Откъс от "Чуто, видяно и преживяно" на Георги Томалевски
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Чуто, забелязано и претърпяно " с създател Георги Томалевски, възложен от Издателство " Факел Експрес "
По ред аргументи, основно политически, мемоарният труд на Георги Томалевски " Чуто, забелязано и претърпяно ", вижда бял свят едвам през днешния ден. Книгата дава необятна картина на следосвобожденска България, войните, в която тя взима присъединяване, Берлин по време на Първата международна война, Септемврийското въстание и деветоюнския прелом, братоубийствените битки за присъединение Македония, активността на дъновисткото придвижване у нас.
За първи път се изнасят достоверни и неповторими свидетелства за събития и персони, измежду които Александрър Протогеров, Наум Томалевски, Петър Дънов. Особено усещане вършат страниците за Ванче Михайлов, който създателят персонално е познавал и е бил очевидец на редица атентати и покушения против съперниците на терористичните актове, чийто подстрекател и гарант е бил Ванче.
Записките в размер от 700 страници излизат под редакцията на Георги Борисов. Те са снабдени с просторен увод от проф. Михаил Неделчев, богат биографичен материал, поместен под заглавието " Живот в дати ", и послеслова " Защо Георги Томалевски не дописа своите записки " на дъщерята на писателя Румена Томалевска, редки фотографии от фамилния списък.
Четири въстания и четири войни бележат виталния и креативен път на писателя Георги Томалевски. Самият той споделя: " Моето потомство е първенец по следвоенните интервали ". И преди, и след 9 септември 1944 година през разнообразни стадии от живота му, според от политическата конюнктура, Георги Томалевски е обявяван за " неуместен ", " рисков ", разследван е, унижаван, подценяван и изтласкван встрани като създател.
Творчеството на писателя е извънредно богато и разнообразно. Първата му книга " По свещената пътека: парчета от часове на размисъл " излиза през 1926 година Автор е на книгите " Душата на Македония " (есе, 1927, 1941), " Огнена земя. Разкази за Македония " (1928), " Псалми за живия Бог. Поеми в прозаичност " (1929), " Самуиловото завещание " (историческа повест, 1929), " Една пролетна нощ " (разкази, 1930), " Човек, природа и Бог " (есета, 1934), " Вечната приказка " (повест, 1937), " Безсмъртната " (роман, 1939), " Сигнали " (есета, 1940), " Всекидневните чудеса. Натурфилософски есета " (1941), " Зодиак. Символни поеми в прозаичност " (1943), " Хора по земята " (разкази, 1943), " Слънце след стихия " (есета, 1946), " Гогол " (очерк, 1947), " Прозорец към света " (новели, 1947), " Астрономия за народа " (с илюстрации на Илия Бешков, 1950, 1958), " Крушовската република. Героична художествена летопис " (1954, 1968, 1981), " Майстор Стоян Везенков " (повест, 1964), " Воденските майстори " (новели, 1965), " Цветя измежду тръни. Новели за минали и по-нови времена " (1972), " Мраморната чешма. Две исторически повести за Тракия: " Мраморната чешма " и " Капитан Петко челник Киряков " (1976), " Шепа плодове. Избрани творби " (1977), " Вълшебен свят. Приказки " (1979), " През зеницата на есето " (есета, 1983), " Безмълвната мощ " (новели и есета, 1987).
Все още не са издадени 13 негови ръкописа.
Цял живот Томалевски следва девиза: " Над всичкото антично познание и международна мъдрост, над всичко теософско и окултно, аз съм родолюбец българин ".
Под редакцията на Георги Борисов
Предговор проф. Михаил Неделчев
Художник Кирил Златков
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Чуто, забелязано и претърпяно " на Георги Томалевски
Пристигам на сутринта в София.
