Комплекс за малоценност? Защо толкова много българи не виждат кой кого нападна
Веселин Стойнев,
България още веднъж е отрицателен първенец в европейска ранглиста, въпреки и този път тя да обхващаша единствено 16 страни от Европейски Съюз плюс Англия. Според проучване, извършено през април от авторитетната английска социологическа организация YouGov, 44% от българите считат, че НАТО напълно или най-малко в по-голяма степен от Русия носи виновност за войната в Украйна. 13% намират за отговорни и двете страни, а 20% нямат отговор. Едва 23% са уверени, че виновността за тази война е на Русия. Близки до българските цифри са тези за Гърция, където обаче състезание има мнението " отговорни са и едните, и другите ". Процентът за " отговорна е Русия " е по-висок даже в източноевропейски страни като Унгария и Словакия, въпреки да е надалеч от каузи в страни като Полша, Дания, Англия, Финландия и Швеция.
Защо българинът не вижда кой е отговорен за войната в Украйна
За всеки вменяем човек е явно кой кого е нападнал. Но за какво все пак толкоз доста хора в България считат противоположното? Обясненията евентуално са доста. Разбираемо за човешката природа е да вземем за пример за какво не постоянно преценяме съгласно обстоятелствата и възприятието за правдивост. В множеството случаи човек не би признал обществено, че негов непосредствен е направил закононарушение - поради самото родство. Не би признал и в случай че се опасява или пък в случай че има алчен интерес да го прикрива. Изобщо, има доста аргументи човек да не е свободен да бъде почтен съгласно съвестта си, нито да е постоянно с всичкия си и да не изпада в подвеждане.
Да не приказваме какъв брой е зависим на всеобщи настройки и стандарти, които изкривяват матрицата и на най-простата нагледност като тази кой кого атакува. За българите такава е парадигмата - че руснаците са братя по кръв и освободители, до момента в който за украинците съвсем нищо не знаем кои са и какви са ни. При гърците някакво пояснение е авторитетното левичарство и антиглобализмът. При унгарците - орбановият неоюгославизъм сред Запада и Изтока. А черешката на тортата при всички ни е масираната кремълска агитация. И въпреки всичко: единствено в България хората, които считат, че НАТО изцяло или най-малко в по-голяма степен носи виновност за войната, са съвсем два пъти повече от тези, за които този провинен напълно или преобладаващо е Русия.
При нас евентуално господства един различен групов минус - ниското национално самочувствие. Дали българинът не страда от народен комплекс за непълноценност, който избива в обич към огромния брат - съгласно вековния стандарт за дядо Иван? И таман посредством любовта си към огромния брат той се усеща важен и предпазен? Тогава огромният брат постоянно е прав, даже когато те шамаросва, а насладата от шамарите против другите деца е жизнеутвърждаваща - провокирали са го, заслужили са си го.
Това ниско национално самочувствие не идва от неугаснали рабски себевъзприятия за османското господство. Те са преодолени с успехите на Третата българска страна. Окрилена от своя народен блян, българската нация полита нависоко, само че незряло и бързо пада съкрушена в Ньой. Самопреживяването на националните произшествия убива неимоверно порасналото ни самочувствие и ни тласка към преклонен реваншизъм. Избягваме огромните кръвопролития във Втората международна война, като гледаме въпреки всичко да вземем нещо, въпреки и нетрайно - Македония и Беломорска Тракия. Оцеляваме и от нова национална злополука след края на войната, като отново съумяваме да вземем нещо (освен Южна Добруджа) против тотално верноподаничество на Москва - да сме индустриална, а не селскостопанска страна и даже в края на социализма да се специализираме в по-високите технологии. С икономическия разпад на комунистическата система и това се оказва нетрайна фантазия.
Но фактът, че за последните 100 години не сме били подготвени да пуснем нова кръв (освен насилствената при налагането на комунистическия ред), също си има цена. Жертвите, дадени от сърби и поляци в последната огромна война, им вляха още по-голямо самочувствие, което така и така не им липсваше. Техните мъченически и героични кръвопролития заредиха и Титова Югославия, и Валенсовата " Солидарност ". А българското примирение след националното поражение роди политическата линия цар Борис-Тодор Живков-Симеон Сакскобургготски-Бойко Борисов. Успешността на тези режими бе изцяло съответна на положението на една посърнала нация, която не има вяра в себе си и се носи по течението на оцеляването.
Това е оцеляване сред огромните страни и измежду огромните международни работи, а максимата гласи: ние сме дребни, нямаме честен ангажимент, нито ползи към нищо отвън това, което се случва в задния ни двор. Евроатлантическият цивилизационен избор е действително подобен за една четвърт от популацията - за останалите няма нов народен блян след оня за обединяването на всички български територии. Мнозинството и неговите политически елити се носят по инерция при спокойни води, а при огромни талази се гмуркат под тях.
Под мишницата на огромния брат
Снишаването е повратлива тактика. Дори въобще не е тактика, а непрекъснато изменчива тактичност под мотото " да ме няма, само че да съм ". Тя заменя смисъла на живота с пребиваването измежду живите. Отказва се от достолепието в името на живуркането. Заменя синхронното гребане напред с взаимното потапяне към дъното. И колкото по-плашлива и неамбициозна е една такава самосмалила се нация, толкоз повече търси леговище под мишницата на огромния брат. Брат, който не може да си играе с другите деца, не може да строи крепости от пясък и камъчета, а единствено да ги тъпче с крайник. И като сме свили плещи и забили взор, ние разбираме, че мястото ни не е при тях, а при него. Бяхме хлътнали още от соца по западните играчки. И щом не можем да ги крадем на воля, най-малко можем да се радваме, когато някоя по-голяма братушка ги счупи.
