Навлизаме в ново време. Три събития го предвещават -
В момента следим края на две идеологии - тези на " съветския свят " и на " китайския модел ". Вече няма риск да живеем в някаква версия на съветския свят или на китайския модел. Те към този момент не настъпват. Отстъпват. Ето знаците, написа в летописи за " Дойче веле " проф. Евгений Дайнов:
Преди към век психоаналитикът Карл Юнг вкарва понятието " синхронност ". То разказва случването на значими събития, които, въпреки разиграващи се едновременно, нямат причинно-следствена връзка между тях. Но макар неналичието на такава връзка те явно ни " споделят " нещо значимо. Обикновено става дума за ориентиране на историята - на обособена страна, на район, на света - в нова посока.
Три знака, че навлизаме в ново време
В последните дни живеем в една такава синхронност. Случват се събития, които в своята цялост ни споделят, че един интервал е към края си. Навлизаме в някакво ново време.
Събитията бяха три и се подредиха в следната последователност. Първо, Китай не посмя да спре визитата на Нанси Пелоси в Тайван и се видя заставен да размахва юмруци (тоест, да организира заплашителни за Тайван военни маневри) едвам откакто тя напусна острова. Второ, стигна се до гърмежи на съветско военно летище в Крим, от което излитаха самолети, с цел да обстрелват украински градове. И трето, ФБР обискира дома на Доналд Тръмп във Флорида. Нека ги обмислим едно по едно, с цел да забележим какво ни споделят.
Какво се случва в Китай
Нито един анализатор не очакваше, че Китай ще стартира да имитира война край Тайван поради Нанси Пелоси. Самите китайски анализатори също бяха изумени, доколкото може да се съди от откъслечните известия, съумели да си пробият път на открито през " бамбуковата завеса ". Тяхното учудване пристигна от забележимата припряност и нервност на този ход. А китайската политика е известна с това, че нито е прибързана, нито е трескава. В Пекин имат навика да възнамеряват един век напред. А в този момент - трескаво дрънчене на оръжие без ясна цел… Нещо значимо се случва там.
Случва се, несъмнено, неизбежното. Виждаме неуспеха на опита с властнически способи да се построи една стопански просперираща и политически уважавана в света страна.
Само допреди няколко години " китайският модел " бе апетитен като бъдещето на човечеството, изключително на фона на затъналите в криза и задължения западни стопански системи. Гърция разгласи банкрут. Изглеждаше, че Италия и Франция ще я последват. Европа сякаш потъваше в популистки режими. Всеки ден на пазара излизаха книги, описващи края на демокрацията.
На този декор Китай изглеждаше като непреклонен колос. Нещо повече: стъпил върху голямо самочувствие, Китай заливаше Азия, Африка, Латинска Америка и Балканите с пари за инфраструктура и културно въздействие. Анонсира проект за възобновяване на Пътя на коприната - една автомагистрала, която да сплоти света. Китайската " мека мощ " поглъщаше всичко по пътя си. Вътре в самата страна елементарните китайци също бяха удовлетворени, макар последователно затягащата се хватка на властническия режим върху техния живот.
Оказа се обаче, както би ви споделил всеки образован историк, че това състояние не може да продължи дълго. Диктатура, стопански разцвет и възходящо международно въздействие няма по какъв начин да съществуват дружно: или диктатурата би трябвало да бъде отстранена, или просперитетът и въздействието изчезват.
Така и стана. Със усилването на диктатурата просперитетът и въздействието започнаха да изчезват.
Днес дългът, за който китайската власт признава, че съществува, към този момент мина границата от 250 % от Брутният вътрешен продукт. Според експертни оценки има и прикрит дълг, който е най-малко 40 % от приетия. Общо това прави 350 на 100 - изцяло изумителна цифра, която нямаше по какъв начин да остане без последици. И те пристигнаха. Стотици провинциални банки са де факто във банкрут и режимът ги брани с танкове от недоволните инвеститори. Добавяме към това безумната политика на " нула приемливост " към Ковид, както и изтеглянето на западни вложители, подгонени от логистични проблеми - и имаме пред себе си буре с барут.
А на Си Дзинпин му следва да бъде избран отново за Генерален секретар на Комунистическата партия. Той няма по какъв начин да отиде на този избор, влачейки след себе си икономическа злополука. Затова явно е решил, като Путин, да си вдигне рейтинга с дрънчене на оръжие против Тайван.
Това изяснява неочакваната нервност на китайската външна (и доколкото може да се разбере - вътрешна) политика. Пред себе си към този момент нямаме един Китай, който е уверен, че бъдещето е негово. Имаме пред себе си следващия провален " модел " на властническо ръководство, изпадащ в суматоха. Няма по какъв начин Китай да бъде възприеман като сериозен състезател, откакто прави безсмислени и истерични неща, като да вземем за пример да показва военна мощност, откакто не съумя да спре визитата на една 82-годишна жена в Тайван.
