Боян Йорданов: За мен е огромна чест и голямо удоволствие да бъда сред тези момчета
Волейболният национал Боян Йорданов гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+ . Известен е с прозвището си “Поразяващата лява ръка”. Юноша е на Левски, като в интервала 2000-2006 година със “сините” печели шест трофеи на България и четири купи на страната. След триумфите в родното състезание, подписва контракт с Олимпиакос, където играе два сезона. През сезон 2007/2008 е избран е за най-хубав състезател в шампионата на Гърция. Следващият му клуб в кариерата е Патрон (Патра), където е съотборник с Андрей Жеков. Като всеки класен волейболист и Йорданов играе в най-силното състезание в света – италианското – в тима на Генуа. Следва завръщане в Гърция и требъл с отбора на Олимпиакос през 2013 година Спечелил е бронзов орден с националния тим на България на международното състезание през 2006 година в Япония. Пламен Константинов го върна в тима за идния шампионат на планетата през септември.
- Здравей, Бояне! Завърна се в националния тим за срещите от Лигата на нациите – дълго ли очакваше тази покана?
- Не съм бил толкоз надалеч от националния тим през годините, защото все стигах до някакви подготвителни лагери, само че тъкмо когато трябваше да се афишира съставът за обещано съревнование, не попадах в него. След като се прибрахме от олимпийските игри в Пекин през 2008 година, не се е разчитало толкоз доста на мен. Може би треньорите не са имали чак такава потребност – нямам визия. Винаги съм се стремял да виждам професионално на нещата. Аз съм човек, който би приел рецензия когато и да е, в случай че примерно съм бил неудовлетворителен в изявите си. Винаги съм разчитал на някаква почтеност – да ми кажат: „ Окей, нямане потребност от теб “ или „ Да, ще разчитаме на теб “, само че това не се е случвало през годините. Но както и да е, откакто съм се върнал, съм имал желанието да го направя. Направил съм го с цялото си сърце и душа. Мисля, че се видя.
- През тези години, в които не са били откровени с теб, чувствал ли си се афектиран от отношението?
- Обиден – не. Било ми е тежко, защото по едно време се усещах като чужденец в личната си страна. Спомням си, че по времето на Пранди ме викаха в националния тим, а след един ден ми споделяха, че съм свободен. После отново ме викаха и след един-два дни ми споделяха: „ Ако искаш, може да си вървиш. “ Имаше такова отношение, което е недопустимо освен за мен, а и за който и да е играч в нашата страна.
- Кога разбра, че селекционерът Пламен Константинов още веднъж ще разчита на теб? Кога разговаряхте? Как реагира на поканата?
- Чухме се по телефона по време на сезона. Каза ми, че ще участва на един мач във вътрешното състезание на Гърция. След срещата се видяхме и поговорихме.
- Тежко ли ти беше, когато гледаше националния тим от трибуните?
- Винаги е по-тежко да се гледа извън. Много пъти съм казвал, че не обичам толкоз доста да виждам волейбол, а да го играя. Особено първоначално беше тежичко, след това натрупах повече опит, пораснах. Свиква се с всяко едно нещо.
- Какво си споделяше тогава? Вярваше ли, че още веднъж ще си част от състава, с който завоюва бронзов орден преди 12 години на международното състезание в Япония?
- Връщаш ме към хубави години за целия народен тим. След един прочут интервал след тази въпросна 2008 година, в който не съм бил част от тима, започваш да свикваш с това нещо. Гледаш да се концентрираш и да показваш най-хубавото от себе си в клубния отбор. Казвах си, че в случай че ме извикат, ще се отзова.
- Съставът ни не се показа безапелационно в срещите за Лигата на нациите – коя е повода съгласно теб?
- Да, не се представихме безапелационно предвид на това, че не се класирахме за финалите. Но новият формат е безразсъден за състезателите – убихме се от пътешестване, а и с три мача на седмица, идва прекомерно тежко. Все отново всички играем в клубни тимове, а по-късно незабавно да започнеш подготовка - е немислимо да се издържи физически и душевен. Имаше тимове, които просто обиколиха целия свят и ние бяхме един от тях. Отиваш на часова разлика +6, връщаш се на -6, след това отново +6… Затова имахме и толкоз доста контузени състезатели. Не съм човек, който обича да се оправдава. Със сигурност има доста върху какво да работи националният тим и всеки един от нас. Причините са сложни, само че сами видяхте, че общо взето в нито един мач не бяхме в цялостен състав.
- В какво отстъпваме пред тимовете, които се класираха за финалите в Лигата на нациите? С някои от тези сформира ще играем на международното състезание, на което сме домакини през септември.
- Мисля, че отстъпваме най-много в играта в отбрана и сякаш на сервис. Според мен на тези два детайла би трябвало да се акцентира най-вече в подготовката. Надявам се да сме оптимално готови за международното състезание, защото ще играем против някои от тези тимове тъкмо там.
