Стихотворения от Стефания Цанкова
Тайна
Не мога да пребивавам скучно
със мисли във единствен цвят,
летежни стъпки да отгатвам
в живот без усет и мирис,
да съм удовлетворена от покоя,
да дебаркирам в тишина...
Прегръщам загадка неспокойна
и се прехвърлям във вълна.
Все диря бързите направления.
Надтичвам се със хвърчила.
Без пояс мятам се в дълбокото.
Летя с усмивка на пчела.
Възможно е да ме излъжат.
Наивно ще допускам отново,
само че няма да осъмна тъжна,
а ще се слея с птичи впряг.
Далеч от всяка участ стайна
с целувка разтапям лед
и последвам пъстрата си загадка,
че съм с душата на дете.
Истинска
Блещукат моите притежания:
капки небе, градинка със здравец,
добрина - доживотно предопределение,
безгрижен полет без забрани и граници,
храбри стъпки по заледени води,
куп будни сънища в синьо,
пулс интензивен на утра и звезди,
целувки разцъфтели почтено...
Време е да дам светлината от тях.
Светът е жаден за истинна целокупност.
Победите се редуват със провал.
За да засвети още веднъж началото.
А лъжите подмятат сенките там.
Те политат по хлъзгави писти,
само че най-после заблестява опората в жар,
че любовта ни е цяла и същинска.
Любов
Тя до нас е наоколо. На крачка.
Изумителна. Будна. Закриляща.
На прегръдката нежна близначка.
Много нежна, а в действителност така мощна.
Необятна. С пламтящо начало.
Оцелява след борбите жива.
Тупка с пулса на истина бяла.
Идва дори щом си отива.
На какво ни припомня? На изгрев?
На блян, на река, на тревичка?
Трепка с капка сълза върху миглите.
Спъва ход на подправено възпитание.
Тя е просто Любов и я има.
Безотказно е нейното несъгласие.
Но е дишаща, топла и забележима,
единствено с погледа благ на сърцето.
Свикване
С всичко се привиква на този свят. С всичко!
С честа промяна на неточности с взаимни отстъпки.
С огледални отблясъци на безличности.
С безочия, скрити зад скромности.
Свиква се с празни слова, с обещания,
с хладно слънце, нетоплещо нищо.
С функции житейски ловко играни.
С неистини дълголетни, отприщени.
Примирихме се толкоз. И с това свикнахме.
С невисок рейтинг на положителните си истини.
С мръсни каузи, набедени за чисти.
С премазани наслади неразлистени.
Свикнахме без митинги. Да не викаме.
С празнина, лазеща да ни погълне.
Само с едно не можем да свикнем -
без обич за нов ден да покълнем.
Сърцето на вашето благополучие
Споделям с хората. Разказвам приказки.
Животът ми много е непретенциозен.
Раздавам благосклонност, радостни мисли.
Правя къщи от мирис за бездомните.
Целувам с усмивка. Излизам с другари.
Извирам в любов и стихове.
Обличам сивото в обаятелно.
Не съм шумна. По-често утихвам.
Пътувам с коли, балони и изгреви.
Въздишам в чашките на цветята.
С орлите в най-високото се издигам.
Откривам, че съм сестра напразно.
На Бог се апелирам. За мен и за другите.
Отглеждам Добро - да порасне.
Спя малко. Ще ме откриете будна -
в сърцето на вашето благополучие.
Лъч вяра
Здрач. Апатия. Болка. Стиснати зъби...
Тъй топи се следващият ден.
И върви по самотни и хлъзгави ръбове
отново духът ни безправно ранен.
Битка тежка, неравна се води за хляба.
Бедствие от екрана струи.
Стегнат възел за момент живота разхлабва,
само че гладът отново сгъстява бои.
Домовете потръпват зад неми ключалки.
А светът вън е немил и недраг.
Знак за глътка кураж е там изтривалката -
преграда пред къщния предел.
Вик за помощ изтръгва от равнодушие.
Без да мислим - ще защитим!
Съпричастност към близък се затичва
и със нея не е уязвим!
И тогава във зимното ни едноцветие
лъч вяра открехва врата -
да подсети, че и в мизерия сме Човеци,
щом към момента творим Доброта!
