Да върнем училището на децата |
В първата част на публикацията се пробвах да покажа какъв брой значимо е да се обединим във волята си да възстановим ролята на учебното заведение като средище за обучение и другарство на децата и младежите. Сега бих желала да се спра на още един аспект на казуса, който се обрисува от доста години, само че за жал, рядко излиза на напред във времето.
Освен неналичието на предпочитание на публично и институционално равнище да сложим добруването на децата на върха на целите си, от самото начало от началото на пандемията следя и още нещо: отвращение – или некадърност – да излезем от коравите рамки, в които сме сложили образованието от десетилетия насам.
Свидетели сме на безспорни доказателства, че системата в настоящия ѝ тип от доста години не работи дейно и в никой случай в интерес на тези, на които би следвало да е отдадена, а точно – на учениците. Всички интернационалните и национални оценения, както и ежедневните наблюдения с просто око ясно демонстрират, че тя не съумява да отговори нито на международните, нито на личните си условия, да не приказваме за каквато и да било подготовка за бъдещето в този бързо изменящ се свят. Децата всеобщо възприемат учебното заведение като неприятно и даже отвратително обвързване, а не като опция за развиване. Задължителният образователен материал е ориентиран към заучаването на безумна фактология за сметка на задълбочено схващане и насърчаване на умения. Малкото учители, които не си затварят очите пред тези проблеми, постоянно се оказват с вързани ръце от официални пречки и отговорности за покриване на въпросния материал.
Изобщо, задължителността и стремежът към налагане на идентични калъпи са на всяка крачка в образованието. Както се оказа – и в решението на казуса с присъствените занятия във време на пандемия. Постоянно търсим унифицирано решение за всички. Спорим до изнемога дали всички би трябвало да бъдат пред екрана или всички в клас, само че като изключим правото на отдалечено образование по избор на родителя, по този начин и не бяха прегледани в дълбочина други разновидности (например допускането на присъствени занимания и обособяването на групи за отдалечено образование, водени от учители, които също се тормозят да се върнат в клас). Учителите, които водеха онлайн образование през последната година, доста рядко допускаха опцията част от учениците да се приготвят по- дейно настрана от екрана. И впрочем, и впрочем.
Признавам, че при започване на рецесията доста се надявах тя – като същинска рецесия, водеща до разтърсвания и промени – да се разпише и с нещо позитивно като преосмисляне на просветителните модели. Да изместим да вземем за пример акцента от контрола върху децата към същината на ученето. Да преразгледаме образователния материал, изключително след вълната от отвращение измежду родителите, които ненадейно осъзнаха какви големи пропуски зеят в знанията на децата им, и в същото време с какви невероятни излишества са цялостни учебниците им. Да си дадем сметка, че учебното заведение в всеобщата, препълнена класна стая не е единственият вид и би трябвало да стартираме да мислим за други възможности.
За страдание, нищо сходно не се случи. Вместо това свикнахме с писането на отсъствия даже пред екраните. Успокоихме се, че резултатите от НВО са тъкмо толкоз плачевни при ДО, колкото и при присъственото. Извънкласните форми пострадаха доста повече и от учебните заведения, макар че от самото начало осигуряваха извънредно високо равнище на ограничения (малко деца, огромно пространство, отлична хигиена – все невъзможни неща за средностатистическото учебно заведение у нас). Толкова сме затънали в тази рамка на задължителност и монопол на една-единствена форма на обучение, че не съумяваме даже в този момент да си дадем сметка, че съществуват разнообразни, потвърдено сполучливи модели за присъствено обучение на децата, и че една от ограниченията по време на рецесия би могла да бъде точно тяхното развиване.
С оглед на всичко това, надълбоко уверена съм, че предвид на образованието на децата си им изискуем най-малко няколко неща.
* Да им дадем опция за обучение и другарство, като подсигуряваме присъствени занятия в учебно заведение и във всички извънучилищни школи и центрове за занимания с деца и юноши, както и право на визити в библиотеки, музеи, галерии и други
* Да се сложи началото на сериозен и ефикасен диалог по отношение на настоящия монополен модел на обучение и развиването и регламентирането на други базови (а освен допълващи) форми като просветителни центрове, дребни и микроучилища и други, които съществуват по света от десетки, в случай че не и от стотици години и от дълго време са показали своята успеваемост (а в изискванията на пандемия – и явна целесъобразност). Не е належащо да избираме единствено сред присъствено обучение в учебно заведение и отдалечено пред компютъра. Има и други разновидности – работещи и потвърдени.
* Да се направи изчерпателен разбор на особеностите на преподаването в отдалечена форма и да бъдат направени методики и рекомендации, засягащи същността на процеса, а освен техническата страна. Да се понижи тежестта на изпитването, което сега е акцент за доста учители, и да се акцентира на смисъла на преподаването, увличането на вниманието на учениците и ангажирането им със независима работа.
* Да се преразгледат в най-кратки периоди образователните проекти и наличието на образователния материал предвид на по-доброто, трайно и задълбочено асимилиране на познания и умения както в изискванията на нарушен образователен развой, какъвто имаме през последната година и половина, по този начин и в естествена обстановка. Резултатите ясно демонстрират нуждата от промяна; пандемията изисква тя да стартира час по-скоро.
* Най-важното: да осъзнаем, че детето не е зависещ обект на просветителната система, а притежател на право на обучение. И всички ние – родители, учители и институции, сме длъжни да подсигуряваме това му право, и то по най-хубавия метод. Това включва както да запретнем ръкави и да реформираме остарялата си, блатясала просветителна система, по този начин и до тогава да създадем всичко по силите си да не им лишаваме дребното ѝ позитивни страни, като ги затворим вкъщи и ги лишим от право на свободно другарство с връстниците и учителите им.