България още веднъж е отрицателен първенец в европейска ранглиста, въпреки и този път тя да обхващаша единствено 16 страни от Европейски Съюз плюс Англия. Според проучване, извършено през април от авторитетната английска социологическа организация YouGov, 44% от българите считат, че НАТО напълно или най-малко в по-голяма степен от Русия носи виновност за войната в Украйна. 13% намират за отговорни и двете страни, а 20% нямат отговор. Едва 23% са уверени, че виновността за тази война е на Русия. Близки до българските цифри са тези за Гърция, където обаче състезание има мнението " отговорни са и едните, и другите ". Процентът за " отговорна е Русия " е по-висок даже в източноевропейски страни като Унгария и Словакия, въпреки да е надалеч от каузи в страни като Полша, Дания, Англия, Финландия и Швеция.
Защо българинът не вижда кой е отговорен за войната в Украйна
За всеки вменяем човек е явно кой кого е нападнал. Но за какво все пак толкоз доста хора в България считат противоположното? Обясненията евентуално са доста. Разбираемо за човешката природа е да вземем за пример за какво не постоянно преценяме съгласно обстоятелствата и възприятието за правдивост. В множеството случаи човек не би признал обществено, че негов непосредствен е направил закононарушение - поради самото родство. Не би признал и в случай че се опасява или пък в случай че има алчен интерес да го прикрива. Изобщо, има доста аргументи човек да не е свободен да бъде почтен съгласно съвестта си, нито да е постоянно с всичкия си и да не изпада в подвеждане.
Да не приказваме какъв брой е зависим на всеобщи настройки и стандарти, които изкривяват матрицата и на най-простата нагледност като тази кой кого атакува. За българите такава е парадигмата - че руснаците са братя по кръв и освободители, до момента в който за украинците съвсем нищо не знаем кои са и какви са ни. При гърците някакво пояснение е авторитетното левичарство и антиглобализмът. При унгарците - орбановият неоюгославизъм сред Запада и Изтока. А черешката на тортата при всички ни е масираната кремълска агитация. И въпреки всичко: единствено в България хората, които считат, че НАТО изцяло или най-малко в по-голяма степен носи виновност за войната, са съвсем два пъти повече от тези, за които този провинен напълно или преобладаващо е Русия.
При нас евентуално господства един различен групов минус - ниското национално самочувствие. Дали българинът не страда от народен комплекс за непълноценност, който избива в обич към огромния брат - съгласно вековния стандарт за дядо Иван? И таман посредством любовта си към огромния брат той се усеща важен и предпазен? Тогава огромният брат постоянно е прав, даже когато те шамаросва, а насладата от шамарите против другите деца е жизнеутвърждаваща - провокирали са го, заслужили са си го.
Това ниско национално самочувствие не идва от неугаснали рабски себевъзприятия за османското господство. Те са преодолени с успехите на Третата българска страна. Окрилена от своя народен блян, българската нация полита нависоко, само че незряло и бързо пада съкрушена в Ньой. Самопреживяването на националните произшествия убива неимоверно порасналото ни самочувствие и ни тласка към преклонен реваншизъм. Избягваме огромните кръвопролития във Втората международна война, като гледаме въпреки всичко да вземем нещо, въпреки и нетрайно - Македония и Беломорска Тракия. Оцеляваме и от нова национална злополука след края на войната, като отново съумяваме да вземем нещо (освен Южна Добруджа) против тотално верноподаничество на Москва - да сме индустриална, а не селскостопанска страна и даже в края на социализма да се специализираме в по-високите технологии. С икономическия разпад на комунистическата система и това се оказва нетрайна фантазия.
Но фактът, че за последните 100 години не сме били подготвени да пуснем нова кръв (освен насилствената при налагането на комунистическия ред), също си има цена. Жертвите, дадени от сърби и поляци в последната огромна война, им вляха още по-голямо самочувствие, което така и така не им липсваше. Техните мъченически и героични кръвопролития заредиха и Титова Югославия, и Валенсовата " Солидарност ". А българското примирение след националното поражение роди политическата линия цар Борис-Тодор Живков-Симеон Сакскобургготски-Бойко Борисов. Успешността на тези режими бе изцяло съответна на положението на една посърнала нация, която не има вяра в себе си и се носи по течението на оцеляването.
Това е оцеляване сред огромните страни и измежду огромните международни работи, а максимата гласи: ние сме дребни, нямаме честен ангажимент, нито ползи към нищо отвън това, което се случва в задния ни двор. Евроатлантическият цивилизационен избор е действително подобен за една четвърт от популацията - за останалите няма нов народен блян след оня за обединяването на всички български територии. Мнозинството и неговите политически елити се носят по инерция при спокойни води, а при огромни талази се гмуркат под тях.
Под мишницата на огромния брат
Снишаването е повратлива тактика. Дори въобще не е тактика, а непрекъснато изменчива тактичност под мотото " да ме няма, само че да съм ". Тя заменя смисъла на живота с пребиваването измежду живите. Отказва се от достолепието в името на живуркането. Заменя синхронното гребане напред с взаимното потапяне към дъното. И колкото по-плашлива и неамбициозна е една такава самосмалила се нация, толкоз повече търси леговище под мишницата на огромния брат. Брат, който не може да си играе с другите деца, не може да строи крепости от пясък и камъчета, а единствено да ги тъпче с крайник. И като сме свили плещи и забили взор, ние разбираме, че мястото ни не е при тях, а при него. Бяхме хлътнали още от соца по западните играчки. И щом не можем да ги крадем на воля, най-малко можем да се радваме, когато някоя по-голяма братушка ги счупи.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