" Руският свят "
Взривовете на военното летище в Крим ни споделят нещо сходно, само че за Русия.
Само преди 10 години, до момента в който Китай изглеждаше като великата икономическа мощ на бъдещето, Русия изглеждаше като великата политическа мощ. Под нейния патронаж да вземем за пример на международната сцена бързо излизаше групата страни БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай), обявяваща края на американската доминация в света. БРИК-овете се заканваха освен да изместят Съединени американски щати от мястото на международен водач в новите технологии, само че и да прекратят съществуването на американския $ като международна валута, замествайки го с някаква своя. В Европа и Америка съветската " мека мощ " нахлуваше в политиката, медиите, културата.
Към 2020 година обаче се видя, че сметките на БРИК-овете са криви. Нито изместиха американците от водачеството в технологиите, нито съумяха да спънат американския $. Руската " мека мощ " също стартира да дава късо съединяване. Популистките партии и държавни управления, която тя финансираше и окуражаваше, започнаха да напущат огромната сцена. Все повече страни заменяха такива ръководства с центристки, леви или даже зелени.
С издъхването на съветската " мека мощ " на Путин му остана една-единствена алтернатива - " твърдата " мощ. И на 24 февруари 2022 година армията му навлезе в Украйна. Путин очакваше да я покори за дни или седмици, след което да тръгне да преначертава държавните граници на Европа в своя изгода: да реализира с танкове това, което не съумя да реализира с думи, подкупи и хибридно въздействие.
За шок на света обаче съветската " твърда мощ " се провали. Не покори Украйна, а към началото на август бе принудена да премине в защитителен режим на териториите, които беше превзела. Взривовете на летището в Крим образно показват, че този защитителен режим не работи и че Русия ще загуби тази война. А след нея ще загуби всичко. " Мека мощ " тя към този момент не има. Не има и стопанска система, защото тя бе срината от интернационалните наказания и от харчовете за войната.
Така следим по едно и също време края на идеологията на " съветския свят " и на " китайския модел ". Вече не ни заплашва заплахата да живеем тук в Европа в някаква версия на " съветския свят " или на " китайския модел ". Те към този момент не настъпват. Отстъпват.
Ударът на ФБР по Тръмп
Нахлуването на ФБР в дома на Доналд Тръмп, на собствен ред, просто подпечатва края на властническата заплаха.
Само преди 10 години Европа и светът бликаха от популистки държавни управления, харесващи и " съветския свят ", и " китайския модел ". Този популистки прилив докара до две знакови победи: Брекзит и избирането на Тръмп за президент на Съединени американски щати. Това обаче се оказа апогеят на популизма. Днес, шест години по-късно, Доналд Тръмп не е президент, британците се освободиха от Борис Джонсън, а в Европа имаме налице единствено два популистки режима - в Сърбия и в Унгария. Никой не гледа на тях обаче като на модели за бъдещето. Те стърчат на терена като парчета от някакво грозно минало, а популациите им непрекъснато обедняват спрямо близките им страни. Наскоро стана ясно да вземем за пример, че Унгария е към този момент най-бедната страна във Вишеградската четворка, по-бедна даже от Словакия - нещо, което в никакъв случай не се е случвало.
На този декор ударът на ФБР по Тръмп е явен сигнал, че освен политическото време на такива хора свършва. Онова, което се намира пред тях, не е вероятността да наложат своя " модел ", а да бъдат изправени пред съда за престъпни действия.
Опасността отминава
Възможно е, несъмнено, в близкото бъдеще да ни причакват още неприятности от страна на носителите на тези " модели ". Китай може да направи някаква нелепост в Тайван. Путин може да направи нещо извънредно в Украйна. Някъде в Европа някой популист може да се промъкне във властта. Но синхронността на събитията, с които ви занимах, е знак, че заплахата отминава.
В песента " Synchronicity " на групата The Police чуваме Стинг да пее за " свързващ принцип, обвързван с невидимото ". Ако се замислим, ще разберем какъв е този принцип в синхронностите от последните дни. Ето го: няма по какъв начин страни, обитаеми с несвободни хора, да са по-успешни и по-уважавани от страни, обитаеми със свободни хора.
Причините са доста, само че главната е, че свободните хора непрекъснато измислят нови неща и нови способи на живот. В спокойни времена тази креативност води до спокоен разцвет. В комплицирани времена води до бързо превъзмогване на рецесии и (не на последно място) до победа над тези страни, чиито предводители считат, че водачеството - това е да удряш хората по главите. Но, както показва още Дуайт Айзенхауер, " това е нападение, а не водачество ".