Много ми се желае да имам вяра, че към момента за множеството хора децата и тяхното бъдеще са в действителност най-ценното. Не единствено на думи.
Освен неналичието на предпочитание на публично и институционално равнище да сложим добруването на децата на върха на целите си, от самото начало от началото на пандемията следя и още нещо: отвращение – или некадърност – да излезем от коравите рамки, в които сме сложили образованието от десетилетия насам.
Свидетели сме на безспорни доказателства, че системата в настоящия ѝ тип от доста години не работи дейно и в никой случай в интерес на тези, на които би следвало да е отдадена, а точно – на учениците. Всички интернационалните и национални оценения, както и ежедневните наблюдения с просто око ясно демонстрират, че тя не съумява да отговори нито на международните, нито на личните си условия, да не приказваме за каквато и да било подготовка за бъдещето в този бързо изменящ се свят. Децата всеобщо възприемат учебното заведение като неприятно и даже отвратително обвързване, а не като опция за развиване. Задължителният образователен материал е ориентиран към заучаването на безумна фактология за сметка на задълбочено схващане и насърчаване на умения. Малкото учители, които не си затварят очите пред тези проблеми, постоянно се оказват с вързани ръце от официални пречки и отговорности за покриване на въпросния материал.
Изобщо, задължителността и стремежът към налагане на идентични калъпи са на всяка крачка в образованието. Както се оказа – и в решението на казуса с присъствените занятия във време на пандемия. Постоянно търсим унифицирано решение за всички. Спорим до изнемога дали всички би трябвало да бъдат пред екрана или всички в клас, само че като изключим правото на отдалечено образование по избор на родителя, по този начин и не бяха прегледани в дълбочина други разновидности (например допускането на присъствени занимания и обособяването на групи за отдалечено образование, водени от учители, които също се тормозят да се върнат в клас). Учителите, които водеха онлайн образование през последната година, доста рядко допускаха опцията част от учениците да се приготвят по- дейно настрана от екрана. И впрочем, и впрочем.
Признавам, че при започване на рецесията доста се надявах тя – като същинска рецесия, водеща до разтърсвания и промени – да се разпише и с нещо позитивно като преосмисляне на просветителните модели. Да изместим да вземем за пример акцента от контрола върху децата към същината на ученето. Да преразгледаме образователния материал, изключително след вълната от отвращение измежду родителите, които ненадейно осъзнаха какви големи пропуски зеят в знанията на децата им, и в същото време с какви невероятни излишества са цялостни учебниците им. Да си дадем сметка, че учебното заведение в всеобщата, препълнена класна стая не е единственият вид и би трябвало да стартираме да мислим за други възможности.
За страдание, нищо сходно не се случи. Вместо това свикнахме с писането на отсъствия даже пред екраните. Успокоихме се, че резултатите от НВО са тъкмо толкоз плачевни при ДО, колкото и при присъственото. Извънкласните форми пострадаха доста повече и от учебните заведения, макар че от самото начало осигуряваха извънредно високо равнище на ограничения (малко деца, огромно пространство, отлична хигиена – все невъзможни неща за средностатистическото учебно заведение у нас). Толкова сме затънали в тази рамка на задължителност и монопол на една-единствена форма на обучение, че не съумяваме даже в този момент да си дадем сметка, че съществуват разнообразни, потвърдено сполучливи модели за присъствено обучение на децата, и че една от ограниченията по време на рецесия би могла да бъде точно тяхното развиване.
С оглед на всичко това, надълбоко уверена съм, че предвид на образованието на децата си им изискуем най-малко няколко неща.
* Да им дадем опция за обучение и другарство, като подсигуряваме присъствени занятия в учебно заведение и във всички извънучилищни школи и центрове за занимания с деца и юноши, както и право на визити в библиотеки, музеи, галерии и други
* Да се сложи началото на сериозен и ефикасен диалог по отношение на настоящия монополен модел на обучение и развиването и регламентирането на други базови (а освен допълващи) форми като просветителни центрове, дребни и микроучилища и други, които съществуват по света от десетки, в случай че не и от стотици години и от дълго време са показали своята успеваемост (а в изискванията на пандемия – и явна целесъобразност). Не е належащо да избираме единствено сред присъствено обучение в учебно заведение и отдалечено пред компютъра. Има и други разновидности – работещи и потвърдени.
* Да се направи изчерпателен разбор на особеностите на преподаването в отдалечена форма и да бъдат направени методики и рекомендации, засягащи същността на процеса, а освен техническата страна. Да се понижи тежестта на изпитването, което сега е акцент за доста учители, и да се акцентира на смисъла на преподаването, увличането на вниманието на учениците и ангажирането им със независима работа.
* Да се преразгледат в най-кратки периоди образователните проекти и наличието на образователния материал предвид на по-доброто, трайно и задълбочено асимилиране на познания и умения както в изискванията на нарушен образователен развой, какъвто имаме през последната година и половина, по този начин и в естествена обстановка. Резултатите ясно демонстрират нуждата от промяна; пандемията изисква тя да стартира час по-скоро.
* Най-важното: да осъзнаем, че детето не е зависещ обект на просветителната система, а притежател на право на обучение. И всички ние – родители, учители и институции, сме длъжни да подсигуряваме това му право, и то по най-хубавия метод. Това включва както да запретнем ръкави и да реформираме остарялата си, блатясала просветителна система, по този начин и до тогава да създадем всичко по силите си да не им лишаваме дребното ѝ позитивни страни, като ги затворим вкъщи и ги лишим от право на свободно другарство с връстниците и учителите им.
Много ми се желае да имам вяра, че към момента за множеството хора децата и тяхното бъдеще са в действителност най-ценното. Не единствено на думи.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