Все още сънувам, че тичам с децата по старите софийски улици...
Все още сънувам, че търча с децата по старите софийски улици. Губя се в лабиринти от дребни вътрешни дворчета, оградени от солидните, вечни, сиви жилищни кооперации. Тези дворчета, задачите обрасли с трева и плевели, ми се костваха така тайнствени, по този начин забавни. С часове ровех край разкъртените стени да открия вкаменелости, идващи от далечни столетия и да се прочуя в целия свят като изтъкнат археолог.
Още вкусвам мириса на топъл самун и козунак, преди малко опечени в близката пекарня...
Виждам дребните схлупени дюкянчета, притиснати едно до друго по улицата. Те бяха толкоз дребни, че побираха единствено един човек – продавача. В едно се продаваха всевъзможни лъскави копчета, игли, конци, макарички, ширити, дантели. До него – шивачът, преметнал метър през шия, старателно приведен над крачната машина. А като правеше проби, опъваше чаршаф през средата на дюкянчето, пък той самия излизаше на тротоара. Клиентът се показваше на улицата с полуготовата дреха и там шивачът вземаше тестът.
Но аз най-обичах семкаря. Беше неработоспособен от войната, с един крайник. Седеше на стола си съвсем неподвижно - нямаше място даже да се обърне, а край него в огромни кръгли стъклени буркани се криеха съкровища: захаросани и солени тиквени семки, фъстъци, бадеми, слънчоглед, захарни петлета и ябълки, ментови пръчици. С неосъзната детска свирепост, аз всекидневно тормозех нещастния човечец. Покачена на корниза на постройката, в която живеехме с родителите ми и въоръжена с огледало, правех слънчево зайче, което блестеше право в очите на семкаря. А дюкянчето му толкоз малко, че няма по какъв начин да се отмести. Като разбра,че няма да се избави от мен, сключихме помирение. Той да ми дава семки без пари, а аз - да го оставя на мира. Това изцяло ме устройваше и цялата банда чоплеше гратис семки.
iStock
И до през днешния ден слушам тропота по паважа на каруците, тръгнали към Женския пазар заран рано-рано, претъпкани с пресни, преди малко откъснати зеленчуци. Цветовете преливаха, прохлада лъхаше от тях...
След малко пристигаше и млекарката с гюмове, тави и легени. Тя обилно гребеше гъстото като сирене мляко от легена и с усмивка, ей по този начин на око сипваше в купата, която протягах към нея. Помня огромната синя чугунена кана с бели цветчета, в която млекарката изливаше още топлото, издоено мляко. Пред доста порти хората си оставяха съдовете за мляко и парите под тях и лелята им сипваше. Никой не си и помисляше, че някой може да открадне парите или млякото, че ще го замърси или разлее. Интересно, че и бездомни кучета и котки нямаше по улицата. Като се замисля думата „ кражба ” прекомерно рядко влизаше в речника на хората тогава. Вратите не се заключваха или в случай че ги заключеха, оставяха ключа под изтривалката.
Istock
Често след учебно заведение минавах през пазара. Каква пъстрота, шум, суматоха...
На тротоара дебела селянка, клекнала измежду кошници със салати, свеж лук и магданоз, басово приканва купувачите. До нея баба, превита съвсем на две, с изострен като кука нос, безмълвно излага своите дантели, карета с шевици, покривки. Ако я попиташ нещо, тя сбито дава отговор ”ето гледай, като ти хареса нещо - купувай! ”. Отсреща червендалест шоп, накривил радостно калпак, шумно потропва с цървули и гръмогласно оповестява: ”айде, народе на медените домати, айде, не останаха! ” По-нататък радостна, гиздава лелка продава едри череши и с две шепи предлага на купувачите да ги опитат.
Месарите си имаха обособени барачки – закрити. До прясното месо, декорирано с връзки лук и китки магданоз, гордо гледаха агнешки главички. От ченгелите висяха свински бутове, ярета, зайци, кокошки, патици и пуйки. Цели гроздове наденици и суджуци висяха над главата на купувача. До тях бяха сергиите с риба. Продавачките постоянно се караха шумно, само че един ден доставиха същинска наслада на тълпата. Двете бяха стиснали по един шаран в ръце и се биеха и млатеха, надавайки пронизителни викове. Хората се трупаха, мъжете свиркаха и дюдюкаха, всички се тресяха от смях. Боят завърши, двете продавачки се гледаха свирепо, заканваха се една на друга и чистеха люспи от шараните в косите си. Какво беше учудването ми, когато на идващия ден ги видях двете да се чукат с халби бира, прегърнати и засмени.