- А ще ви стигне ли времето, с цел да отстраните пропуските и да зарадвате почитателите? Знаеш, че това е най-успешният ни групов спорт, хората ви обичат, залите са цялостни – има еуфория…
- В София не можахме да го създадем, само че във Варна мисля, че почитателите останаха удовлетворени, както и ние. Отново им благодаря за поддръжката. Във всеки един тим е обикновено да има тежки моменти. Ако сме дружно в тежките моменти, безспорно ще дойдат и хубавите. Естествено, че ми се желае да зарадваме хората. Надявам се да се случи.
- Някои хора загатват, че ти си скритият коз на Пламен Константинов, тъй като доста от тимовете не са те виждали скоро в националния състав и нямат огромна визия за твоята игра…
- Има нещо такова, само че към този момент волейболът толкоз се е развил и има видеа от всеки един мач от вътрешните шампионати или на националните тимове. Който се интересува, постоянно може да извади някакво видео или да извади някакъв тип статистика. Ще се веселя, в случай че мога да оказа помощ. На 35 години съм и за мен е голяма чест и огромно наслаждение да бъда измежду тези момчета. Все отново това са най-хубавите волейболисти на България.
- Нека поговорим и за началото на твоята кариера – не стартира ли късно с волейбола? Влизаш на 14 години в залата на Левски-Сиконко.
- Така беше. Само ще те поправя, че беше в залата на стадион „ Раковски “. Тогава децата тренирахме там. След това ни реалокираха в една зала в Сектор „ В “ на стадион „ Георги Аспарухов “. Не бе прекомерно късно, само че по този начин се случи. Моят старт на кариерата е като приказка, защото преди този момент бях упражнявал малко футбол, малко баскетбол. Когато започнах да упражнявам волейбол, бях спрял със спорта и предан на ученето, защото таман трябваше да приключвам осми клас. Спомням си, че тогава бързах, тъй като имах някакво класно. Тичах, тъймкато закъснявах, само че един човек ме спря и ми споделя: „ Момче, стой за малко да поговорим. Аз съм треньор по волейбол. Казвам се Божидар Горанов. Трябва да дойдеш да тренираш волейбол, имаш чудесна фигура за волейболист. “ Отговорих: „ Благодаря ви доста, левскар съм, обаче закъснявам за класно… “ Така свърши диалогът. Този човек се върна след три месеца в края на образователната година, свърза се с майка ми, свърза се с класната ми, откри ме и съм му признателен безпределно за това. И до ден-днешен поддържаме връзка. Така стартира моята кариера.
- Какво направи връзката ти с волейбола толкоз мощна?
- Постепенно стават нещата. В тези времена след 1994 година имаше еуфория от нашите футболни герои. Всяко дете искаше да рита топка, а не толкоз да играе волейбол. Няма по какъв начин – и преди да стартира да играя волейбол, съм гледал по малкия екран и съм се вълнувал. Даже си припомням един мач – нашите падаха. Мисля, че тогава записахме първото огромно класиране в Световната лига – станахме четвърти и от гняв се разревах. Връзката с волейбола се е построила последователно и е станала много здрава.
- За интервала 2001-2006 година си шест пъти първенец на България и четири пъти притежател на купата на страната с тима на Левски-Сиконко. На какво се дължеше превъзходството на „ сините “ в тези години?
- Смея да настоявам, че тогава най-хубавите състезатели бяха в Левски – Владо Николов, Ники Найденов, Андрей Жеков, Дани Михайлов, Ицо Цветанов, Дани Пеев – ужасно доста са. Имаше и от по-старата генерация, защото тимът участваше в Шампионска лига и се бяха съгласили да подсилят състава на Левски. Мисля, че бяхме най-хубавият тим в България. Със сигурност ни оказа помощ и присъединяване в Шампионска лига, защото натрупахме нужния опит. Във вътрешното състезание играехме с огромно самочувствие. Естествено, имали сме конкуренция, само че откакто сме станали толкоз пъти поред първенци, сме потвърдили, че сме били най-хубавият тим тогава.
- Лесно ли съумя да извоюваш мястото си в този тим?
- О, не, в Левски не беше елементарно! Аз съм един от дребното юноши на клуба, които по-късно отидоха в мъжкия състав на „ сините “. Когато ме взеха за първи път, бях на 17 години и Владо Николов беше титуляр. Имаше неписан ред – чакаш единия да замине в чужбина и тогава ти се дава късмет на теб. Спомням си, че Владо към този момент беше отпътувал да играе в чужбина, диагонал беше Краси Стефанов, само че по този начин се случи, че на един мач се контузи. Аз трябваше да довърша целия сезон до края, защото контузията не му позволяваше да се завърне в игра дълго време. Общо взето по този начин стана моят дебют като титуляр. Постепенно си извоювах място като фигура, на която може да се разчита.