Необходима
Щастлива съм, когато се завръщам
към хората, усмивките, цветята...
Умея да направя дом от къща
и пристигам в скоростта на светлината-
да бъда спокоен кураж или разтуха
за печален момент и взор изоставен.
Не ми е свидно - давам си и дрехата
и залъка разделям си отговорно.
Защото съм зора, целувка, бодрост,
късче добрина и грижа нежна.
За себе си да мисля единствено - мъчно е,
по-лесно е за различен да съм вяра.
И по тази причина най-после се завръщам,
даже да е затрупано от зима
и всеки лековито ще прегръщам
със смисъла, че съм нужна.
Полет с щерка ми
В живота си хвърча, само че знам - не съм сама -
с крило в крило със енергично жар-птиче.
То феерия владее, разпръсквайки тъма
и с мен победно бурите пресича.
Мечтаех го, рисувах го, сънувах го във стих -
красиво, русо, нежно, синеоко.
И Бог ми го изпрати, със мен да полети
в небето ни от любов, най-високото.
С крилца от непримиримост донесе добрина
и добродушно във сърцето ми порасна.
И вместо да го изучавам аз, то сочи да чета
уроците на същинското благополучие.
Така хвърча с жар-птичето из пъстрия живот.
Топим вихрушки с общия си пламък.
И зная, че след себе си оставям скъп плод -
едно начало златно - щерка ми.
Сестра на вълк
Със мене тича вълк във кожата на куче.
Очите му са предани, на брат обичан мой.
За другите е свило душата си в юмруче.
За мен я е разтворило с мълчание и писък.
Разбира ме със взор, без заповед да давам.
Подушваме изменничество и постоянно сме нащрек.
И двама без намордници сме - би трябвало да удавим
следващата несправедливост на някой звяр-човек.
Приема ме каквато съм, не желае да трансформира
ни буйния ми манталитет, ни гневния метод.
Една и съща кръв дивее в общите ни вени -
на брата и сестрата от вълчия народ.
Със него си живеем до истина прилежаща -
по-тежка е от кокал, по-лека от перце,
че кучето обувките ни може да повреди,
само че пази от разтрошаване човешкото сърце.
Прегръщаме чудото
И когато си мислим,че всичко е свършено,
че са рухнали правилни загради
и ловим се за нежна самотна откършеност,
а пък тя се оказва засада,
и се сриваме слаби, смутени и пясъчни
във ръцете на жарка паника -
се явява спокойна, щастлива и блясъчна
отново Опората- Вярата в Бога.
И се връщат обратно нападателни приливи,
а пък ние прегръщаме Чудото,
и избавени, усмихнати, светли и живи
продължаваме пътя си буден-
към велика Любов, цветнопосочна,
тя затръшната наслада отваря.
И тогава разбираме - всичко стартира
от Надеждата, Ласката, Вярата.
Миг вяра
Самотни, полуживи градове...
В тях без вяра времето се движи.
Студено слънце изгреви кове,
само че пустош във глухост ги зазижда.
Забрава - синоним на мрачина
се лее с апатичната си лава.
В спазми потръпва светлина
и мъртва пада птичата октава.
Изконните обичаи на жанр
изсъхват във чужбина като клони.
Стопен в миниатюра на народ
животът ни се стряска от клаксони
и кашля своя кървясъл, тежък мирис,
изхвърля всеки зной във съсирек...
На мястото на бор се шири мъх
и сиво равнодушие извира.
Мъчително се гърчи всеки град.
Тук зимата е честата одежда.
Но чух гласче във пустия площад -
от бебешка количка - момент вяра!
Бяла
Излитам заран. Вече съм подготвена -
облечена във бяло оперение
на лястовица - пърхаща и нова,
във човчица със парченца избавление.
Безспирно пресичам бели пътища-
към милостни небета и простори.
Отивам на земята и се връщам -
летящо-причудлива сред хората.
Пренасям Доброта. Не спирам през деня.
Полезна съм ви в облика на птица.
Промушвам се в пролуките на времето
и бяла отново чакам ви на жицата.
Когато изцелявам непознати рани,
събличам белотата в птичи облекла...
