Един шоп от Витош планина влиза в училище с „овчи гащи“ и калпак
Трудно можем да си представим какви духовни занимания имат софиянци, даже когато Освобождението е реалност. Дори когато събарят множеството джамии, когато в центъра строят първите солидни публични здания. Дори когато почват да сменят газовото улично осветяване с електрическо. Дори когато някои от първенците имат към този момент телефон, а градските кокони почват да излизат наложително с шапка и японско чадърче в ръцете. Когато към този момент е неуместно да се води спор дали един преподавател може да влезе в клас с обичайна си шопска носия - кожени гащи, кожух и капа от щавена кожа, а би трябвало безусловно да бъде облечен “по француски ”, т.е. с европейски облекла от тъничък вълнен плат, ушити при “франк терзия ”,
Това последното не е журналистическа небивалица - имало един преподавател, шоп, който имал европейски облекла, само че се инатял и дълго време влизал в клас с обичайна шопска носия, тъй като не желал да се отхвърли от произхода си, от корените си. Името му е Манол Лазаров. Даскал Манол учителствал в Етрополе, Брезник и Ловеч, а в София работил като асистент на Сава Филаретов. Според него “шопи” иде от “сопи”, тъй като това население било самоуверено и смело, постоянно въоръжено с сопа в ръцете.
В интерес на истината, на дребното фотоси, останали от Манол Лазаров, той напълно не наподобява простодушен земляк, който не желае да се раздели със селските си одежди - в противен случай, на фотографията измежду апостолите на Ловчанския скришен революционен комитет
той наподобява напълно несъмнено съвременен
с дългата си артистична коса, тънките мустачки и черната връзка. “Даскал Манол”, както са го наричали Васил Левски и Димитър Общи, се е употребил с уважението и респекта както на книжовници и просветни служащи, по този начин и на революционните дейци.
Манол Лазаров с останалите от Ловчанския скришен революционен комитет
Носела му се е славата, че е оправен, говорлив и любим на “будните българе”,
В битността си на даскал той обиколил разнообразни краища на отечеството и има документално удостоверение, че ловчанлии, примерно,
буйно се зарадвали, когато съумели
да го цанят (спазарят) да работи в техния град.
Когато приказва за Манол Лазаров, историкът на града Матей Георгиев във “Възраждането на град София” загатва: “Бил изпроводен в София и Брезник като уредник на събрания, само че със гибелта на Левски всичко пропада...”
Да, някои неща пропадат, само че не и поетическите способности и упоритости на шопа Манол Лазаров. В книгата си “Разна любовна песнопойка” (1858, Болград) той към този момент се подписва “Г.М.Л. Софиянец” и това май му остава формалният книжовен псевдоним. И както постоянно се случва при нашенци, самият Манол по този начин се гордее с познанията и уменията си в мерената тирада, че ще търси някакво антично начало в родословието си. Дори, в тази връзка, загатва тракийския Орфей, даже назовава самичък себе си “Български Орфей”:
Песнопевко
сладкогласна!
Почти ставаш
ти известна!
Вече Български Орфей
на своята лира пей -
твойте песни
с сладостен звук!
И надсмеян Купидон
слуша в твойте
нежни песни
свойте дейности
чудесни...
Както излиза наяве, основно ентусиазъм за този наш
ърви стихотворец са любовните трепети и копнения,
заради което в лиричната антология (песнопевка!), формирана в рисковото време на игото, той разгласява за илюзия и няколко безобидни турски любовни песни, сред които смело вмъква песента “Цар Мурат и Мара”.
За тези, които не знаят, в тази ария цар Мурат придумва красивата българка да стане бяла кадъна, с цел да се радва на лукс и удоволствия, а тя му дава отговор, че ще се съгласи единствено в случай че й хариже за това половината от Цариград “със все Султан Селим Джамия”, което значи, че в действителност желае освобождението на отечеството си. Изданието било 106 страници и се четяло с огромен интерес и възхита, то в действителност направило Манол Лазаров доста известен и обичан измежду читателите. (Може би това е книжлето с песнопойки, сякаш безобидни на тип, които разнасяли в миналото четиримата книжари, виснали на бесилките през 1877 година в София - в действителност песнопойките прикривали разпространяването на друга, революционна информация и помагачество за “народното дело”.)