- „ Поразяващата лява ръка “ – кой бе индивидът, който направи по този начин, че Боян Йорданов да бъде прочут във волейболните срещи с този прякор?
- Работил съм на терена с тази лява ръка, а вие публицистите направихте по този начин, че да се появи този прякор. От вас потегли, само че другояче постоянно е имало майтапи сред треньори и сътрудници – „ Поразяващата лява ръка “ още като съм бил дребен.
- След Левски мина в Олимпиакос, след двата сезона с отбора от Пирея, игра един и за Патра. Лесно ли се приспособява към волейбола в Гърция? Имаше ли сложен интервал там?
- Никакъв сложен интервал. Тогава бяха мощните години на гръцкия волейбол, шампионатът беше на доста високо равнище. Спомням си, че в един сезон имаше по един гръцки тим във Файнъл Фор на всички шампионати. Когато обстоятелствата приказват за равнището на спорта там, няма какво да се каже. Годините ми в Олимпиакос са най-хубавите в моята кариера. Това в действителност е гранд.
- През 2013 година във втория ти интервал печелиш дубъл – купа и купа с Олимпиакос. Това ли е най-силната ти година при съседите?
- Дори беше требъл – купа на лигата, купа на страната и шампионска купа. Даже това е първият требъл в историята на тима! Това сигурно ми е най-успешната година на клубно равнище.
- Но пък през 2007/2008 си избран за най-хубавия състезател в гръцкото първенство…
- Да, по този начин е. Но и през 2013 година, когато спечелихме требъла, също ме дефинираха за най-хубав състезател. Това са хубави моменти, за които естествено съм признателен и на моите сътрудници, защото това не е самостоятелен спорт и няма по какъв начин без помощта на другите, да се получават такива награди.
- Една година игра и в Италия за Генуа – каква беше разликата сред гръцкото и италианското състезание?
- Доста огромна, защото в Италия имаше доста тимове, против които би трябвало да играеш на 100%. В Гърция нещата не са по този начин. Дори и до ден-днешен има четири отбора, които са любимци и има мачове, в които можеш да си позволиш да не играеш на 100%, да не пуснеш титулярите. В Италия няма такова нещо – последният може да победи първия и по всяко едно време шампионатът е ужасно забавен.
- Как стигна до Томис (Констанца)? Защо предприе тази случка?
- Предприех тази случка, защото това имах пред мен като избор. Беше тъкмо след интервенцията ми в рамото. Не знам дали са осведомени хората, само че когато някой състезател се оперира от нещо, без значение дали е рамо, коляно, по-късно общо взето малко хора го търсят. Аз към този момент бях на години, минал 30-те и една от офертите, които имах тогава беше тъкмо от Томис (Констанца) и Мартин Стоев. Имах още една и от Италия, само че беше от втората лига. Предпочетох плана на Констанца, защото се бяхме събрали четири-пет българи.
- Ако сравниш румънския шампионат с този в България, кой е по-качествен?
- За страдание, в румънския шампионат равнището е по-високо, защото се наливат и повече пари там, има и доста чужденци. За страдание към момента е по този начин, макар че в последните две години в България шампионатът много подвигна равнището, доста тимове започнаха да дават по-прилични пари за Европа. Мисля, че това е методът да накарат другите ни състезатели да си останат в България и да не се постанова да играят за малко повече пари на открито.
- Как гледаш на плана Лукойл Нефтохимик – има ли късмет български клуб да пробие в Шампионска лига?
- Трябва да се направи тази последна крачка – притежателите на тимовете или техните спонсори да кажат, че се възнамерява пробив в Шампионска лига или за купата на CEV и да се дадат малко по-високи бюджети. Нефтохимик се пробва да прави нещо доста съществено, демонстрират го и резултатите. Колкото до Шампионска лига, там не е толкоз елементарно. Плюс това – какво значи пробив в Шампионска лига?
- Примерно да играеш Файнъл Фор.
- Е, да играе човек Файнъл Фор в действителност звучи доста хубаво, само че за там би трябвало да се вложат много пари.
- Друга тематика – народен тим. Печелиш бронзов орден с младежкия тим на страната. Разкажи ни обаче за дебюта ти в мъжкия отбор – кой треньор заложи на теб, по какъв начин се почувства, когато влезе в съблекалнята и отиде на подготовка с първия състав?
- Мартин Стоев беше треньорът, който повярва в мен и ме взе в състава през 2005 година Точно в тази година дебютирах във Варна в една подготовка за европейско състезание против Турция. Голяма тръпка, огромно терзание, няма да не помни този мач. Отидох на сервис, а толкоз бях обезпокоен, че съвсем не уцелих топката и подобен навън ударих… Но допускам при всеки е било по този начин. Като си в народен тим, възприятието е необикновено и общо взето чакаш да се събудиш и да отидеш на подготовка.