Istock
В края на пазара имаше нещо като тепих и там здрави, мощни мъже си устройваха шампионати по битка. Винаги имаше зяпачи, които залагаха на борците и ги подкрепяха с одобрителни възгласи.
На аз най-обичах да следя точиларя. Горд и достоен, сигурен в своя поминък, той умело въртеше колелото и измежду водопад от искри точеше ножове, мотики, брадви. При него постоянно имаше опашка. В края на пазара продаваха живи животни – патици, кокошки и петли в клетки, които плахо подаваха глави на открито и току кукуригаха, пилета и патета, зайци, даже и свине. Те надаваха оглушително квичене, което се чуваше по целия пазар. Съвсем най-после млади цветарки се усмихваха измежду букети и кошници с цветя.
Понякога измежду виковете на тичащи деца, лаещи кучета и дрънчене на вериги, идваше мечкарят със своята мечка. Тя чинно вървеше след него – тромава, мудна, с наведена глава. Голяма железна частица минаваше през носа й и при всяко подръпване на стопанина, халката мъчително се впиваше в носа на мечката . Мечкарят изваждаше от торбата си раздрънкана цигулка и подправено заскрибуцваше на нея. По даден знак мечката се изправяше на задни лапи и тромаво се покланяше на публиката, която се трупаше в близост.
Istock
След това мечкарят й заповядваше да танцува, да реве, да се търкаля на земята по тил, а той стъпваше с крайник върху нея. После тя отново се покланяше с каскет в устата, който поднасяше към публиката. Хората хвърляха дребни монети и бонбони, смееха се, дразнеха я, а децата я мушкаха с пръчки. Тя не реагираше, гледаше с празен, неподвижен взор, с едничкото предпочитание да бъде оставена на мира. Кучетата и децата тичаха след нея, хората се разотиваха и ритъма на пазара още веднъж тръгваше по нормалния си път. Мъчно ми беше за мечката. В очите й имаше толкоз горест...
Аз все се заплесвах в тази радостна, пъстра, забързана, викаща, караща се, смееща се навалица, а трябваше да се прибирам, да седна пред омразното ми пиано и да изсвирвам по двадесет пъти всяка гама, след това ‘Черни’,’Руската школа’ и така нататък Пиано учех при снахата на поета Емануил Попдимитров. Тя беше нежно, ефирно създание, блага, деликатна и с усмивка понасяше обезверените ми опити да стана пианистка. Живееше на ул. Алабин и аз сама ходех на уроци при нея два пъти седмично.
Е, пианистка от мен не излезе, само че ми остана любовта към класическата музика. И до през днешния ден някак съвсем не мога да възприема друга. Тази обич се подхранваше и от татко ми – с плътния си мощен тенор, той трогателно пееше арии и канцонети. По звучене гласът му подсещаше Джили – огромният италиански тенор.
Istock
Винаги ще е пред очите ми дребната ни стаичка, в която живеехме с майка и баща. Беше по този начин наблъскана с мебели, че едвам се разминавахме. Централно място заемаха пианото, бюрото и библиотеката с безчет книги. Имахме радио – черна, дребна „ Тесла ” и телефон – съвсем единствен в квартала.Това ме правеше доста горда. В три и половина след обяд децата идваха да слушаме „ Радиовести ”- първото за времето си рекламно-музикално предаване.
Тъй като ползвахме обща баня с хазяйката, веднъж седмично за разкош ходехме в Централната софийска минерална баня. Много обичах да вървим там. В красивата старинна постройка с меката топла минерална вода беше толкоз прелестно. В обособените кабини за къпане с мраморни корита и медни тасове, с бързоструйни чучури, играех и се плисках с вода, тичах по мократа мозайка със сини теракотени плочки и скачах в басейна за смут на дамите, които почтително и безшумно киснеха в него. По стените на банята се редяха забавни мозаечни картини, а от кръглия й купол струеше слънчева светлина.
Istock
Нашите работеха и аз правех какви ли не лудории.