Манол Лазаров се харесвал и го почитат даже Вазов и П. Р. Славейков, макар неприязнените си другояче усеща между тях като създатели от разнообразни генерации, а и с разнообразни креативен възгледи.
В следосвобожденско време
поетът на Витош планина и на Лилин планина,
както се подписвал изначало,
продължава да взе участие интензивно в публичния и културния живот, увлича се доста по основаването на музеите, както и на “театрото”, Организираният от него театър “Райна княгиня” от Добри Войников, с режисьор Гавро Йованович, е доста шумно обсъждано събитие даже и поради обстоятелството, че актьорите приказват на шопски и това провокира спорни мнения: единствено софиянци го приветстват бурно, тъй като схващат диалекта.
Т. нар. Шарен мост, по-късно “Лъвов мост” - в чест на четиримата книжари, обесени поради революционни книги и активност
Любопитно е и това, че за театралното зрелище бил зает салонът на остарялото национално заседание и напорът на фенове очевидно е бил огромен, тъй като цената на билетите за първия ред била... 3 рубли.
За страдание, въпреки че вложил доста от себе си в този театър, Манол Лазаров не бил на представлението, умрял в навечерието на премиерата.
В ковчега поставили под ръцете му тетрадка стихове. Погребали го при шосето за Бали ефенди (Княжево) и върху скромния му монумент имало такова автентично двустишие:
На смерт ще пойда,
само че отново ще си дойда!
М.Л.С.
Малко се знае за персоналния му живот. За кого са написани любовните му стихове? Повечето от тях му са нежно сантиментални и пейзажни. Изпълнявани са като песни, наподобява, както въобще е било с първите стихотворни произведения, заради което имат тук-там и съответния тип и език.
Със сигурност Манол Лазаров се е задомил, тъй като има наследник - военачалник Велизар Манолов Лазаров, който получава забележително военно обучение. Участва като доброволец в Сръбско-българската война, след това в Балканската, в Първата международна война... От 1929 година е ръководител на БОК, като провежда първата българска олимпиада през 1931 година
Петя АЛЕКСАНДРОВА
/вестник " Над 55 " /
Това последното не е журналистическа небивалица - имало един преподавател, шоп, който имал европейски облекла, само че се инатял и дълго време влизал в клас с обичайна шопска носия, тъй като не желал да се отхвърли от произхода си, от корените си. Името му е Манол Лазаров. Даскал Манол учителствал в Етрополе, Брезник и Ловеч, а в София работил като асистент на Сава Филаретов. Според него “шопи” иде от “сопи”, тъй като това население било самоуверено и смело, постоянно въоръжено с сопа в ръцете.
В интерес на истината, на дребното фотоси, останали от Манол Лазаров, той напълно не наподобява простодушен земляк, който не желае да се раздели със селските си одежди - в противен случай, на фотографията измежду апостолите на Ловчанския скришен революционен комитет
той наподобява напълно несъмнено съвременен
с дългата си артистична коса, тънките мустачки и черната връзка. “Даскал Манол”, както са го наричали Васил Левски и Димитър Общи, се е употребил с уважението и респекта както на книжовници и просветни служащи, по този начин и на революционните дейци.
Манол Лазаров с останалите от Ловчанския скришен революционен комитет
Носела му се е славата, че е оправен, говорлив и любим на “будните българе”,
В битността си на даскал той обиколил разнообразни краища на отечеството и има документално удостоверение, че ловчанлии, примерно,
буйно се зарадвали, когато съумели
да го цанят (спазарят) да работи в техния град.
Когато приказва за Манол Лазаров, историкът на града Матей Георгиев във “Възраждането на град София” загатва: “Бил изпроводен в София и Брезник като уредник на събрания, само че със гибелта на Левски всичко пропада...”