- Кой е най-силният ти мач с националния екип на България?
- Не знам.
- Аз се сещам за един…
- Всички приказват за срещата с Франция. Със сигурност е един от мощните ми мачове за националния тим. Радвам се, че съумях да оказа помощ в миг, в който в действителност се нуждаехме от победа, защото по-късно ни се отвори пътя към медалите. Незабравимо е!
- Кой е най-тежкият ти миг в кариерата ти до момента?
- През 2014 година, когато не знаех дали ще продължа кариерата си след интервенцията на моето рамо.
- Спомена ми, че е била много тежка и продължителна интервенция.
- Да, даже тогава до мен доближиха някакви приказки, че съм си измислил травма. Тогава Пламен за първи път стана треньор на националния тим и ми се обади за международното състезание. Но аз в действителност не можех да си подвигна ръката, не можех да си подвигна даже чашата от масата. Операцията продължи осем часа, имам 10 дупки в рамото от артроскопа. Тежък миг за мен и моето семейство. Доста близки до мен хора го изживяха може би по-трудно от мен, защото аз имах вяра, че ще се върна. Знаех, че е тежък пътят, само че бях сигурен, че още веднъж ще играя волейбол. Естествено стоеше въпросителната, тъй като една интервенция постоянно крие риск.
- Как се преодолява подобен миг? Кой ти оказа помощ?
- Трябва доста здрава душeвност. Не поисквам на никой състезател да преживее интервенция на рамото. Много е тежко и шест месеца просто си в пъкъла.
- Сега си на 35 – мислил ли си до какъв брой години ще се състезаваш?
- Ще кажа доста почтено и искрено, че като влизам в залата, си мисля, че всеки ден ми е финален. Затова виждам да се развличам оптимално. Така излизам и на мач. Това към този момент си е Божа работа, само че сигурно на мен ми се състезава още една-две години. Може би тогава, в случай че съм жив и здрав, ще кажа същото. Дай Боже, малко повече да ми остава. Надявам се най-малко една или две години да мога да изкарам.
- А по-късно накъде?
- Мисля всеки ден по този въпрос и не съм стигнал до отговор.
- Много спортисти имат този проблем – 20 години тренировки, мачове, отмора, само че по-късно?
- Шоково е за всеки един състезател. Говорил съм си с доста хора, които са спрели със спорта. Събуждаш се един ден и не знаеш какво да правиш. Целият ти ден е свободен – нямаш първа подготовка, нямаш втора подготовка, нямаш режим… Но при всички положения идва този миг. И на мен ми е забавно какво следва. Надявам се да е нещо хубаво. Със сигурност ще се занимавам с нещо, което ми доставя наслаждение. И малкия екран ми доставя наслаждение, забавна ми е.
- Къде ще събираш сили за международното състезание? Имаш ли обичано място?
- Любимо място имам. Едното е в Гърция, само че няма да стигна до такава степен, защото се усещам доста изтощен от целия сезон и всички пътувания с националния тим. Въобще не ми се пътува на дълги дистанции. Ще отида на нашето море, ще се опитам да умря оптимално и да събера сила за идния лагер.
- Знам, че си имал доста мощна връзка с баба ти и с дядо ти. Как претърпя загубата им?
- Истината е, че не съм я претърпял. Във всеки един миг се сещам за тях и ужасно доста ми липсват.
- А от кое място е тази мощна връзка?
- Ще разкрия малко персонални неща. Когато бях дете, моите родители се разведоха и общо взето задачите лета ги прекарвах в Ловеч при баба ми и дядо ми. Явно тази мощна връзка се е построила през годините, до момента в който са ме гледали. Те ме обичаха ужасно доста, аз ги обичах ужасно доста. Бяхме привикнали да сме дружно. Всеки път, когато съм се прибирал от чужбина, първото място, на което съм ходил е там да ги видя. Чакал съм с неспокойствие този миг. Сега ми е тежко. След всеки един мач им се обаждах и им споделях по какъв начин сме свършили. Коментирахме с дядо ми, който е бил футболист и треньор в Ловеч, състезателен човек. Нещата от живота, както споделят хората, само че се пробвам да мисля, че те са с мен и ме гледат от горната страна, че са до мен и ми оказват помощ.
- Имаш ли някакво занимание, което да ангажира вниманието ти през свободното време и да те откъсва от обичания ти спорт?
- Не остава време в тази луда стратегия. Просто се пробвам да се откъсна някой път, тъй като в случай че човек мисли прекомерно доста за волейбол, се задръства. Понякога излизам, разтъпквам се, ходя на кино – просто някакъв тип успокоение.
- Нещо за край на нашия диалог?