От прозореца на стаята ни, който гледаше към улица „ Цар Симеон ”, скачах на корниза на постройката и с интерес следих потока от хора, каруци. А какви бели правех. Домъквах до корниза кофа с вода и я изливах върху главата на някой трагичен минувач, след което бързо се вмъквах през прозореца вкъщи и почтително сядах пред бюрото с перодръжка в ръка. Когато разяреният влажен човек нахлуеше със остарялата ни хазяйка при мен, тя постоянно ме защитаваше ”Не може да бъде това положително дете да е постъпило така неприятно! Объркали сте се! ”, при което аз поглеждах почтено и обяснявах, че най-малко от час не съм мърдала от бюрото и си пиша домашните и че " доскоро свирих на пианото, нали мамо Мия? ”. Мама Мия - по този начин назовах положителната ни хазяйка, която се отнасяше към мен като майка.
А по какъв начин чаках с неспокойствие вечерите, в които ходехме с майка и баща на спектакъл или опера. Обожавах ситуацията, декорите, костюмите на артистите. Невинаги разбирах всичко, само че майка търпеливо отговаряше даже и на най-глупавите ми въпроси. Спомням си, че първата опера, която гледах беше " Риголето " и аз плаках неудържимо за Джилда. Мислех, че са умъртвили в действителност певицата, тъй като тя не се поклони след края на операта.
Istock
Няколко пъти в месеца ходехме в Клуба на публицистите на „ Графа ”. Колко се вълнувах преди този момент. Обличахме се доста усърдно: татко ми - в формалния си сив костюм, синята копринена вратовръзка и новите лъснати до искра обувки, майка - в елегантната копринена черна рокля със златната брошка, а обувките й - вид „ Кощани, остри и с толкоз тънки токчета, че се чудех по какъв начин върви с тях. Аз - с бялата дантелена рокличка със синя копринена панделка, която се връзваше откъм гърба на кръста, косата ми - навита на букли. Когато най-сетне бях подготвена, с боязън се изправях пред огледалото и се любувах, любувах…
Мислех си, че сме най-малкото някакви графове или князе...
Щом отворехме тежката дървена врата със древен обков и солидна месингова ръкохватка на клуба, ни посрещаше общително усмихнатият пазач, който работеше дълги, дълги години там и познаваше всички клиенти и техните фамилии. С изумителната си памет помнеше имената на всички, рождени дни, заболяванията и радостните събития в фамилиите. В клуба на публицистите се влизаше единствено с клубна карта. Портиерът ни настаняваше на авансово непокътнатата за нас маса. Залата на ресторанта беше първокласна, мебелите старинни, картини от известни създатели красяха стените, облечени в копринени тапети, екзотичните цветя и скулптурите създаваха чувството за изтънченост и грациозност.
В горещите вечери целият таван на ресторанта се отваряше и звездното небе грееше над масите с тежки копринени покривки, свещи и вази с цветя. Приглушена музика галеше слуха и ненатрапчиво допринасяше за настроението. Сервитьорът ни поздравяваше с другарка усмивка и ни питаше дали не сме решили да променим този път обичайното меню. Не помня какво тъкмо беше то, само че за мен най-важното беше десертът - невероятната мелба - истинска, истинска и запазена марка на този клуб. Беше неповторима - в огромни кристални чаши, същински сметанов сладолед, плодове, бишкоти и доста, доста шоколад. Колеги и другари на татко ми идваха на нашата маса, щипваха ме по бузките и беседваха с родителите ми.
Хобито на татко ми беше риболовът и той постоянно ни мъкнеше с майка ми по блата, реки и язовири. Рибата в нашето семейство беше на огромна респект. Често се отбивахме в Халите. Рибата се продаваше в задната част против Синагогата.Такова обилие от риба и морски блага през днешния ден не може да се види в нито един хипермаркет у нас. Камари от миди, стриди, раци, змиорки, омари, океански и сладководни риби, даже и октоподи. И всичко това на смешно ниски цени. Рибата беше най-евтиният хранителен артикул.
Istock
А вечер, когато тримата се събирахме към масата за вечеря, беше така ведро, така радостно. Майка и баща си разказваха по какъв начин е минал денят им, питаха и мен за учебно заведение, за пианото. От дребната „ Тесла ” се носеше лека оперна музика, майка слагаше цялостна купа с прясна салата, а баща - огромни части топла, пържена риба.
Заспивах под напевния глас на майка ми, която четеше коректури, а баща следеше и коригираше стиловите и граматически неточности, след това назад и сънят ме отнасяше надалеч, надалеч...