Вървя постепенно. Зная какво ще видя вкъщи. Моите мисли се сбъдват. На оградата при съседите, върху старите сиви дъски е залепен към този момент огромният некролог. И портретът там е подобен, какъвто си го мислих във влака. Старите ръце на майка ми се разтварят и аз падам в тази топла, само че най-горестна и най-мъчителна прегръдка. Аз чувствам върху лицето си ридаещите уста, която изрича думи – парещи като плам.
Същата тази майка, която приготвяше леглото на Ванчето, когато той закъсняваше вкъщи, майката, която зачитаха всички – баба Коца, която лееше патрони в Крушово за въстанието. Тогава турците не убиха нейния наследник. Трябваше той да загине от патроните на този незабележим изверг, а пушките, с които се е стреляло, да се вземат от българската Дирекция на полицията.
Как може да живее още този червей дружно с това засегнато майчино сърце. Ако можеше да чуе какви думи изричат устата ù с пресипнал от стенание рев, може би ще се пробуди мъничко заспалата му съвест и може да го парне малко от огъня на тази безгранична тъга.
След майката на Васил Пундев през днешния ден и нашата чупи пръсти, издига сухите си длани към небето и се моли, вика за нещо, като удря коленете си.
Аз върша доста старания да не дам воля на кръвния зов, който вика за отплата. Майка ми оказва помощ за това, тъй като тя и в огромния си огън споделя, че не желае възмездие. " Защо и друга майка да стане като мен? " – ридаят нейните уста.
На стълбите, които водят към зимника, има купчина облекла. Това са облеклата на Наум, опръскани с кръв. Познавам и жълтите обувки, които той носеше в последно време. Стоя като съкрушен пред този куп облекла на скъпия човек. Сърцето ми е свито като камък и от него падат капки кръв.
През този ден познах една тъга, пред която трябвало би да коленичат всички хора – владетели и злодеи. Една тъга, до която никой не може да проникне. Превита на кълбо, честната и мъдра бабичка е фокусът на тази тъга. Никой не може да мери какъв брой огромно е нейното страдалчество. То минимум може да бъде измерено от тия плъхове в адвокатските адвокатски фирми, които насъскват убийствата за изгода. Проклятие и смъртна давност ще легне върху тях за този грях.
Декември. Слънцето бързо залязва. Къси са зимните дни. Мрачина бързо нахлува и цялостни ъглите на стаята, където тъгата е свила черно гнездо. Наблизо там остарялата жена с белите коси, сключила ръце, гледа напред в пустата мрачина на нощта. Тя не вари към този момент кафе за своя най-обичан наследник, тъй като, щом съмне, ще иде на неговото заравяне.
Навън повява студен вятър. Едно дърво удря клони, като че ли някой кърши ръце. На вратата има черен плат, който се развява като черна участ. Два огромни некролога демонстрират тая врата и те наподобяват на две тъмни, незарастващи рани.
– Какво е станало тук? – питат минувачите
Голямата локва кръв на площадката е измита, само че коя вода ще може да измие загатна за оня заплашителен момент, когато, простреляно, детето падна в ръцете на своята майка? Кой смее да се приближи и да изрече разтуха пред белокосата жена, която има към този момент посинели колене от ударите на ръцете си?
Цяла нощ тя не спи. Може би в предутрините часове умората надделява, с цел да ù подари къс нечовечен сън. Тя скача от мястото, където я е повалила минутната сънливост, и тича да свари кафе на Нуне, на ранобудния си наследник, който всичко споделяше с нея. Тогава жестоката истина на още по-жестоката бодрост я удря жестоко, защото тя знае, че той е мъртъв, че е отведен в църквата и чака да отидат при него неговите близки. Тя тогава отначало се сгромолясва в бездната на своето обезсърчение.
Има един червей в бандата, присвоила компанията на една битка, наречена македонско освободително придвижване, на който му споделят Ванче Михайлов – едно патологично озъбено дребосъче с гамаши и куртка, с цел да наподобява даже в жилищата на София по-боеви. Той желае да освободи македонските дами и майки от иго. Какво светотатство!
