Виктория Георгиева e на 36 години, учител по Български език

Виктория Георгиева e на 36 години, преподавател по Български език и литература в 157-ма гимназия „ Сесар Вайехо ” с разширено проучване на испански и британски език, София. Доктор е по Методика на образованието по литература, майка на петокласничка. Заради заплахата и неразбираемата картина на коронавирусната зараза, актуалната образователна година ще приключи в електронна среда. Учениците няма да се връщат в клас, остават матурите за 7 и 12 клас, балове няма да има. На фона на интензивното отдалечено образование, по какъв начин се оправят учителите на просветителната Първа линия? Какви страсти изпитват възпитаниците им, зрелостниците? И какъв е урокът, който ни преподава COVID-19? С признателност към всички учители, WebStage дава думата на доктор Виктория Георгиева от столичната Втора испанска гимназия. 

(Д-р Виктория Георгиева с щерка си)

Преподавате Български език и литература на възпитаници от 8 до 12 клас. Извън наложителната подготовка, какво ви споделят те - по какъв начин се оправят с изключителната обстановка, какво ги тревожи, вълнува, кое им липсва най-силно?

Радвам се на прелестни взаимоотношения с учениците си. Казвам го, тъй като това се оказа значителен фактор за електронното ни образование. Ако не изпитвахме взаимно почитание преди, в постройката на нашата гимназия, то надали щяха да бъдат дейни във виртуалното ни учебно заведение. Щастлива съм, че както професионалните, по този начин и човешките ни взаимоотношения не се прекратиха. Разменяме известия, телефонни позвънявания, от време на време вършим видео диалог. И те изживяха своя стрес. Как да се пазят да не ги хване невидимата ръка на болестта, по какъв начин да извършват всички задания в период...

Не всички деца имат личен преносим компютър, компютър или таблет. Някои имат братя и сестри и се преценяват кой по кое време употребява устройство. Част от децата работят през мобилния си телефон и това ги затруднява, само че все пак не търсят оправдания. Знаете, доста родители също минаха на режим работа от у дома. Как съумяват да вземем за пример 4-членно семейство - двама родители и две деца в ученическа възраст да свършат всички делата си на един компютър? Какво терзание изпитват, когато би трябвало да предадат задание в период, а интернет връзката прекъсне или спре токът? 

На фона на световната пандемия животът тече пъстролик, както постоянно. Някои възпитаници развиха здравословни проблеми, други прочувствени поради затварянето у дома, трети изгубиха близки. В такива моменти и преди, и в този момент спирам да изисквам като преподавател. Срокът за предаване на задача може да е довечера и системата ще го регистрира, в случай че не е спазен. Но и животът ще регистрира, в случай че не постъпим човешки и не изчакаме, до момента в който ученикът е в положение да извърши своята част от работата. В тази специалност човеколюбието и алтруизмът са преди всичко. Учениците не са номера от дневника и имена. Не работим с машини, чиито функционалности ти определяш и след това единствено манипулираш и регулираш. Това са хора, персони, души, всеки със ориста си. Когато се случи човешкото другарство, тогава става лесна и приятна преподавателската работа. 

Учениците се опасяват за личното си здраве, както и за това на хората които обичат. Тревожат се по кое време пандемията ще свърши, какъв ще бъде животът по-късно. Тревожат се ще се върнат ли и по кое време в класните си стаи в постройката на учебното заведение. Кога ще видят приятелите си? Кога ще отидем още веднъж дружно на екскурзия? Ще имат ли зрелостниците своя специфичен ден, своя бал? Те желаят, а схващат, че няма да седнат повече на чиновете си, няма да изпитат вълнението от последните часове в класната стая, няма да бъдат изпратени тържествено от учителите си и по-малките класове.

Как оценявате онлайн образованието като родител и оказва помощ ли ви тази позиция в учителската ви работа?

Дъщеря ми е петокласничка. В началото й беше мъчно да схване, че няма да вижда учителите и съучениците си. Беше ѝ тъжно. Двете работим в разнообразни просветителни платформи, надлежно трябваше да опозная и нейната, с цел да мога да ѝ оказвам помощ, до момента в който се научи по какъв начин се качват домашни работи, по какъв начин се отваря тест, по какъв начин се взе участие във видео връзка на класа. Дъщеря ми относително бързо осъзна, че това е новата (ни) действителност. Собствената отговорност към образователния развой даже стана по-голяма. Възприе, че продължава да посещава образователни часове, въпреки и към този момент в едно по-различно учебно заведение. Степента на натовареност на детето ми несъмнено е нещо, което преценявам в персоналната си работа. Виждам какъв брой време е нужно на едно дете да прочете урочна публикация, да я осмисли, да я разбере. След това да направи домашната си работа. Виждам какъв брой време е нужно да си починат очите от стоенето пред компютъра, с цел да може още веднъж да се работи на него. В каква степен може качествено да се извърши сложена задача, в случай че е дадена сутринта и би трябвало да се свърши до вечерта или до след два дни.

