В прекрасните платна на пейзажиста Иван Христов се виждат природата,

В прелестните платна на пейзажиста Иван Христов се виждат природата, българският обичай и старост. Неговите произведения носят привкуса на старите майстори.Той рисува всякакви кътчета на България и ги обвързва с историята им. Като по-млад е бил изцяло сигурен, че ще се отдаде на портрета. Но самият той казвал: „ Обичах портрета, само че с него ме разделиха капризите на хората. Приспособяването към човешката суетност и неналичието на креативна независимост ме задушаваха. Тогава си споделих – или ще служиш на изкуството, или ще се откажеш от него вечно “. Уморен да се преценява с усета и условията на моделите си се обръща таман към пейзажа. И той се трансформира в признание.

Неговото ателие не оставало без гости. Ходели всевъзможни забавни хора. Обичал да поддържа връзка и да се учи. На стените стояли негови картини без рамки рисувани неотдавна. Виждали се познатите тематики – Търново, Трявна, Мелник, Родопите. Той като че ли рисува душата на България. Рисува през всички сезони измежду природата. Там някъде била облегната и палитрата му с бои.

В артистичното му ателие стояли и тетрадките му с афоризми. „ Завистта е най-лошият консултант на създателя. Това е наслойка, която надълбоко се впива в креативния живот и похабява в него всичко красиво, възвишено и умно “. Или пък: „ Творческата тъга е сладка тъга. Ако я имаш – ти тежи, в случай че я нямаш – животът ти е празен “. Неговите философоски прозрения сякаш се отразяват в творчеството му.

Той е роден във Видин, само че корените му са от Трявна. Дядо му, по бащина линия, е един от близзките другари на Петко Р. Славейков. Дядо му имал 14 деца и на 4 от тях съумява да даде висше обучение. Един от тях е бащата на художника, който приключва юридическо обучение в Гренобъл и Лозана. Докато е млад арбитър във Видин се ражда синът му Иван Христов, бъдещият художник пейзажист. Семейството на съдията живее в разнообразни градове на България – Лом, Силистра, София, Трявна. Момчето обича да се разхожда с татко си в природата. Като възпитаник с интерес преглежда „ Картинна изложба “ и прерисува всякакви сюжети. В дома им са подредени книги, фамилията постоянно слуша музика.

Родителите му записват Иван Христов на уроци по цигулка. Момчето живее измежду строги правила – усърдие, ред и дисциплинираност.
Иван Христов приключва втора мъжка гимназия в София. Баща му упорства да запише Юридическия факултет на Софийски университет, с цел да продължи специалността му. Христов извършва волята на татко си, само че се записва и като частен възпитаник в Държавното рисувално учебно заведение. Времето му минава повече измежду платната и той загърбва правните науки. Тогава татко му отсякъл: „ По-добре ходожник, в сравнение с неприятен арбитър “, проумял безконечната истина, че който не работи с наслада занаята си, не стига надалеч. Така се отворил пътят му към огромното изкуство. И то се трансформирало в негова орис. Учители в Академията са му Никола Ганушев, а по-късно и Никола Маринов. Завършва при Стефан Иванов.

От това време помни Мърквичка и Вешин, общувал е с Владимир Димитров – Майстора, който извънредно ценял творчеството му. Сред околните му другари са Иван Милев, Илия Петров, Стоян Венев и Борис Ангелушев.

В студентските години дружно с художника Илия Бешков организирали музикални вечери. Бешков свирел на флейта, а майката на Иван Христов – на пиано.

Скоро, през 1926 година отпътува на специализация в Мюнхен, един от огромните европейски центрове на изкуството. Учи при положителни майстори. В немския град се среща с различен наш огромен художник - Кирил Цонев, става част от неговия другарски кръг. Те му намират клиенти, с цел да им рисува портрети. В Мюнхен е две години.

Престоят му там приключва с негова галерия в частна изложба. Показва портрети, няколко платна от България измежду които сюжети от Трявна – възрожденската кула, гърбавият мост, надвисналите покриви на старите къщи, загатнати седнали фигури пред праговете. Изложбата е призната добре от публиката. Вероятно тогава се замисля за опциите, които му предлага пейзажния род.

Връща се в България. Отива в обичаната си Трявна и стартира работа като преподавател в дърводелско-резбарското учебно заведение. Той вкарва нов способ на преподаване, който се предлага на учителите в цялата страна. По това време, дружно с ученицие си провежда сбирки от старинни предмети. Децата рисуват движимости от българския обичай, които са непокътнати в домовете им от предишното.