Никой тиранин, звяр и садист не е хвърлял македонските дами и майки в по-страшно обезсърчение от него. Защо? Защото той е трябвало да се реализира като лидер, като значима персона в обществото, откакто няма други средства да реализира това. Цялата му активност е била през целия си живот да замисля убийства. Убийството на един човек за него е единственият път за излизане от небитието, тъй като единствено тогава ще се заприказва за него и тъй като той не е нищо друго с изключение на палач.
Ако някой желае да види най-голямата горест на земята, дано тръгне след тази бабичка и да посети църквата, където лежи гордият, прекрасен, даже ухилен наследник. Ще усети до ръката си, както аз усещах със своята ръка, по какъв начин проплаква майчино сърце, ще види по какъв начин нозете ù се отпускат и почват безнадеждно да удрят в студените плочи на църквата.
И майката на Васил правеше това.
– Хора, вижте това чисто и благородно лице! – ридае майка ми. – Какво зло може да направи то? Вижте тази горда усмивка, с която той посрещна гибелта. Погледнете презрението, което той насочи към убийците си.
Същата черква. Тихо падат като талази от небесата моленията на погребалния хор. Те покриват пресипналите горящи думи на майка ми, обгръщат като ореол разплаканите очи на остарели бойци, сподавените вопли на дами и сестри.
Един нов черен поток от хора се движи по улицата. Мъжете носят на ръце ковчега на Наум. Аз едвам претърпявам ударите върху моето сърце от думите на майка ми, които удари наподобяват на замахнал влажен камшик. От пресипналото ù гърло излизат думи, които ще ме горят до края на живота. Майка има капчица кръв на челото. Тя е потекла от някой изскубан кичур побелели коси. Аз зная това.
Тогава взех решение в себе си, че няма по-страшно от това да си изверг. То е по-лошо от гибелта. Да умреш е пò за предпочитане, в сравнение с да живееш като Ванчето.
Аз храча на подобен живот!
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1187)
По ред аргументи, основно политически, мемоарният труд на Георги Томалевски " Чуто, забелязано и претърпяно ", вижда бял свят едвам през днешния ден. Книгата дава необятна картина на следосвобожденска България, войните, в която тя взима присъединяване, Берлин по време на Първата международна война, Септемврийското въстание и деветоюнския прелом, братоубийствените битки за присъединение Македония, активността на дъновисткото придвижване у нас.
За първи път се изнасят достоверни и неповторими свидетелства за събития и персони, измежду които Александрър Протогеров, Наум Томалевски, Петър Дънов. Особено усещане вършат страниците за Ванче Михайлов, който създателят персонално е познавал и е бил очевидец на редица атентати и покушения против съперниците на терористичните актове, чийто подстрекател и гарант е бил Ванче.
Записките в размер от 700 страници излизат под редакцията на Георги Борисов. Те са снабдени с просторен увод от проф. Михаил Неделчев, богат биографичен материал, поместен под заглавието " Живот в дати ", и послеслова " Защо Георги Томалевски не дописа своите записки " на дъщерята на писателя Румена Томалевска, редки фотографии от фамилния списък.
Четири въстания и четири войни бележат виталния и креативен път на писателя Георги Томалевски. Самият той споделя: " Моето потомство е първенец по следвоенните интервали ". И преди, и след 9 септември 1944 година през разнообразни стадии от живота му, според от политическата конюнктура, Георги Томалевски е обявяван за " неуместен ", " рисков ", разследван е, унижаван, подценяван и изтласкван встрани като създател.