Преди към век психоаналитикът Карл Юнг вкарва понятието " синхронност ". То разказва случването на значими събития, които, въпреки разиграващи се едновременно, нямат причинно-следствена връзка между тях. Но макар неналичието на такава връзка те явно ни " споделят " нещо значимо. Обикновено става дума за ориентиране на историята - на обособена страна, на район, на света - в нова посока.
Три знака, че навлизаме в ново време
В последните дни живеем в една такава синхронност. Случват се събития, които в своята цялост ни споделят, че един интервал е към края си. Навлизаме в някакво ново време.
Събитията бяха три и се подредиха в следната последователност. Първо, Китай не посмя да спре визитата на Нанси Пелоси в Тайван и се видя заставен да размахва юмруци (тоест, да организира заплашителни за Тайван военни маневри) едвам откакто тя напусна острова. Второ, стигна се до гърмежи на съветско военно летище в Крим, от което излитаха самолети, с цел да обстрелват украински градове. И трето, ФБР обискира дома на Доналд Тръмп във Флорида. Нека ги обмислим едно по едно, с цел да забележим какво ни споделят.
Какво се случва в Китай
Нито един анализатор не очакваше, че Китай ще стартира да имитира война край Тайван поради Нанси Пелоси. Самите китайски анализатори също бяха изумени, доколкото може да се съди от откъслечните известия, съумели да си пробият път на открито през " бамбуковата завеса ". Тяхното учудване пристигна от забележимата припряност и нервност на този ход. А китайската политика е известна с това, че нито е прибързана, нито е трескава. В Пекин имат навика да възнамеряват един век напред. А в този момент - трескаво дрънчене на оръжие без ясна цел… Нещо значимо се случва там.
Случва се, несъмнено, неизбежното. Виждаме неуспеха на опита с властнически способи да се построи една стопански просперираща и политически уважавана в света страна.
Само допреди няколко години " китайският модел " бе апетитен като бъдещето на човечеството, изключително на фона на затъналите в криза и задължения западни стопански системи. Гърция разгласи банкрут. Изглеждаше, че Италия и Франция ще я последват. Европа сякаш потъваше в популистки режими. Всеки ден на пазара излизаха книги, описващи края на демокрацията.
На този декор Китай изглеждаше като непреклонен колос. Нещо повече: стъпил върху голямо самочувствие, Китай заливаше Азия, Африка, Латинска Америка и Балканите с пари за инфраструктура и културно въздействие. Анонсира проект за възобновяване на Пътя на коприната - една автомагистрала, която да сплоти света. Китайската " мека мощ " поглъщаше всичко по пътя си. Вътре в самата страна елементарните китайци също бяха удовлетворени, макар последователно затягащата се хватка на властническия режим върху техния живот.
Оказа се обаче, както би ви споделил всеки образован историк, че това състояние не може да продължи дълго. Диктатура, стопански разцвет и възходящо международно въздействие няма по какъв начин да съществуват дружно: или диктатурата би трябвало да бъде отстранена, или просперитетът и въздействието изчезват.
Така и стана. Със усилването на диктатурата просперитетът и въздействието започнаха да изчезват.
Днес дългът, за който китайската власт признава, че съществува, към този момент мина границата от 250 % от Брутният вътрешен продукт. Според експертни оценки има и прикрит дълг, който е най-малко 40 % от приетия. Общо това прави 350 на 100 - изцяло изумителна цифра, която нямаше по какъв начин да остане без последици. И те пристигнаха. Стотици провинциални банки са де факто във банкрут и режимът ги брани с танкове от недоволните инвеститори. Добавяме към това безумната политика на " нула приемливост " към Ковид, както и изтеглянето на западни вложители, подгонени от логистични проблеми - и имаме пред себе си буре с барут.
А на Си Дзинпин му следва да бъде избран отново за Генерален секретар на Комунистическата партия. Той няма по какъв начин да отиде на този избор, влачейки след себе си икономическа злополука. Затова явно е решил, като Путин, да си вдигне рейтинга с дрънчене на оръжие против Тайван.
Това изяснява неочакваната нервност на китайската външна (и доколкото може да се разбере - вътрешна) политика. Пред себе си към този момент нямаме един Китай, който е уверен, че бъдещето е негово. Имаме пред себе си следващия провален " модел " на властническо ръководство, изпадащ в суматоха. Няма по какъв начин Китай да бъде възприеман като сериозен състезател, откакто прави безсмислени и истерични неща, като да вземем за пример да показва военна мощност, откакто не съумя да спре визитата на една 82-годишна жена в Тайван.