Какви са настроенията измежду учители и възпитаници във връзка наближаващите матури и отпадането на Вапцаров, Талев и Димов? Притесняват ли се за кандидатстудентските изпити 12-класниците?

В нашата гимназия всички сътрудници литератори, които работим със зрелостници, сме преподали целия материал. Никой от нас не е спрял до творба на създател, на която го е заварило изключителното състояние. Ние следваме държавни стандарти и образователни стратегии. Професионализмът и личната ни съвест не биха разрешили да оставим образованието незавършено.

Учениците не са споделили да имат терзания за кандидатстудентските изпити. Вълнение да, само че не и терзание. Работиха доста интензивно през годините и имам вяра, че имат самочувствие на хора, които знаят и могат. Те ще го потвърдят и на държавните зрелостни изпити, и на спортните за другите висши образователни заведения! 

Извънредното състояние ни завари на първата част на романа „ Тютюн “. Интересът към този момент бе предизвикан и това улесни преподаването на такава сериозна творба в онлайн среда. След като учениците завършиха с прочита на творбата, изгледаха и екранизацията. Сравнението и съпоставката породиха още усещания, още отзиви, още полемики с тях. Всъщност при нас значителното постоянно е било спонтанното разискване, персоналното мнение като читатели. Щастлива съм, че някои от тях започнаха да четат „ Осъдени души “, други „ Поручик Бенц “. А наложителен за прочит, колкото и да не обичам да използвам думата наложителен, когато става въпрос за литература, е единствено „ Тютюн “.

„ Железният светилник ” също бе преподаден и коментиран в онлайн среда. И тук имам мотив за наслада, че има възпитаници, които пожелаха да прочетат и идващите елементи от Талевата тетралогия. 

Разбирам и утвърждавам решението на министър Вълчев и неговия екип да отпаднат последните трима създатели за зрелостниците, както и творбите в 7. клас. Мъчно ми е, че не всички български деца бяха обхванати от отдалеченото образование заради разнообразни аргументи. Когато нямаш лично техническо устройство или у дома някой е изгубил работата си и не може да заплати тока и интернета, ти няма по какъв начин да учиш. Адмирирам всички хора, за които прочетох в медиите и видях в репортажи по какъв начин отпечатват и носят материали по домовете! Възхитена съм от тези, които закупиха или подариха персонални преносими компютри на деца, които нямат! Браво, индивиди! 

Смятате ли, че отдалеченото образованието се оказа самобитна инспекция за мотивацията, дисциплината и организираността на учениците (пък и на учителите)? Справихте ли се дружно с този непредвиден дневен ред?

Категорично да! Дистанционната форма на образование оказа помощ на някои възпитаници да подредят деня си - по кое време какво вършат. Започнаха да възпитават в себе си самодисциплина, а това ще им е потребно и отсега нататък.

И друго ми направи усещане - сериозните и виновни възпитаници и учители в присъствена форма продължиха да бъдат такива и в отдалечена. Дори при мнозина качеството на работа се усъвършенства. Аз самата употребявам запаси и предлагам за осъществяване задания, които преди не съм имала опция да включа в методиката си на преподаване.

Вярвате ли, че призванието на учителя е да приготвя положителни хора, а не просто положителни възпитаници по литература, математика, история, биология?

Вярвам. Безусловно имам вяра. Не е ли по принцип една от дилемите ни в живота да се стараем да бъдем положителни хора? Добри към себе си и положителни към другите? Ще излъжа и ще стана смешна в очите на вашите читатели, в случай че кажа, че всичките ми предходни и сегашни възпитаници обичат предмета ми и са прочели от първата до последната страница всички книги с интерес. Част от тях четяха, тъй като другояче не можеха да свършат работата си с всеки обособен текст. Изразяваха досада или злост към наличието на творбите. За мен тяхната позиция е толкоз основна, колкото и на тези, които някое произведение ги е докоснало, развълнувало. Често полемиките стартират от някой възпитаник, който взема решение да показа в час за какво му е харесала или не творбата. И това е доста скъпо, тъй като демонстрира отношение, мнение. Да се научи едно дете по какъв начин, а не какво да мисли, по какъв начин да пази персоналното си мнение аргументирано, за мен е приоритет. 