Творчеството на писателя е извънредно богато и разнообразно. Първата му книга " По свещената пътека: парчета от часове на размисъл " излиза през 1926 година Автор е на книгите " Душата на Македония " (есе, 1927, 1941), " Огнена земя. Разкази за Македония " (1928), " Псалми за живия Бог. Поеми в прозаичност " (1929), " Самуиловото завещание " (историческа повест, 1929), " Една пролетна нощ " (разкази, 1930), " Човек, природа и Бог " (есета, 1934), " Вечната приказка " (повест, 1937), " Безсмъртната " (роман, 1939), " Сигнали " (есета, 1940), " Всекидневните чудеса. Натурфилософски есета " (1941), " Зодиак. Символни поеми в прозаичност " (1943), " Хора по земята " (разкази, 1943), " Слънце след стихия " (есета, 1946), " Гогол " (очерк, 1947), " Прозорец към света " (новели, 1947), " Астрономия за народа " (с илюстрации на Илия Бешков, 1950, 1958), " Крушовската република. Героична художествена летопис " (1954, 1968, 1981), " Майстор Стоян Везенков " (повест, 1964), " Воденските майстори " (новели, 1965), " Цветя измежду тръни. Новели за минали и по-нови времена " (1972), " Мраморната чешма. Две исторически повести за Тракия: " Мраморната чешма " и " Капитан Петко челник Киряков " (1976), " Шепа плодове. Избрани творби " (1977), " Вълшебен свят. Приказки " (1979), " През зеницата на есето " (есета, 1983), " Безмълвната мощ " (новели и есета, 1987).
Все още не са издадени 13 негови ръкописа.
Цял живот Томалевски следва девиза: " Над всичкото антично познание и международна мъдрост, над всичко теософско и окултно, аз съм родолюбец българин ".
Под редакцията на Георги Борисов
Предговор проф. Михаил Неделчев
Художник Кирил Златков
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Чуто, забелязано и претърпяно " на Георги Томалевски
Пристигам на сутринта в София.
Вървя постепенно. Зная какво ще видя вкъщи. Моите мисли се сбъдват. На оградата при съседите, върху старите сиви дъски е залепен към този момент огромният некролог. И портретът там е подобен, какъвто си го мислих във влака. Старите ръце на майка ми се разтварят и аз падам в тази топла, само че най-горестна и най-мъчителна прегръдка. Аз чувствам върху лицето си ридаещите уста, която изрича думи – парещи като плам.
Същата тази майка, която приготвяше леглото на Ванчето, когато той закъсняваше вкъщи, майката, която зачитаха всички – баба Коца, която лееше патрони в Крушово за въстанието. Тогава турците не убиха нейния наследник. Трябваше той да загине от патроните на този незабележим изверг, а пушките, с които се е стреляло, да се вземат от българската Дирекция на полицията.
Как може да живее още този червей дружно с това засегнато майчино сърце. Ако можеше да чуе какви думи изричат устата ù с пресипнал от стенание рев, може би ще се пробуди мъничко заспалата му съвест и може да го парне малко от огъня на тази безгранична тъга.
След майката на Васил Пундев през днешния ден и нашата чупи пръсти, издига сухите си длани към небето и се моли, вика за нещо, като удря коленете си.
Аз върша доста старания да не дам воля на кръвния зов, който вика за отплата. Майка ми оказва помощ за това, тъй като тя и в огромния си огън споделя, че не желае възмездие. " Защо и друга майка да стане като мен? " – ридаят нейните уста.
На стълбите, които водят към зимника, има купчина облекла. Това са облеклата на Наум, опръскани с кръв. Познавам и жълтите обувки, които той носеше в последно време. Стоя като съкрушен пред този куп облекла на скъпия човек. Сърцето ми е свито като камък и от него падат капки кръв.
През този ден познах една тъга, пред която трябвало би да коленичат всички хора – владетели и злодеи. Една тъга, до която никой не може да проникне. Превита на кълбо, честната и мъдра бабичка е фокусът на тази тъга. Никой не може да мери какъв брой огромно е нейното страдалчество. То минимум може да бъде измерено от тия плъхове в адвокатските адвокатски фирми, които насъскват убийствата за изгода. Проклятие и смъртна давност ще легне върху тях за този грях.