- Аз съм положителен човек и би трябвало да кажем нещо такова за край. Нека всички имаме вяра в нещо хубаво, да си слагаме цели и да ги гоним до дъно. Имал съм шанса да имам хубава кариера. Наслаждавам се на всеки един миг и го правя оценка. Мисля, че всички хора би трябвало да създадат това нещо, защото се оказва, че животът е доста къс и тези моменти може в никакъв случай повече да не се върнат. Да прекарваме повече време с обичаните ни хора, да се забавляваме и да мислим положително.
- Здравей, Бояне! Завърна се в националния тим за срещите от Лигата на нациите – дълго ли очакваше тази покана?
- Не съм бил толкоз надалеч от националния тим през годините, защото все стигах до някакви подготвителни лагери, само че тъкмо когато трябваше да се афишира съставът за обещано съревнование, не попадах в него. След като се прибрахме от олимпийските игри в Пекин през 2008 година, не се е разчитало толкоз доста на мен. Може би треньорите не са имали чак такава потребност – нямам визия. Винаги съм се стремял да виждам професионално на нещата. Аз съм човек, който би приел рецензия когато и да е, в случай че примерно съм бил неудовлетворителен в изявите си. Винаги съм разчитал на някаква почтеност – да ми кажат: „ Окей, нямане потребност от теб “ или „ Да, ще разчитаме на теб “, само че това не се е случвало през годините. Но както и да е, откакто съм се върнал, съм имал желанието да го направя. Направил съм го с цялото си сърце и душа. Мисля, че се видя.
- През тези години, в които не са били откровени с теб, чувствал ли си се афектиран от отношението?
- Обиден – не. Било ми е тежко, защото по едно време се усещах като чужденец в личната си страна. Спомням си, че по времето на Пранди ме викаха в националния тим, а след един ден ми споделяха, че съм свободен. После отново ме викаха и след един-два дни ми споделяха: „ Ако искаш, може да си вървиш. “ Имаше такова отношение, което е недопустимо освен за мен, а и за който и да е играч в нашата страна.
- Кога разбра, че селекционерът Пламен Константинов още веднъж ще разчита на теб? Кога разговаряхте? Как реагира на поканата?
- Чухме се по телефона по време на сезона. Каза ми, че ще участва на един мач във вътрешното състезание на Гърция. След срещата се видяхме и поговорихме.
- Тежко ли ти беше, когато гледаше националния тим от трибуните?
- Винаги е по-тежко да се гледа извън. Много пъти съм казвал, че не обичам толкоз доста да виждам волейбол, а да го играя. Особено първоначално беше тежичко, след това натрупах повече опит, пораснах. Свиква се с всяко едно нещо.
- Какво си споделяше тогава? Вярваше ли, че още веднъж ще си част от състава, с който завоюва бронзов орден преди 12 години на международното състезание в Япония?
- Връщаш ме към хубави години за целия народен тим. След един прочут интервал след тази въпросна 2008 година, в който не съм бил част от тима, започваш да свикваш с това нещо. Гледаш да се концентрираш и да показваш най-хубавото от себе си в клубния отбор. Казвах си, че в случай че ме извикат, ще се отзова.
- Съставът ни не се показа безапелационно в срещите за Лигата на нациите – коя е повода съгласно теб?
- Да, не се представихме безапелационно предвид на това, че не се класирахме за финалите. Но новият формат е безразсъден за състезателите – убихме се от пътешестване, а и с три мача на седмица, идва прекомерно тежко. Все отново всички играем в клубни тимове, а по-късно незабавно да започнеш подготовка - е немислимо да се издържи физически и душевен. Имаше тимове, които просто обиколиха целия свят и ние бяхме един от тях. Отиваш на часова разлика +6, връщаш се на -6, след това отново +6… Затова имахме и толкоз доста контузени състезатели. Не съм човек, който обича да се оправдава. Със сигурност има доста върху какво да работи националният тим и всеки един от нас. Причините са сложни, само че сами видяхте, че общо взето в нито един мач не бяхме в цялостен състав.
- В какво отстъпваме пред тимовете, които се класираха за финалите в Лигата на нациите? С някои от тези сформира ще играем на международното състезание, на което сме домакини през септември.
- Мисля, че отстъпваме най-много в играта в отбрана и сякаш на сервис. Според мен на тези два детайла би трябвало да се акцентира най-вече в подготовката. Надявам се да сме оптимално готови за международното състезание, защото ще играем против някои от тези тимове тъкмо там.
- А ще ви стигне ли времето, с цел да отстраните пропуските и да зарадвате почитателите? Знаеш, че това е най-успешният ни групов спорт, хората ви обичат, залите са цялостни – има еуфория…
- В София не можахме да го създадем, само че във Варна мисля, че почитателите останаха удовлетворени, както и ние. Отново им благодаря за поддръжката. Във всеки един тим е обикновено да има тежки моменти. Ако сме дружно в тежките моменти, безспорно ще дойдат и хубавите. Естествено, че ми се желае да зарадваме хората. Надявам се да се случи.