Рибата не може да излезе от водата и да полети, както птицата не може да се гмурне под повърхността и да живее там. Едно дете изпитва усложнения и не може да напише съчинение за отличен, само че има математическа просветеност и реализира триумфи с лекост в точните науки. Не би трябвало ли да бъде насърчавано да се развива повече в региона, за която има заложба? В образованието по Български език и литературата то компенсира невъзможността за основаване на писмен текст да вземем за пример с устно изпитване върху сюжет на произведение, креативна работа по план, задания върху типове правила и така нататък Работи съгласно желанието и опцията си. Като човек и преподавател не съм способена във всички области на познанието. Редно ли е да изисквам всички деца да са способени по моята дисциплинираност?

Какъв е урокът, който ни преподава рецесията с COVID-19?

Определям го като време за равносметка. Кой беше ти преди пандемията? Как живя? Грижеше ли се за себе си? А за хората, които обичаш? Приятно ли ти беше да вървиш на учебно заведение, на работа? Радваше ли се на природата? Пътуваше ли? Спортуваше ли? Посещаваше ли културни мероприятия? Стигаше ли ти времето за всичко, което би трябвало да направиш? А за това, което искаше да направиш? Вярваше ли в Бог, Вселена, Съдба или както ти го наричаш?

Днес си у дома. Кой си в този момент? Кой ще бъдеш на следващия ден, когато болестта отмине, както всички преди нея през вековете? 

COVID-19 пристигна със боязън, гибел, болежка. И с доста въпроси, които да зададе на човешкия тип - кои са целите в живота, кои са незначителните неща. Без кого и какво можем и не можем? Можем ли да бъдем виновни към себе си и към другите? Можем ли след първичния боязън от протичащото се, да се приспособяваме бързо към променената обстановка в живота ни, да възвърнем самообладанието си, да не допуснем отчаянието в себе си, а да укрепим вярата си и да калим търпението си?

През последните 10-15 години станахме идолопоклонници на Златния телец, превърнахме се в съдници, в безсмъртни, в господари на другите и на природата. Станахме жестоки към всеки, който не е като нас. Повярвахме, че всички са ни длъжни за всичко - Бог, страната, хората, които са част от живота ни. Пожелахме да живеем в Содом и Гомор, в безредица. Ние се трансформира в Аз. Свободата я разбрахме като да вършим каквото желаяме, без да се усещаме виновни. Ликвидирахме здравето, любовта, мира.

Физическото затваряне ще отвори ли мозъците ни съгласно вас? Кое е ограничаването, което най-вече ви тежи в тази необикновена рецесия?

Желателно е да се отворят и мозъците ни, и душите ни. Ако не насърчим сами това отваряне на себе си, още дълго ще страдаме и ще продължим да повтаряме едни и същи неточности. Историята е подобен добър преподавател, за какво не желаеме да я чуем? 

Тежи ми да виждам страха и болката на част от хората, несигурността за хляба на масата в утрешния ден. Тежи ми античовешкото и антирационално държание на друга част от хората, трансформирали се в способени по всички тематики - медицина, политика, обучение, стопанска система, вяра. Тежи ми присмехът към приветстването на всички, които през днешния ден водят борба - всеки на своя фронт.

В персонален проект ми тежи, че не мога да прегърна всички, които обичам.

Как мислите, с какъв имунитет ще излезем от пандемията като общество – кое може да ни кали и кое да ни обезсили?

Ако се научим да поставяме грижи и за физическото си, и за психическото си здраве, ще излезем по-силни. Необходимо ни е по принцип да поддържаме добра хигиена и в двата проекта. Има и още нещо, още един фактор с фундаментално значение и за всеки от нас персонално, и за всички ни като социум. Ако го изберем като метод на живот, ще сме по-силни отпреди. Ако го отхвърлим, ще сме нежни, уязвими, изолирани, нещастни. Този витален фактор се назовава обич.

На вашия екип и на всички читатели поисквам здраве, мир със себе си и близките, и мощна религия, че ще се оправим и с този урок!

Снимки: Виктория Георгиева, © Личен архив