Декември. Слънцето бързо залязва. Къси са зимните дни. Мрачина бързо нахлува и цялостни ъглите на стаята, където тъгата е свила черно гнездо. Наблизо там остарялата жена с белите коси, сключила ръце, гледа напред в пустата мрачина на нощта. Тя не вари към този момент кафе за своя най-обичан наследник, тъй като, щом съмне, ще иде на неговото заравяне.
Навън повява студен вятър. Едно дърво удря клони, като че ли някой кърши ръце. На вратата има черен плат, който се развява като черна участ. Два огромни некролога демонстрират тая врата и те наподобяват на две тъмни, незарастващи рани.
– Какво е станало тук? – питат минувачите
Голямата локва кръв на площадката е измита, само че коя вода ще може да измие загатна за оня заплашителен момент, когато, простреляно, детето падна в ръцете на своята майка? Кой смее да се приближи и да изрече разтуха пред белокосата жена, която има към този момент посинели колене от ударите на ръцете си?
Цяла нощ тя не спи. Може би в предутрините часове умората надделява, с цел да ù подари къс нечовечен сън. Тя скача от мястото, където я е повалила минутната сънливост, и тича да свари кафе на Нуне, на ранобудния си наследник, който всичко споделяше с нея. Тогава жестоката истина на още по-жестоката бодрост я удря жестоко, защото тя знае, че той е мъртъв, че е отведен в църквата и чака да отидат при него неговите близки. Тя тогава отначало се сгромолясва в бездната на своето обезсърчение.
Има един червей в бандата, присвоила компанията на една битка, наречена македонско освободително придвижване, на който му споделят Ванче Михайлов – едно патологично озъбено дребосъче с гамаши и куртка, с цел да наподобява даже в жилищата на София по-боеви. Той желае да освободи македонските дами и майки от иго. Какво светотатство!
Никой тиранин, звяр и садист не е хвърлял македонските дами и майки в по-страшно обезсърчение от него. Защо? Защото той е трябвало да се реализира като лидер, като значима персона в обществото, откакто няма други средства да реализира това. Цялата му активност е била през целия си живот да замисля убийства. Убийството на един човек за него е единственият път за излизане от небитието, тъй като единствено тогава ще се заприказва за него и тъй като той не е нищо друго с изключение на палач.
Ако някой желае да види най-голямата горест на земята, дано тръгне след тази бабичка и да посети църквата, където лежи гордият, прекрасен, даже ухилен наследник. Ще усети до ръката си, както аз усещах със своята ръка, по какъв начин проплаква майчино сърце, ще види по какъв начин нозете ù се отпускат и почват безнадеждно да удрят в студените плочи на църквата.
И майката на Васил правеше това.
– Хора, вижте това чисто и благородно лице! – ридае майка ми. – Какво зло може да направи то? Вижте тази горда усмивка, с която той посрещна гибелта. Погледнете презрението, което той насочи към убийците си.
Същата черква. Тихо падат като талази от небесата моленията на погребалния хор. Те покриват пресипналите горящи думи на майка ми, обгръщат като ореол разплаканите очи на остарели бойци, сподавените вопли на дами и сестри.
Един нов черен поток от хора се движи по улицата. Мъжете носят на ръце ковчега на Наум. Аз едвам претърпявам ударите върху моето сърце от думите на майка ми, които удари наподобяват на замахнал влажен камшик. От пресипналото ù гърло излизат думи, които ще ме горят до края на живота. Майка има капчица кръв на челото. Тя е потекла от някой изскубан кичур побелели коси. Аз зная това.
Тогава взех решение в себе си, че няма по-страшно от това да си изверг. То е по-лошо от гибелта. Да умреш е пò за предпочитане, в сравнение с да живееш като Ванчето.
Аз храча на подобен живот!
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1187)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