- Някои хора загатват, че ти си скритият коз на Пламен Константинов, тъй като доста от тимовете не са те виждали скоро в националния състав и нямат огромна визия за твоята игра…
- Има нещо такова, само че към този момент волейболът толкоз се е развил и има видеа от всеки един мач от вътрешните шампионати или на националните тимове. Който се интересува, постоянно може да извади някакво видео или да извади някакъв тип статистика. Ще се веселя, в случай че мога да оказа помощ. На 35 години съм и за мен е голяма чест и огромно наслаждение да бъда измежду тези момчета. Все отново това са най-хубавите волейболисти на България.
- Нека поговорим и за началото на твоята кариера – не стартира ли късно с волейбола? Влизаш на 14 години в залата на Левски-Сиконко.
- Така беше. Само ще те поправя, че беше в залата на стадион „ Раковски “. Тогава децата тренирахме там. След това ни реалокираха в една зала в Сектор „ В “ на стадион „ Георги Аспарухов “. Не бе прекомерно късно, само че по този начин се случи. Моят старт на кариерата е като приказка, защото преди този момент бях упражнявал малко футбол, малко баскетбол. Когато започнах да упражнявам волейбол, бях спрял със спорта и предан на ученето, защото таман трябваше да приключвам осми клас. Спомням си, че тогава бързах, тъй като имах някакво класно. Тичах, тъймкато закъснявах, само че един човек ме спря и ми споделя: „ Момче, стой за малко да поговорим. Аз съм треньор по волейбол. Казвам се Божидар Горанов. Трябва да дойдеш да тренираш волейбол, имаш чудесна фигура за волейболист. “ Отговорих: „ Благодаря ви доста, левскар съм, обаче закъснявам за класно… “ Така свърши диалогът. Този човек се върна след три месеца в края на образователната година, свърза се с майка ми, свърза се с класната ми, откри ме и съм му признателен безпределно за това. И до ден-днешен поддържаме връзка. Така стартира моята кариера.
- Какво направи връзката ти с волейбола толкоз мощна?
- Постепенно стават нещата. В тези времена след 1994 година имаше еуфория от нашите футболни герои. Всяко дете искаше да рита топка, а не толкоз да играе волейбол. Няма по какъв начин – и преди да стартира да играя волейбол, съм гледал по малкия екран и съм се вълнувал. Даже си припомням един мач – нашите падаха. Мисля, че тогава записахме първото огромно класиране в Световната лига – станахме четвърти и от гняв се разревах. Връзката с волейбола се е построила последователно и е станала много здрава.
- За интервала 2001-2006 година си шест пъти първенец на България и четири пъти притежател на купата на страната с тима на Левски-Сиконко. На какво се дължеше превъзходството на „ сините “ в тези години?
- Смея да настоявам, че тогава най-хубавите състезатели бяха в Левски – Владо Николов, Ники Найденов, Андрей Жеков, Дани Михайлов, Ицо Цветанов, Дани Пеев – ужасно доста са. Имаше и от по-старата генерация, защото тимът участваше в Шампионска лига и се бяха съгласили да подсилят състава на Левски. Мисля, че бяхме най-хубавият тим в България. Със сигурност ни оказа помощ и присъединяване в Шампионска лига, защото натрупахме нужния опит. Във вътрешното състезание играехме с огромно самочувствие. Естествено, имали сме конкуренция, само че откакто сме станали толкоз пъти поред първенци, сме потвърдили, че сме били най-хубавият тим тогава.
- Лесно ли съумя да извоюваш мястото си в този тим?
- О, не, в Левски не беше елементарно! Аз съм един от дребното юноши на клуба, които по-късно отидоха в мъжкия състав на „ сините “. Когато ме взеха за първи път, бях на 17 години и Владо Николов беше титуляр. Имаше неписан ред – чакаш единия да замине в чужбина и тогава ти се дава късмет на теб. Спомням си, че Владо към този момент беше отпътувал да играе в чужбина, диагонал беше Краси Стефанов, само че по този начин се случи, че на един мач се контузи. Аз трябваше да довърша целия сезон до края, защото контузията не му позволяваше да се завърне в игра дълго време. Общо взето по този начин стана моят дебют като титуляр. Постепенно си извоювах място като фигура, на която може да се разчита.
- „ Поразяващата лява ръка “ – кой бе индивидът, който направи по този начин, че Боян Йорданов да бъде прочут във волейболните срещи с този прякор?
- Работил съм на терена с тази лява ръка, а вие публицистите направихте по този начин, че да се появи този прякор. От вас потегли, само че другояче постоянно е имало майтапи сред треньори и сътрудници – „ Поразяващата лява ръка “ още като съм бил дребен.