Сега, толкоз години от този момент, минала през бурите, шоковете, тъгите и насладите на живота, тези детски незабравими години ми светят и направляват като маяк.
Автор: Марина Димитрова
Още вкусвам мириса на топъл самун и козунак, преди малко опечени в близката пекарня...
Виждам дребните схлупени дюкянчета, притиснати едно до друго по улицата. Те бяха толкоз дребни, че побираха единствено един човек – продавача. В едно се продаваха всевъзможни лъскави копчета, игли, конци, макарички, ширити, дантели. До него – шивачът, преметнал метър през шия, старателно приведен над крачната машина. А като правеше проби, опъваше чаршаф през средата на дюкянчето, пък той самия излизаше на тротоара. Клиентът се показваше на улицата с полуготовата дреха и там шивачът вземаше тестът.
Но аз най-обичах семкаря. Беше неработоспособен от войната, с един крайник. Седеше на стола си съвсем неподвижно - нямаше място даже да се обърне, а край него в огромни кръгли стъклени буркани се криеха съкровища: захаросани и солени тиквени семки, фъстъци, бадеми, слънчоглед, захарни петлета и ябълки, ментови пръчици. С неосъзната детска свирепост, аз всекидневно тормозех нещастния човечец. Покачена на корниза на постройката, в която живеехме с родителите ми и въоръжена с огледало, правех слънчево зайче, което блестеше право в очите на семкаря. А дюкянчето му толкоз малко, че няма по какъв начин да се отмести. Като разбра,че няма да се избави от мен, сключихме помирение. Той да ми дава семки без пари, а аз - да го оставя на мира. Това изцяло ме устройваше и цялата банда чоплеше гратис семки.
iStock И до през днешния ден слушам тропота по паважа на каруците, тръгнали към Женския пазар заран рано-рано, претъпкани с пресни, преди малко откъснати зеленчуци. Цветовете преливаха, прохлада лъхаше от тях...
След малко пристигаше и млекарката с гюмове, тави и легени. Тя обилно гребеше гъстото като сирене мляко от легена и с усмивка, ей по този начин на око сипваше в купата, която протягах към нея. Помня огромната синя чугунена кана с бели цветчета, в която млекарката изливаше още топлото, издоено мляко. Пред доста порти хората си оставяха съдовете за мляко и парите под тях и лелята им сипваше. Никой не си и помисляше, че някой може да открадне парите или млякото, че ще го замърси или разлее. Интересно, че и бездомни кучета и котки нямаше по улицата. Като се замисля думата „ кражба ” прекомерно рядко влизаше в речника на хората тогава. Вратите не се заключваха или в случай че ги заключеха, оставяха ключа под изтривалката.
Istock Често след учебно заведение минавах през пазара. Каква пъстрота, шум, суматоха...
На тротоара дебела селянка, клекнала измежду кошници със салати, свеж лук и магданоз, басово приканва купувачите. До нея баба, превита съвсем на две, с изострен като кука нос, безмълвно излага своите дантели, карета с шевици, покривки. Ако я попиташ нещо, тя сбито дава отговор ”ето гледай, като ти хареса нещо - купувай! ”. Отсреща червендалест шоп, накривил радостно калпак, шумно потропва с цървули и гръмогласно оповестява: ”айде, народе на медените домати, айде, не останаха! ” По-нататък радостна, гиздава лелка продава едри череши и с две шепи предлага на купувачите да ги опитат.
Месарите си имаха обособени барачки – закрити. До прясното месо, декорирано с връзки лук и китки магданоз, гордо гледаха агнешки главички. От ченгелите висяха свински бутове, ярета, зайци, кокошки, патици и пуйки. Цели гроздове наденици и суджуци висяха над главата на купувача. До тях бяха сергиите с риба. Продавачките постоянно се караха шумно, само че един ден доставиха същинска наслада на тълпата. Двете бяха стиснали по един шаран в ръце и се биеха и млатеха, надавайки пронизителни викове. Хората се трупаха, мъжете свиркаха и дюдюкаха, всички се тресяха от смях. Боят завърши, двете продавачки се гледаха свирепо, заканваха се една на друга и чистеха люспи от шараните в косите си. Какво беше учудването ми, когато на идващия ден ги видях двете да се чукат с халби бира, прегърнати и засмени.
