998 до 2005. Понастоящем е началник на борда на „ Роснефт “ и ръководител на Комитета на акционерите на – NB! – Nоrd Ѕtrеаm АG (Северен поток). В началото на 2022 година беше номиниран за борда на „ Газпром “ и най-вероятно ще стане член в края на юни тази година. Какви ли заслуги е натрупал Шрьодер до момента в който е бил канцлер на могъща, развита и горда Германия, та да се добере до тази звездна кариера?

Но не това е най-интересният въпрос. Много по-вълнуващ е въпросът за какво народите избират за свои водачи такива мошеници, такива безскрупулни далавераджии, които вървят срещу ползите им, за какво употребяват въпреки и символичната власт, с която разполагат с помощта на демокрацията, с цел да си нанасят щета. Защо у нас, да вземем за пример, социалистите още веднъж са в държавното управление, в случай че тази партия разори България три пъти – при Живков, при Луканов и при Виденов, т.е. всякога, когато беше допускана на власт, без изключение. Защо? Защо го вършат народите?

Виновно е всеобщото изборно право, тъй като то дава опция да взимат решения на хора, които не могат да взимат решения. В това няма нищо обидно, не може всеки да схваща от всичко. В болничното заведение болните не гласоподават за това по какъв начин да ги лекуват лекарите, нито пък моряците гласоподават какъв курс да държи корабът. В политическия развой би трябвало да вземат участие единствено хора, които го познават, знаят по какъв начин действа страната, кои са управляващите, кои са институциите, какво в най-общи линии е законодателството, а не такива, които имат вяра, че президентът „ дига пенсиите “.

Всеобщото изборно право дава опция на всеки да взима решения, само че когато той не е способен, не е образован да го прави, става плячка на всевъзможни политически инженери, манипулатори и виртуози на пропагандата. Вземете всеобщия български гласоподавател (който е прекомерно друг от вашия обществен кръг и умерено можем да приказваме за него, тъй като той в никакъв случай няма да прочете това, което вие четете сега, нито пък някой ще му го преразкаже), вземете всеобщия гласоподавател и го попитайте: „ Защо гласоподава за Слави Трифонов, за какво гласоподава за Кирил Петков (той може да е доста надарен и ерудиран политик, само че от кое място знаеше ти, избирателю, това, та гласувà за новоизлюпената му празненство?), за какво гласоподава за Костадин Костадинов? “. Върнете всеобщия гласоподавател, в случай че щете и 12 години обратно, и го питайте: „ Защо гласоподава за Бойко Борисов и то по този начин съкрушително като за никой различен? “. Българинът, оня, дето си го знаете, ще се затрудни. Ще се затрудни и „ просвещений европейц “ (по Бозвели). Ако си създадат тоя кеф да се позамислят, и Българинът, и Просвещений Европейц ще видят, че от самото начало са упражнявали всеобщото си изборно право или срещу някого, или в поддръжка на някаква нагла фантазия, от която би се изчервил и най-разюзданият писател-фантаст. Затова през днешния ден доста от европейските страни се ръководят от комици, екоманиаци, бюрократи или откровени мафиоти. Няма правила, няма героизъм, няма „ стратегическа дълбочина “ (великолепен термин на Ахмет Давутоглу). Има единствено стока, изнесена на тезгяха, с цел да бъде продадена тук и в този момент на всеки, който е подготвен да заплати за нея. Това е ситуацията. Това са плодовете на всеобщото изборно право.

При това състояние не можем ли да кажем, че всеобщото изборно право е зло? Не, не би било вярно. Всеки би трябвало да има право на мнение за всичко, засягащо живота му, само че е сериозно значимо това мнение да е осведомено, индивидът да не е функционално необразован, тъй като другояче от акта му на „ суверен “ могат да произлязат страшни пакости. В подобен случай къде е решението, кое е противоположното на всеобщото изборно право, което може да го размени? Безспорно това е изборният ценз, само че в случай че желаеме да приказваме за него – какъв да бъде, що да бъде, – то ще навлезем в неизбродими територии, цялостни със спекулации и догадки, а нямаме нито времето, нито желанието, нито пък компетентността да го вършим. Дано единствено не излязат прави ония, които се притесняват, че войната в Украйна неимоверно усилва вероятността след нея Европейският съюз да се разпадне, да не дава Господ! Какво ще прави тогава „ полумершая Мати Болгария “ (пак по Бозвели)? Аз персонално не знам, пък и от кое място ли мога! А вие? Дано Бог ни остави да живуркаме в провинциалното си безметежие, без да ни тормозят всякакви нагли народи и страни. А ние ще обещаем, че няма да мрънкаме. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.

Иван Стамболов – Сула, коментар особено за

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.

Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: dnesplus.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР