Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1885-та. В България ври и кипи. Разделено от безжалостния Берлински контракт, българското землище е разпокъсано на пет елементи от Великите сили. Княжество България остава самостоятелно притежание, подчинено на Османската империя. Източна Румелия се трансформира област със специфичен статут, намираща се под директно послушание на Портата. В София се настанява трайно справедливият блян за национално единство. Именно с тази задача, някогашни революционни дейци се събират към Захари Стоянов и стартират да построяват мрежа от гимнастически сдружения, чиято последна цел е образуване на съединяването на Източна Румелия и България и следващо присъединение и на останалите области.

Снимка: By Bulgarian head of state – Собственоръчно сканирано, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=786310

Съседните на България страни обаче не виждат нещата по същия метод. В Белград, Сърбия е извънредно разочарована от изхода на Руско-турската война от 1877-78 година, само че по напълно други аргументи. Според сърбите, те имат изконно право над земите до р. Искър, вероятно без София. С оглед заграбването на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, Сърбия счита за редно да бъде обезщетена за сметка на българите. Придобиването на Пирот, Зайчар и Враня обаче не е задоволително съгласно тях.

Зад грандоманската външна политика има и други аргументи. Страната е в стопански безпорядък. Недалновидната митническа политика трансформира Сърбия във финансов васал на Австро-Унгария, а опозицията става все по-сериозна и сериозна. За похлупак на всичко, промяната в армията върви мудно и неефективно, не на последно място тъй като редица кадърни и опитни генерали са отстранени и сменени с правилни на владетеля фигури. През 1883г., Сърбия публично се афишира за кралство, подпечатвайки дефинитивно независимостта си от Османската империя. Този ход носи прочут авторитет на Милан Обренович, само че не е задоволителен да замаже очите на поданиците му за действителното положение на тяхната страна.

Снимка: https://bg.wikipedia.org/w/index.php?curid=124464

В тази напрегната конюнктура, при започване на септември, 1885 година, българите афишират своето Съединение и съвсем безкръвно (с една единствена жертва – б.а.), Източна Румелия и Княжеството се сливат в една обща страна. За стандартите на Европа, нейната повърхност си остава смехотворно дребна. За стандартите на Балканите обаче, България внезапно се оказва втората по величина страна южно от р. Дунав. Сърбите са потресени и гневни – не стига че претенциите им не са задоволени, само че в този момент и техният нов източен комшия внезапно става несъразмерно огромен и застрашителен за техните ползи в Македония.

Милан упорства за териториални обезщетения и декларира намерено, че в случай че не ги получи безплатно ще си ги вземе със мощ. В поредност от погранични произшествия в края на септември и през целия октомври на 1885 година, Сърбия действително хвърля ръкавицата. В София въпреки всичко се надяват, че Русия ще се намеси с цел да вразуми Милан. За българите, същинският зложелател е Османската империя, която не крие своето незадоволство и заплашва с изпращане на армия. Ситуацията е по този начин напрегната, че главните български сили са съсредоточени по границата с владенията на падишаха, а против Сърбия е оставена скромна по мярка армия, с концепцията че Милан не би вървял срещу волята на Великите. Проблемът в София е, че тази воля не е ясно разчетена.

След краха на режима на пълномощията и изгнанието на Александър Батенберг след несполучливия прелом на русофилите, връзките сред Петербург и София приближават точката на заледяване. Същевременно, Австро-Унгария също предизвиква Милан с цел да отклони сърбите от желанията им по отношение на Босна, Херцеговина и Хърватска. Де факто, двете велики сили, най-ангажирани с Балканите не биха имали нищо срещу, въпреки и по разнообразни мотиви, да видят по какъв начин сръбските войски маршируват в София. Начело на българската войска остава междинния офицерски ешелон, неотдавна дипломирал се от Военното учебно заведение в София. Тази оптимистична картина засенчва действителните проблеми на самата сръбска войска и Милан има вяра, че с едно уверено нахлуване в верния миг, може да реализира пагубен и бърз триумф, който дефинитивно да затвори устата на критиците вкъщи.