Istock В края на пазара имаше нещо като тепих и там здрави, мощни мъже си устройваха шампионати по битка. Винаги имаше зяпачи, които залагаха на борците и ги подкрепяха с одобрителни възгласи.
На аз най-обичах да следя точиларя. Горд и достоен, сигурен в своя поминък, той умело въртеше колелото и измежду водопад от искри точеше ножове, мотики, брадви. При него постоянно имаше опашка. В края на пазара продаваха живи животни – патици, кокошки и петли в клетки, които плахо подаваха глави на открито и току кукуригаха, пилета и патета, зайци, даже и свине. Те надаваха оглушително квичене, което се чуваше по целия пазар. Съвсем най-после млади цветарки се усмихваха измежду букети и кошници с цветя.
Понякога измежду виковете на тичащи деца, лаещи кучета и дрънчене на вериги, идваше мечкарят със своята мечка. Тя чинно вървеше след него – тромава, мудна, с наведена глава. Голяма железна частица минаваше през носа й и при всяко подръпване на стопанина, халката мъчително се впиваше в носа на мечката . Мечкарят изваждаше от торбата си раздрънкана цигулка и подправено заскрибуцваше на нея. По даден знак мечката се изправяше на задни лапи и тромаво се покланяше на публиката, която се трупаше в близост.
Istock След това мечкарят й заповядваше да танцува, да реве, да се търкаля на земята по тил, а той стъпваше с крайник върху нея. После тя отново се покланяше с каскет в устата, който поднасяше към публиката. Хората хвърляха дребни монети и бонбони, смееха се, дразнеха я, а децата я мушкаха с пръчки. Тя не реагираше, гледаше с празен, неподвижен взор, с едничкото предпочитание да бъде оставена на мира. Кучетата и децата тичаха след нея, хората се разотиваха и ритъма на пазара още веднъж тръгваше по нормалния си път. Мъчно ми беше за мечката. В очите й имаше толкоз горест...
Аз все се заплесвах в тази радостна, пъстра, забързана, викаща, караща се, смееща се навалица, а трябваше да се прибирам, да седна пред омразното ми пиано и да изсвирвам по двадесет пъти всяка гама, след това ‘Черни’,’Руската школа’ и така нататък Пиано учех при снахата на поета Емануил Попдимитров. Тя беше нежно, ефирно създание, блага, деликатна и с усмивка понасяше обезверените ми опити да стана пианистка. Живееше на ул. Алабин и аз сама ходех на уроци при нея два пъти седмично.
Е, пианистка от мен не излезе, само че ми остана любовта към класическата музика. И до през днешния ден някак съвсем не мога да възприема друга. Тази обич се подхранваше и от татко ми – с плътния си мощен тенор, той трогателно пееше арии и канцонети. По звучене гласът му подсещаше Джили – огромният италиански тенор.
Istock Винаги ще е пред очите ми дребната ни стаичка, в която живеехме с майка и баща. Беше по този начин наблъскана с мебели, че едвам се разминавахме. Централно място заемаха пианото, бюрото и библиотеката с безчет книги. Имахме радио – черна, дребна „ Тесла ” и телефон – съвсем единствен в квартала.Това ме правеше доста горда. В три и половина след обяд децата идваха да слушаме „ Радиовести ”- първото за времето си рекламно-музикално предаване.
Тъй като ползвахме обща баня с хазяйката, веднъж седмично за разкош ходехме в Централната софийска минерална баня. Много обичах да вървим там. В красивата старинна постройка с меката топла минерална вода беше толкоз прелестно. В обособените кабини за къпане с мраморни корита и медни тасове, с бързоструйни чучури, играех и се плисках с вода, тичах по мократа мозайка със сини теракотени плочки и скачах в басейна за смут на дамите, които почтително и безшумно киснеха в него. По стените на банята се редяха забавни мозаечни картини, а от кръглия й купол струеше слънчева светлина.
Istock Нашите работеха и аз правех какви ли не лудории.