Той самият употребява всяка свободна минута, с цел да рисува Трявна. Слагал статива си измежду старите къщи и рисувал с часове. През всички сезони, даже когато на открито се сипели снежинки. Всъщност Трявна е градът, който прави от Иван Христов художник. Обича балканското градче от дете, когато върви на посетители на баба си и дядо си. Обикаля по калдаръмените улички, взира се в старите къщи и ги претърпява като живи. Наблюдава резбованите им тавани. „ Разбрах една неписана истина – къщата не е единствено къща, а духът на оня, който е живял в нея, който я е основал. Земята не е единствено земя, а история на тези, които са живели в нея… “

Предметите в картините му оживяват. Влиза в черквите, с цел да гледа иконостасите с плетениците, птиците и цветята, правени в миналото от старите майстори. От там са и претекстовете в живописта му. Едни от най-известните му картини са „ Уица в Трявна “ и „ Старият мост “.

След години Иван Христов е измежду създателите на музея в Трявна. Събира старини, спомага за слагане на паметни плочи, за учредяване на музеи на огромни българи. Подарява доста свои картини, когато вършат Художествената изложба в Трявна. Този блкански градец живее в сърцето му до края на дните му. Самият Иван Христов подарява на Трявна тридесет свои картини, основани през разнообразни интервали от творчеството му.

Докато учителства в градчето, живеел в къщата на остарелия възрожденски летописец поп Йовчо. Редял картините си по гредите на възрожденския дом. С всичко нарисувано в балканското градче Иван Христов отпътува през 1930 година за Рим. Организира своя галерия в известна частна изложба на площад „ Испания “. През идната година показва картини в Торино, Генуа, Бреша. В италианската столица се среща с огромния наш живописец Никола Михайлов, който купува три негови платна. Двамата се срещата след години и в Берлин. Там Иван Христов показва български пейзажи в „ Галери фон дер Хайде “. Галерията му предлага контракт за нова галерия. Но той отхвърля и се връща в България.

Иван Христов евентуално се е досещал след триумфа си в чужбина, че тъкмо българските пейзажи ще популяризират името му отвън рамките на страната ни. Открива първата си огромна галерия в София. Събитието се случва в салона на сдружение „ Кремона “. Вестник „ Слово “ отбелязва, че се ражда нов пейзажист. Автор на публикацията е Сирак Скитник. Той съпоставя Иван Христов с неповторимия художник Никола Танев.

Майсторът на пейзажа отпътува за Пловдив. Там преподава в мъжката гимназия „ Александър “ I. В учебното заведение се среща с известния наш композитор и музикант Светослав Обретенов. През това време Дружеството на южнославянските художници му отделя особено място в галерия. Художникът показва свои картини до имена като Данаил Дечев, Цанко Лавренов и Борис Денев.

През 1937 година показва на Парижкото ревю картината си „ Созополски къщи “ и получава златен орден. Преселва се дефинитивно в София, където работи в дома и ателието си. Те се намирали на мястото на бащиния му дом.

В цялото си творчество Иван Христов има единствено един пейзаж основан отвън България. Това е ранна негова картина. На нея е изобразен центъра на немския град Регенсбург – дребен площад със остарели къщи и кула, която няпомня часовниковите кули в дребните възрожденски градчета в България.

Сред обичаните му сюжети е и и В. Търново – този град заема огромно място в изкуството му. Много създатели даже го назовават „ художникът на Търново “. Рисува града в продължение на години - модерни сюжети, само че и такива от предишното му. На платното изобразява старите улици, извивките на Янтра, арбанашките баири, стените на Царевец. Той прави своя изящен роман. Рисува града през всеки сезон. „ Улица Гурко в Търново “, „ Балдуиновата кула край Царевец “, „ Преображенският манастир “ “. Някои от най-хубавите му зимни пейзажи са също от този град.

Не по-малко въодушевени са и платната му от Мелнишките къщи, синьо зелените води на Дунав, Белоградчишките скали, тепетата на Пловдив, Копривщица, сантименталният Смолян или пък село Боженци през есента, изобразено в кармин. Появяват се Добруджа и Черноморието. Вкусът му към старите български селища и невероятната хубост на българския пейзаж са обезсмъртени върху платната му. Върху тях рисува с разнообразни четки и ножове. На места моделира нежно и точно. Предпочита студеното зеленосиньо, сивите тонове, само че употребява и топли багри. Улавя мигове, които описват тайни…Но има и нещо премълчано в работите му. Вярвал, че при основаването на една картина е значимо по кое време да спреш. Така основава части чиста живопис, които описват за хармонията и спокойствието.

Иван Христов като че ли вижда истината обратно във времето. Силното му възприятие за памет го кара да запечата родното за бъдещето, с цел да не се загуби, с цел да не изчезне. Откроява се и неговата самородност. С всички средства демонстрира духа на личното си изкуство. И чувствителността си, с която откровено твори. Живописта му е прочувствена и незабравима, което го трансформира в един от огромните майстори на четката.