Различните визии за бъдещето на Европа
В началото на седмицата бе оповестено изследване на Европейския съвет за външна политика по отношение на настройките и упованията за евровота през май тази година. Проучването е озаглавено " Европейски избори 2019: Как антиевропейските партии възнамеряват да разрушат Европа и по какъв начин да бъдат спрени ". В него се предвижда, че националистическите, популистките, евроскептичните и крайнодесните партии ще завоюват към 1/3 от местата в Европейския парламент. Това, съгласно създателите на проучването, щяло да блокира активността на европейските институции.
Веднага прави усещане, че от ЕВСП поставят в един кюп партии и политици, които имат напълно разнообразни визии за бъдещето на Европа. Може би единственото общо сред тях е, че се отнасят с злост към сегашния модел на ръководство на Европейски Съюз. И евентуално затова всичките са набедени за " антиевропейски ".
Да се поставя знак за тъждество сред европейската концепция по принцип и европейската концепция, налагана от към момента преобладаващия " демократичен консенсус ", е извънредно неточно. Не единствено тъй като никой не може да има монопол върху това по какъв начин да действа Обединена Европа, а тъй като в действителност разликите във възгледите са много по-нюансирани от опростенческата дихотомия " за и срещу Европейски Съюз ".
Ето какво е разпределението на силите все още (видно на страницата на Европейския парламент). За " проевропейски " са спрягани фракциите ЕНП (консерватори и християндемократи), " Социалисти и демократи ", АЛДЕ (либерали), " Зелените/ЕСА " и ЕОЛ/СЗЛ (крайнолеви). ЕКР (консерватори), ЕСПД (популисти) и ЕНС (крайни националисти/крайнодесни) са етикетирани като " антиевропейски ", къде с съображение, къде без. Сред самостоятелните евродепутати има и от двата лагера.
Доминиращата линия е тази на " проевропейските ", които, обединени в " демократичен консенсус ", постановяваха тезите на " еврофедерализма ". За тях решението на проблемите на Европа е " още повече Европа " - по-силна федерализация, по-голяма концентрация, повече администрация. По-голяма тежест на Брюксел за сметка на отслабени национални страни и даже обезличаващи се национални идентичности в името на основаването на обща, европейска еднаквост. Линията на Жан-Клод Юнкер и преди този момент на Жозе Мануел Барозу.
Важно е да се посочи, че в самия " проевропейски " лагер има обилни търкания. Представители на най-голямата секта ЕНП (основно последователи на унгарския министър председател Виктор Орбан) са нарочени за врагове и набедени за антиевропейци. Всъщност, нищо ново под слънцето, просто ново издание на болшевишката максима " който не е с нас, е срещу нас ".
Тъй като еврофедерализмът все по-очевидно се компрометира в очите на от ден на ден европейски жители, демократичните елити започнаха да образуват нейна " по-добра версия ", олицетворявана в най-голяма степен от френския президент Еманюел Макрон. Неговата Европа е " Европа на многото скорости ", с все по-интегрирано по сред си " ядро " от " остарели " членки на Европейски Съюз, и остатъчна " външна страна " (основно страните от някогашния Източен блок). Премахване (включително по административен път) на равнопоставеността на държавите-членки и усилване на ролята на Запада за сметка на Изтока при взимане на общите решения. Понеже " демократичният консенсус " се дъни и в очите на " западните " европейци, освен на " източните ", Макрон и почитателите му се надяват по този метод да " приласкаят " тези европейски жители, които към този момент са " изкушени " от концепциите на евроскептицизма.
Набеденият за " антиевропейски " лагер обаче въобще не е обединен. Или по-точно е обединен в желанието си да ликвидира " демократичния консенсус ". Оттук нататък обаче какво следва?
" Евроскептиците " (основно ЕНС и ЕСПД) към този момент са написали надгробната плоча на настоящия Европейски съюз. За тях той е надълбоко злепоставен и нефункционален и те виждат бъдещето на Европа в националните страни. Това са в действителност партиите и политиците, които се стремят да извадят страните си от Европейски Съюз и в последна сметка да го унищожат. Доколкото имат концепция за наднационално, европейско обединяване, то надали включва освен това от митническо съглашение и безвизово пътешестване на жителите в границите на Европа. Само че мнозина от тях имат и друго виждане за границите на това обединяване и тези граници не включват някои европейски страни (сред които и България).