- След Левски мина в Олимпиакос, след двата сезона с отбора от Пирея, игра един и за Патра. Лесно ли се приспособява към волейбола в Гърция? Имаше ли сложен интервал там?
- Никакъв сложен интервал. Тогава бяха мощните години на гръцкия волейбол, шампионатът беше на доста високо равнище. Спомням си, че в един сезон имаше по един гръцки тим във Файнъл Фор на всички шампионати. Когато обстоятелствата приказват за равнището на спорта там, няма какво да се каже. Годините ми в Олимпиакос са най-хубавите в моята кариера. Това в действителност е гранд.
- През 2013 година във втория ти интервал печелиш дубъл – купа и купа с Олимпиакос. Това ли е най-силната ти година при съседите?
- Дори беше требъл – купа на лигата, купа на страната и шампионска купа. Даже това е първият требъл в историята на тима! Това сигурно ми е най-успешната година на клубно равнище.
- Но пък през 2007/2008 си избран за най-хубавия състезател в гръцкото първенство…
- Да, по този начин е. Но и през 2013 година, когато спечелихме требъла, също ме дефинираха за най-хубав състезател. Това са хубави моменти, за които естествено съм признателен и на моите сътрудници, защото това не е самостоятелен спорт и няма по какъв начин без помощта на другите, да се получават такива награди.
- Една година игра и в Италия за Генуа – каква беше разликата сред гръцкото и италианското състезание?
- Доста огромна, защото в Италия имаше доста тимове, против които би трябвало да играеш на 100%. В Гърция нещата не са по този начин. Дори и до ден-днешен има четири отбора, които са любимци и има мачове, в които можеш да си позволиш да не играеш на 100%, да не пуснеш титулярите. В Италия няма такова нещо – последният може да победи първия и по всяко едно време шампионатът е ужасно забавен.
- Как стигна до Томис (Констанца)? Защо предприе тази случка?
- Предприех тази случка, защото това имах пред мен като избор. Беше тъкмо след интервенцията ми в рамото. Не знам дали са осведомени хората, само че когато някой състезател се оперира от нещо, без значение дали е рамо, коляно, по-късно общо взето малко хора го търсят. Аз към този момент бях на години, минал 30-те и една от офертите, които имах тогава беше тъкмо от Томис (Констанца) и Мартин Стоев. Имах още една и от Италия, само че беше от втората лига. Предпочетох плана на Констанца, защото се бяхме събрали четири-пет българи.
- Ако сравниш румънския шампионат с този в България, кой е по-качествен?
- За страдание, в румънския шампионат равнището е по-високо, защото се наливат и повече пари там, има и доста чужденци. За страдание към момента е по този начин, макар че в последните две години в България шампионатът много подвигна равнището, доста тимове започнаха да дават по-прилични пари за Европа. Мисля, че това е методът да накарат другите ни състезатели да си останат в България и да не се постанова да играят за малко повече пари на открито.
- Как гледаш на плана Лукойл Нефтохимик – има ли късмет български клуб да пробие в Шампионска лига?
- Трябва да се направи тази последна крачка – притежателите на тимовете или техните спонсори да кажат, че се възнамерява пробив в Шампионска лига или за купата на CEV и да се дадат малко по-високи бюджети. Нефтохимик се пробва да прави нещо доста съществено, демонстрират го и резултатите. Колкото до Шампионска лига, там не е толкоз елементарно. Плюс това – какво значи пробив в Шампионска лига?
- Примерно да играеш Файнъл Фор.
- Е, да играе човек Файнъл Фор в действителност звучи доста хубаво, само че за там би трябвало да се вложат много пари.
- Друга тематика – народен тим. Печелиш бронзов орден с младежкия тим на страната. Разкажи ни обаче за дебюта ти в мъжкия отбор – кой треньор заложи на теб, по какъв начин се почувства, когато влезе в съблекалнята и отиде на подготовка с първия състав?
- Мартин Стоев беше треньорът, който повярва в мен и ме взе в състава през 2005 година Точно в тази година дебютирах във Варна в една подготовка за европейско състезание против Турция. Голяма тръпка, огромно терзание, няма да не помни този мач. Отидох на сервис, а толкоз бях обезпокоен, че съвсем не уцелих топката и подобен навън ударих… Но допускам при всеки е било по този начин. Като си в народен тим, възприятието е необикновено и общо взето чакаш да се събудиш и да отидеш на подготовка.
- Кой е най-силният ти мач с националния екип на България?
- Не знам.
- Аз се сещам за един…
- Всички приказват за срещата с Франция. Със сигурност е един от мощните ми мачове за националния тим. Радвам се, че съумях да оказа помощ в миг, в който в действителност се нуждаехме от победа, защото по-късно ни се отвори пътя към медалите. Незабравимо е!