Да, някои неща пропадат, само че не и поетическите способности и упоритости на шопа Манол Лазаров. В книгата си “Разна любовна песнопойка” (1858, Болград) той към този момент се подписва “Г.М.Л. Софиянец” и това май му остава формалният книжовен псевдоним. И както постоянно се случва при нашенци, самият Манол по този начин се гордее с познанията и уменията си в мерената тирада, че ще търси някакво антично начало в родословието си. Дори, в тази връзка, загатва тракийския Орфей, даже назовава самичък себе си “Български Орфей”:
Песнопевко
сладкогласна!
Почти ставаш
ти известна!
Вече Български Орфей
на своята лира пей -
твойте песни
с сладостен звук!
И надсмеян Купидон
слуша в твойте
нежни песни
свойте дейности
чудесни...
Както излиза наяве, основно ентусиазъм за този наш
ърви стихотворец са любовните трепети и копнения,
заради което в лиричната антология (песнопевка!), формирана в рисковото време на игото, той разгласява за илюзия и няколко безобидни турски любовни песни, сред които смело вмъква песента “Цар Мурат и Мара”.
За тези, които не знаят, в тази ария цар Мурат придумва красивата българка да стане бяла кадъна, с цел да се радва на лукс и удоволствия, а тя му дава отговор, че ще се съгласи единствено в случай че й хариже за това половината от Цариград “със все Султан Селим Джамия”, което значи, че в действителност желае освобождението на отечеството си. Изданието било 106 страници и се четяло с огромен интерес и възхита, то в действителност направило Манол Лазаров доста известен и обичан измежду читателите. (Може би това е книжлето с песнопойки, сякаш безобидни на тип, които разнасяли в миналото четиримата книжари, виснали на бесилките през 1877 година в София - в действителност песнопойките прикривали разпространяването на друга, революционна информация и помагачество за “народното дело”.)
Манол Лазаров се харесвал и го почитат даже Вазов и П. Р. Славейков, макар неприязнените си другояче усеща между тях като създатели от разнообразни генерации, а и с разнообразни креативен възгледи.
В следосвобожденско време
поетът на Витош планина и на Лилин планина,
както се подписвал изначало,
продължава да взе участие интензивно в публичния и културния живот, увлича се доста по основаването на музеите, както и на “театрото”, Организираният от него театър “Райна княгиня” от Добри Войников, с режисьор Гавро Йованович, е доста шумно обсъждано събитие даже и поради обстоятелството, че актьорите приказват на шопски и това провокира спорни мнения: единствено софиянци го приветстват бурно, тъй като схващат диалекта.
Т. нар. Шарен мост, по-късно “Лъвов мост” - в чест на четиримата книжари, обесени поради революционни книги и активност
Любопитно е и това, че за театралното зрелище бил зает салонът на остарялото национално заседание и напорът на фенове очевидно е бил огромен, тъй като цената на билетите за първия ред била... 3 рубли.
За страдание, въпреки че вложил доста от себе си в този театър, Манол Лазаров не бил на представлението, умрял в навечерието на премиерата.
В ковчега поставили под ръцете му тетрадка стихове. Погребали го при шосето за Бали ефенди (Княжево) и върху скромния му монумент имало такова автентично двустишие:
На смерт ще пойда,
само че отново ще си дойда!
М.Л.С.
Малко се знае за персоналния му живот. За кого са написани любовните му стихове? Повечето от тях му са нежно сантиментални и пейзажни. Изпълнявани са като песни, наподобява, както въобще е било с първите стихотворни произведения, заради което имат тук-там и съответния тип и език.
Със сигурност Манол Лазаров се е задомил, тъй като има наследник - военачалник Велизар Манолов Лазаров, който получава забележително военно обучение. Участва като доброволец в Сръбско-българската война, след това в Балканската, в Първата международна война... От 1929 година е ръководител на БОК, като провежда първата българска олимпиада през 1931 година
Петя АЛЕКСАНДРОВА
/вестник " Над 55 " /
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