За разлика от тях, " еврореалистите " (основно ЕКР и част от ЕНП) имат напълно други проекти за бъдеща Европа. Те са също толкоз гласовити критици на досегашния модел, само че се стремят не да разрушат Евросъюза, а да го реформират. Проектът " Европа на отечествата " (или " Европа на нациите " ) се схваща от тях като усилване на Европейския съюз точно посредством понижаване на административната тежест на Брюксел, което ще направи самият Евросъюз по-привлекателен в очите на неговите жители. Повече власт за директно определените от европейските нации представители (национални и европейски) и по-малко диктат от страна на неизбрани от никого европейски служители. А що се отнася до концепцията за европейска еднаквост, съгласно тях тя е допустима единствено в случай че е стъпила върху мощни национални идентичности, уверени в своята принадлежност към Европа и нейната цивилизация. Може да звучи парадоксално, само че " еврореалистите ", набедени за " евроскептици ", в действителност не са срещу федералната концепция по принцип - те обаче виждат, че тази федерална концепция няма по какъв начин да бъде реализирана по досегашния метод.
Различните визии за Европа допускат и разнообразни пътища, по които Старият континент може да тръгне след изборите. " Още от същото ", " повече Европа ", " Европа на няколко скорости ", " Европа на (взаимното съмнение между) нациите ", намиране на баланс сред общоевропейските политики и националния суверенитет, завършек на европейския план, рестартиране на Европейски Съюз (закриване и преучредяване)...
Предстои да забележим. Преди всичко обаче всеки европейски гласоподавател следва да е наясно, че сред 23 и 26 май ще гласоподава за това накъде да продължи неговият континент. А претендентите за евродепутати (и за ръководител на Европейската комисия) имат първостепенната задача да обяснят своята визия за Европа, вместо да залитат към национални (или даже тясно партийни) тематики.
Последното не се случи в България на европейските вотове през 2009-а и 2014-а година. Първият път трябваше да накажем " тройната коалиция ", вторият път трябваше да смъкваме от власт кабинета " Орешарски ". Сега не сме в рискова политическа обстановка и можем да гласуваме с мисъл за бъдещето на Европа. А дали ще го създадем, е различен въпрос... /news.bg
Веднага прави усещане, че от ЕВСП поставят в един кюп партии и политици, които имат напълно разнообразни визии за бъдещето на Европа. Може би единственото общо сред тях е, че се отнасят с злост към сегашния модел на ръководство на Европейски Съюз. И евентуално затова всичките са набедени за " антиевропейски ".
Да се поставя знак за тъждество сред европейската концепция по принцип и европейската концепция, налагана от към момента преобладаващия " демократичен консенсус ", е извънредно неточно. Не единствено тъй като никой не може да има монопол върху това по какъв начин да действа Обединена Европа, а тъй като в действителност разликите във възгледите са много по-нюансирани от опростенческата дихотомия " за и срещу Европейски Съюз ".
Ето какво е разпределението на силите все още (видно на страницата на Европейския парламент). За " проевропейски " са спрягани фракциите ЕНП (консерватори и християндемократи), " Социалисти и демократи ", АЛДЕ (либерали), " Зелените/ЕСА " и ЕОЛ/СЗЛ (крайнолеви). ЕКР (консерватори), ЕСПД (популисти) и ЕНС (крайни националисти/крайнодесни) са етикетирани като " антиевропейски ", къде с съображение, къде без. Сред самостоятелните евродепутати има и от двата лагера.
Доминиращата линия е тази на " проевропейските ", които, обединени в " демократичен консенсус ", постановяваха тезите на " еврофедерализма ". За тях решението на проблемите на Европа е " още повече Европа " - по-силна федерализация, по-голяма концентрация, повече администрация. По-голяма тежест на Брюксел за сметка на отслабени национални страни и даже обезличаващи се национални идентичности в името на основаването на обща, европейска еднаквост. Линията на Жан-Клод Юнкер и преди този момент на Жозе Мануел Барозу.