- Кой е най-тежкият ти миг в кариерата ти до момента?
- През 2014 година, когато не знаех дали ще продължа кариерата си след интервенцията на моето рамо.
- Спомена ми, че е била много тежка и продължителна интервенция.
- Да, даже тогава до мен доближиха някакви приказки, че съм си измислил травма. Тогава Пламен за първи път стана треньор на националния тим и ми се обади за международното състезание. Но аз в действителност не можех да си подвигна ръката, не можех да си подвигна даже чашата от масата. Операцията продължи осем часа, имам 10 дупки в рамото от артроскопа. Тежък миг за мен и моето семейство. Доста близки до мен хора го изживяха може би по-трудно от мен, защото аз имах вяра, че ще се върна. Знаех, че е тежък пътят, само че бях сигурен, че още веднъж ще играя волейбол. Естествено стоеше въпросителната, тъй като една интервенция постоянно крие риск.
- Как се преодолява подобен миг? Кой ти оказа помощ?
- Трябва доста здрава душeвност. Не поисквам на никой състезател да преживее интервенция на рамото. Много е тежко и шест месеца просто си в пъкъла.
- Сега си на 35 – мислил ли си до какъв брой години ще се състезаваш?
- Ще кажа доста почтено и искрено, че като влизам в залата, си мисля, че всеки ден ми е финален. Затова виждам да се развличам оптимално. Така излизам и на мач. Това към този момент си е Божа работа, само че сигурно на мен ми се състезава още една-две години. Може би тогава, в случай че съм жив и здрав, ще кажа същото. Дай Боже, малко повече да ми остава. Надявам се най-малко една или две години да мога да изкарам.
- А по-късно накъде?
- Мисля всеки ден по този въпрос и не съм стигнал до отговор.
- Много спортисти имат този проблем – 20 години тренировки, мачове, отмора, само че по-късно?
- Шоково е за всеки един състезател. Говорил съм си с доста хора, които са спрели със спорта. Събуждаш се един ден и не знаеш какво да правиш. Целият ти ден е свободен – нямаш първа подготовка, нямаш втора подготовка, нямаш режим… Но при всички положения идва този миг. И на мен ми е забавно какво следва. Надявам се да е нещо хубаво. Със сигурност ще се занимавам с нещо, което ми доставя наслаждение. И малкия екран ми доставя наслаждение, забавна ми е.
- Къде ще събираш сили за международното състезание? Имаш ли обичано място?
- Любимо място имам. Едното е в Гърция, само че няма да стигна до такава степен, защото се усещам доста изтощен от целия сезон и всички пътувания с националния тим. Въобще не ми се пътува на дълги дистанции. Ще отида на нашето море, ще се опитам да умря оптимално и да събера сила за идния лагер.
- Знам, че си имал доста мощна връзка с баба ти и с дядо ти. Как претърпя загубата им?
- Истината е, че не съм я претърпял. Във всеки един миг се сещам за тях и ужасно доста ми липсват.
- А от кое място е тази мощна връзка?
- Ще разкрия малко персонални неща. Когато бях дете, моите родители се разведоха и общо взето задачите лета ги прекарвах в Ловеч при баба ми и дядо ми. Явно тази мощна връзка се е построила през годините, до момента в който са ме гледали. Те ме обичаха ужасно доста, аз ги обичах ужасно доста. Бяхме привикнали да сме дружно. Всеки път, когато съм се прибирал от чужбина, първото място, на което съм ходил е там да ги видя. Чакал съм с неспокойствие този миг. Сега ми е тежко. След всеки един мач им се обаждах и им споделях по какъв начин сме свършили. Коментирахме с дядо ми, който е бил футболист и треньор в Ловеч, състезателен човек. Нещата от живота, както споделят хората, само че се пробвам да мисля, че те са с мен и ме гледат от горната страна, че са до мен и ми оказват помощ.
- Имаш ли някакво занимание, което да ангажира вниманието ти през свободното време и да те откъсва от обичания ти спорт?
- Не остава време в тази луда стратегия. Просто се пробвам да се откъсна някой път, тъй като в случай че човек мисли прекомерно доста за волейбол, се задръства. Понякога излизам, разтъпквам се, ходя на кино – просто някакъв тип успокоение.
- Нещо за край на нашия диалог?
- Аз съм положителен човек и би трябвало да кажем нещо такова за край. Нека всички имаме вяра в нещо хубаво, да си слагаме цели и да ги гоним до дъно. Имал съм шанса да имам хубава кариера. Наслаждавам се на всеки един миг и го правя оценка. Мисля, че всички хора би трябвало да създадат това нещо, защото се оказва, че животът е доста къс и тези моменти може в никакъв случай повече да не се върнат. Да прекарваме повече време с обичаните ни хора, да се забавляваме и да мислим положително.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