През октомври, в Сърбия е оповестена готовност, която приключва в края на месеца и по границата с България е струпана 72 600 армия, разграничена на три елементи – Нишавска войска (41 800 души), Тимошка войска (21 000 войници) и запас от 8800 наборници. Планът е вихрено нахлуване с главните сили към София и блокада и завладяване на Видин. Самоуверения сръбски щаб няма някакви по-специални или задълбочени концепции за войната, която се чака да е бърза разходка до София. На пръв взор тази идея е основателна – българите разполагат с под 17 500 души и тридесетина оръдия в своя Западен отряд, с който би трябвало да спрат сръбската войска. Нещо повече, силите на Милан са по-добре въоръжени и разполагат с по-нова и по-скорострелна артилерия от българите. По всичко наподобява, че сръбският крал ще получи своят желан боен успех. Подобни са упованията и на европейската преса, когато на 2-ри ноември, 1885 година, Сърбия публично афишира война на България.

Снимка: https://bg.wikipedia.org/w/index.php?curid=137141

През първите два дни на войната, сърбите завладяват Босилеград, Цариброд, Трън и Брезник, изтласкват българите от Драгоман и доближават до Сливница. На пръв взор не неприятни триумфи, реализирани с релативно дребни загуби. Проблемът се оказва надалеч по-сериозен от колкото командирите на Милан усещат. Макар и да печелят няколко местни победи, те са реализирани против дребни български отряди, всеки един от които се изтегля с пердах, без да бъде разрушен. Покритото разстояние не е изключително доста и на никое място по фронта не е изработен съдбоносен пробив, който да докара до колапс на българските позиции.

В следобеда на 4ти ноември, 1885 година, главните сръбски сили доближават укрепените български позиции край Сливница. Ако те бъдат пробити, пътят към София остава открит. Междувременно, идват новина, че българите трансферират силите си от Тракия по неотложност. Във време, в което няма съответен ЖП превоз, а модерните МПС-та към момента не са измислени, дистанцията от близо 220 км сред Сливница и границата с Османската империя допуска към седмица преход – премного време за реализиране на съдбоносен пробив.

Боевете за Сливница стартират още на 4ти по здрач и не престават без спиране до края на 7 ноември. През цялото време сърбите резервират числено преимущество от най-малко 10 000 души. Въпреки това, българите вършат невъзможното – първите отряди от Тракия идват не за 7, а за 3 дни. В края на деня на 7ми ноември, сръбските сили са дефинитивно разрушени при Гургулят. Ден по-късно, българите дефинитивно поемат самодейността във войната и настъпват към Драгоман. На 12 ноември, единствено 10 дни след началото на войната, всички сръбски войски по главното направление на военните дейности са изтласкани назад на сръбска територия. Остава единствено Тимошката войска, която обсажда Видин. В останалите браншове, българите минават в цялостно контранастъпление и разрушават една след друга сръбските отбранителни линии.

Снимка: By Original uploader was ЧерноризецХрабър at bg.wikipedia – Transferred from bg.wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5523936

Ден по-късно българите се готвят да щурмуват Ниш, само че са спрени от австрийския дипломат в Белград – граф Кевенхюлерн – Австро-Унгария заплашва да влезе във войната. Постигнато е помирение, подпечатано от Пиротското съглашение (9.XII.1885 г.) и последвалия Букурещки кротичък контракт (19.II.1886 г.). България извоюва блестяща победа, която поставя точка на разногласията за Съединението. За Сърбия остава горчивината на провалянето и унижението на бойното поле. Милан по този начин и не реализира мечтаният позитивен пиар и след три години на политически разтърсвания е заставен да абдикира в интерес на сина си Александър I Обренович (1889-1903 г.)