Важно е да се посочи, че в самия " проевропейски " лагер има обилни търкания. Представители на най-голямата секта ЕНП (основно последователи на унгарския министър председател Виктор Орбан) са нарочени за врагове и набедени за антиевропейци. Всъщност, нищо ново под слънцето, просто ново издание на болшевишката максима " който не е с нас, е срещу нас ".
Тъй като еврофедерализмът все по-очевидно се компрометира в очите на от ден на ден европейски жители, демократичните елити започнаха да образуват нейна " по-добра версия ", олицетворявана в най-голяма степен от френския президент Еманюел Макрон. Неговата Европа е " Европа на многото скорости ", с все по-интегрирано по сред си " ядро " от " остарели " членки на Европейски Съюз, и остатъчна " външна страна " (основно страните от някогашния Източен блок). Премахване (включително по административен път) на равнопоставеността на държавите-членки и усилване на ролята на Запада за сметка на Изтока при взимане на общите решения. Понеже " демократичният консенсус " се дъни и в очите на " западните " европейци, освен на " източните ", Макрон и почитателите му се надяват по този метод да " приласкаят " тези европейски жители, които към този момент са " изкушени " от концепциите на евроскептицизма.
Набеденият за " антиевропейски " лагер обаче въобще не е обединен. Или по-точно е обединен в желанието си да ликвидира " демократичния консенсус ". Оттук нататък обаче какво следва?
" Евроскептиците " (основно ЕНС и ЕСПД) към този момент са написали надгробната плоча на настоящия Европейски съюз. За тях той е надълбоко злепоставен и нефункционален и те виждат бъдещето на Европа в националните страни. Това са в действителност партиите и политиците, които се стремят да извадят страните си от Европейски Съюз и в последна сметка да го унищожат. Доколкото имат концепция за наднационално, европейско обединяване, то надали включва освен това от митническо съглашение и безвизово пътешестване на жителите в границите на Европа. Само че мнозина от тях имат и друго виждане за границите на това обединяване и тези граници не включват някои европейски страни (сред които и България).
За разлика от тях, " еврореалистите " (основно ЕКР и част от ЕНП) имат напълно други проекти за бъдеща Европа. Те са също толкоз гласовити критици на досегашния модел, само че се стремят не да разрушат Евросъюза, а да го реформират. Проектът " Европа на отечествата " (или " Европа на нациите " ) се схваща от тях като усилване на Европейския съюз точно посредством понижаване на административната тежест на Брюксел, което ще направи самият Евросъюз по-привлекателен в очите на неговите жители. Повече власт за директно определените от европейските нации представители (национални и европейски) и по-малко диктат от страна на неизбрани от никого европейски служители. А що се отнася до концепцията за европейска еднаквост, съгласно тях тя е допустима единствено в случай че е стъпила върху мощни национални идентичности, уверени в своята принадлежност към Европа и нейната цивилизация. Може да звучи парадоксално, само че " еврореалистите ", набедени за " евроскептици ", в действителност не са срещу федералната концепция по принцип - те обаче виждат, че тази федерална концепция няма по какъв начин да бъде реализирана по досегашния метод.
Различните визии за Европа допускат и разнообразни пътища, по които Старият континент може да тръгне след изборите. " Още от същото ", " повече Европа ", " Европа на няколко скорости ", " Европа на (взаимното съмнение между) нациите ", намиране на баланс сред общоевропейските политики и националния суверенитет, завършек на европейския план, рестартиране на Европейски Съюз (закриване и преучредяване)...
Предстои да забележим. Преди всичко обаче всеки европейски гласоподавател следва да е наясно, че сред 23 и 26 май ще гласоподава за това накъде да продължи неговият континент. А претендентите за евродепутати (и за ръководител на Европейската комисия) имат първостепенната задача да обяснят своята визия за Европа, вместо да залитат към национални (или даже тясно партийни) тематики.
Последното не се случи в България на европейските вотове през 2009-а и 2014-а година. Първият път трябваше да накажем " тройната коалиция ", вторият път трябваше да смъкваме от власт кабинета " Орешарски ". Сега не сме в рискова политическа обстановка и можем да гласуваме с мисъл за бъдещето на Европа. А дали ще го създадем, е различен въпрос... /news.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