" Руският свят "
Взривовете на военното летище в Крим ни споделят нещо сходно, само че за Русия.
Само преди 10 години, до момента в който Китай изглеждаше като великата икономическа мощ на бъдещето, Русия изглеждаше като великата политическа мощ. Под нейния патронаж да вземем за пример на международната сцена бързо излизаше групата страни БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай), обявяваща края на американската доминация в света. БРИК-овете се заканваха освен да изместят Съединени американски щати от мястото на международен водач в новите технологии, само че и да прекратят съществуването на американския $ като международна валута, замествайки го с някаква своя. В Европа и Америка съветската " мека мощ " нахлуваше в политиката, медиите, културата.
Към 2020 година обаче се видя, че сметките на БРИК-овете са криви. Нито изместиха американците от водачеството в технологиите, нито съумяха да спънат американския $. Руската " мека мощ " също стартира да дава късо съединяване. Популистките партии и държавни управления, която тя финансираше и окуражаваше, започнаха да напущат огромната сцена. Все повече страни заменяха такива ръководства с центристки, леви или даже зелени.
С издъхването на съветската " мека мощ " на Путин му остана една-единствена алтернатива - " твърдата " мощ. И на 24 февруари 2022 година армията му навлезе в Украйна. Путин очакваше да я покори за дни или седмици, след което да тръгне да преначертава държавните граници на Европа в своя изгода: да реализира с танкове това, което не съумя да реализира с думи, подкупи и хибридно въздействие.
За шок на света обаче съветската " твърда мощ " се провали. Не покори Украйна, а към началото на август бе принудена да премине в защитителен режим на териториите, които беше превзела. Взривовете на летището в Крим образно показват, че този защитителен режим не работи и че Русия ще загуби тази война. А след нея ще загуби всичко. " Мека мощ " тя към този момент не има. Не има и стопанска система, защото тя бе срината от интернационалните наказания и от харчовете за войната.
Така следим по едно и също време края на идеологията на " съветския свят " и на " китайския модел ". Вече не ни заплашва заплахата да живеем тук в Европа в някаква версия на " съветския свят " или на " китайския модел ". Те към този момент не настъпват. Отстъпват.
Ударът на ФБР по Тръмп
Нахлуването на ФБР в дома на Доналд Тръмп, на собствен ред, просто подпечатва края на властническата заплаха.
Само преди 10 години Европа и светът бликаха от популистки държавни управления, харесващи и " съветския свят ", и " китайския модел ". Този популистки прилив докара до две знакови победи: Брекзит и избирането на Тръмп за президент на Съединени американски щати. Това обаче се оказа апогеят на популизма. Днес, шест години по-късно, Доналд Тръмп не е президент, британците се освободиха от Борис Джонсън, а в Европа имаме налице единствено два популистки режима - в Сърбия и в Унгария. Никой не гледа на тях обаче като на модели за бъдещето. Те стърчат на терена като парчета от някакво грозно минало, а популациите им непрекъснато обедняват спрямо близките им страни. Наскоро стана ясно да вземем за пример, че Унгария е към този момент най-бедната страна във Вишеградската четворка, по-бедна даже от Словакия - нещо, което в никакъв случай не се е случвало.
На този декор ударът на ФБР по Тръмп е явен сигнал, че освен политическото време на такива хора свършва. Онова, което се намира пред тях, не е вероятността да наложат своя " модел ", а да бъдат изправени пред съда за престъпни действия.
Опасността отминава
Възможно е, несъмнено, в близкото бъдеще да ни причакват още неприятности от страна на носителите на тези " модели ". Китай може да направи някаква нелепост в Тайван. Путин може да направи нещо извънредно в Украйна. Някъде в Европа някой популист може да се промъкне във властта. Но синхронността на събитията, с които ви занимах, е знак, че заплахата отминава.
В песента " Synchronicity " на групата The Police чуваме Стинг да пее за " свързващ принцип, обвързван с невидимото ". Ако се замислим, ще разберем какъв е този принцип в синхронностите от последните дни. Ето го: няма по какъв начин страни, обитаеми с несвободни хора, да са по-успешни и по-уважавани от страни, обитаеми със свободни хора.
Причините са доста, само че главната е, че свободните хора непрекъснато измислят нови неща и нови способи на живот. В спокойни времена тази креативност води до спокоен разцвет. В комплицирани времена води до бързо превъзмогване на рецесии и (не на последно място) до победа над тези страни, чиито предводители считат, че водачеството - това е да удряш хората по главите. Но, както показва още Дуайт Айзенхауер, " това е нападение, а не водачество ".
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