От прозореца на стаята ни, който гледаше към улица „ Цар Симеон ”, скачах на корниза на постройката и с интерес следих потока от хора, каруци. А какви бели правех. Домъквах до корниза кофа с вода и я изливах върху главата на някой трагичен минувач, след което бързо се вмъквах през прозореца вкъщи и почтително сядах пред бюрото с перодръжка в ръка. Когато разяреният влажен човек нахлуеше със остарялата ни хазяйка при мен, тя постоянно ме защитаваше ”Не може да бъде това положително дете да е постъпило така неприятно! Объркали сте се! ”, при което аз поглеждах почтено и обяснявах, че най-малко от час не съм мърдала от бюрото и си пиша домашните и че " доскоро свирих на пианото, нали мамо Мия? ”. Мама Мия - по този начин назовах положителната ни хазяйка, която се отнасяше към мен като майка.
А по какъв начин чаках с неспокойствие вечерите, в които ходехме с майка и баща на спектакъл или опера. Обожавах ситуацията, декорите, костюмите на артистите. Невинаги разбирах всичко, само че майка търпеливо отговаряше даже и на най-глупавите ми въпроси. Спомням си, че първата опера, която гледах беше " Риголето " и аз плаках неудържимо за Джилда. Мислех, че са умъртвили в действителност певицата, тъй като тя не се поклони след края на операта.
Istock Няколко пъти в месеца ходехме в Клуба на публицистите на „ Графа ”. Колко се вълнувах преди този момент. Обличахме се доста усърдно: татко ми - в формалния си сив костюм, синята копринена вратовръзка и новите лъснати до искра обувки, майка - в елегантната копринена черна рокля със златната брошка, а обувките й - вид „ Кощани, остри и с толкоз тънки токчета, че се чудех по какъв начин върви с тях. Аз - с бялата дантелена рокличка със синя копринена панделка, която се връзваше откъм гърба на кръста, косата ми - навита на букли. Когато най-сетне бях подготвена, с боязън се изправях пред огледалото и се любувах, любувах…
Мислех си, че сме най-малкото някакви графове или князе...
Щом отворехме тежката дървена врата със древен обков и солидна месингова ръкохватка на клуба, ни посрещаше общително усмихнатият пазач, който работеше дълги, дълги години там и познаваше всички клиенти и техните фамилии. С изумителната си памет помнеше имената на всички, рождени дни, заболяванията и радостните събития в фамилиите. В клуба на публицистите се влизаше единствено с клубна карта. Портиерът ни настаняваше на авансово непокътнатата за нас маса. Залата на ресторанта беше първокласна, мебелите старинни, картини от известни създатели красяха стените, облечени в копринени тапети, екзотичните цветя и скулптурите създаваха чувството за изтънченост и грациозност.
В горещите вечери целият таван на ресторанта се отваряше и звездното небе грееше над масите с тежки копринени покривки, свещи и вази с цветя. Приглушена музика галеше слуха и ненатрапчиво допринасяше за настроението. Сервитьорът ни поздравяваше с другарка усмивка и ни питаше дали не сме решили да променим този път обичайното меню. Не помня какво тъкмо беше то, само че за мен най-важното беше десертът - невероятната мелба - истинска, истинска и запазена марка на този клуб. Беше неповторима - в огромни кристални чаши, същински сметанов сладолед, плодове, бишкоти и доста, доста шоколад. Колеги и другари на татко ми идваха на нашата маса, щипваха ме по бузките и беседваха с родителите ми.
Хобито на татко ми беше риболовът и той постоянно ни мъкнеше с майка ми по блата, реки и язовири. Рибата в нашето семейство беше на огромна респект. Често се отбивахме в Халите. Рибата се продаваше в задната част против Синагогата.Такова обилие от риба и морски блага през днешния ден не може да се види в нито един хипермаркет у нас. Камари от миди, стриди, раци, змиорки, омари, океански и сладководни риби, даже и октоподи. И всичко това на смешно ниски цени. Рибата беше най-евтиният хранителен артикул.
Istock А вечер, когато тримата се събирахме към масата за вечеря, беше така ведро, така радостно. Майка и баща си разказваха по какъв начин е минал денят им, питаха и мен за учебно заведение, за пианото. От дребната „ Тесла ” се носеше лека оперна музика, майка слагаше цялостна купа с прясна салата, а баща - огромни части топла, пържена риба.
Заспивах под напевния глас на майка ми, която четеше коректури, а баща следеше и коригираше стиловите и граматически неточности, след това назад и сънят ме отнасяше надалеч, надалеч...
Сега, толкоз години от този момент, минала през бурите, шоковете, тъгите и насладите на живота, тези детски незабравими години ми светят и направляват като маяк.
Автор: Марина Димитрова
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