Превръщам се за вас в жена засмяна -
даряваща вяра и утехи.
Първи май
Все по-различен става всеки празник -
без цветен мирис на пролетните знаци:
без бодър звук с балонните мечти,
без стъпки, песни, без митинги...
Сега е много странна тишината
и всеки си основава свое знамение -
със деликатност изкопава от душата си
ту спомен, ту усмивки като руда.
А аз от черно-белите си рими
завръщам ви във ден полузабравен.
Елате с мен в редиците незрими.
Дарявам ви младежкото Тогава!
Така че през днешния ден усмихнато завръщам
със моите куплетчета звънливи -
късчета Първи май, въпреки не същи,
само че с тържественост, че върша ви щастливи.
Обичта на хората
Къде е мястото ми в този свят?
Кому са нужни моите ръце?
Попитах и прозвънна пулс прочут
и потеглих след своето сърце.
Изграждах мост, посочвах правилен път
и залъчета самун подарих на гладни.
От спънати каруци махах кол,
в души самотни сях зрънца от наслада.
Подпирах строшен клон, спасявах плод,
ранени птици с билчици превързвах.
И постоянно се откривах във живот -
сърдечен, доброжелателен, малко дръзновен,
ухилен и на ближни отдаден,
ръцете ми трансформирал във опора.
Докато стигна някой прекрасен ден
до мястото си - обичта на хората.
Малките неща
Пухчета от гълъб. Аромат на цвете.
Капка дъжд сияйна. Поглед най-любим.
Мъркане на котка. Ласка на ръцете.
Звън на галещ дъжд. Миг паметен.
Цвят и тон, ухания, пълнят сетивата.
Те са ни повода да имаме криле,
да обгърнем в любов този свят с прегръдки,
да открием наслада в маково поле...
Болка ни събаря. Спъва ни затруднение,
само че на помощ идва пеперуден вик,
сияние на утро - топло, неугасващо,
пламъчета цветни на една обич...
Толкова са близки, нежни и сърдечни:
блясъче на мида, буен мирис в нощта...
С тях ще се научим, че безкрайни вечности
постоянно откриваме в дребните неща.
Стефания Цанкова е приключила българска лингвистика и история във ВТУ " Св. Св. Кирил и Методий ". Специализирала е библиотекознание и книгопис. Автор е на 18 книги за деца и възрастни, като " Покровители на император Дунав " е отличена с диплом от двуезичния вестник " Виена през днешния ден " (Wien heute) през 2013 година, за принос в отбраната на чистотата на река Дунав. Лауреат на няколко интернационалните състезанието в Италия, град Лече, извоювани във времето от 1997 до 2004 година от Европейския център " Алдо Моро ".
Като преподавател по български език и литература става притежател на оценката " Неофит Рилски " и на националното звание " Учител на годината " през 2008 година за новаторска педагогическа активност.
Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските учени.
Не мога да пребивавам скучно
със мисли във единствен цвят,
летежни стъпки да отгатвам
в живот без усет и мирис,
да съм удовлетворена от покоя,
да дебаркирам в тишина...
Прегръщам загадка неспокойна
и се прехвърлям във вълна.
Все диря бързите направления.
Надтичвам се със хвърчила.
Без пояс мятам се в дълбокото.
Летя с усмивка на пчела.
Възможно е да ме излъжат.
Наивно ще допускам отново,
само че няма да осъмна тъжна,
а ще се слея с птичи впряг.
Далеч от всяка участ стайна
с целувка разтапям лед
и последвам пъстрата си загадка,
че съм с душата на дете.
Истинска
Блещукат моите притежания:
капки небе, градинка със здравец,
добрина - доживотно предопределение,
безгрижен полет без забрани и граници,
храбри стъпки по заледени води,
куп будни сънища в синьо,
пулс интензивен на утра и звезди,
целувки разцъфтели почтено...
Време е да дам светлината от тях.
Светът е жаден за истинна целокупност.
Победите се редуват със провал.
За да засвети още веднъж началото.
А лъжите подмятат сенките там.
Те политат по хлъзгави писти,
само че най-после заблестява опората в жар,
че любовта ни е цяла и същинска.
Любов
Тя до нас е наоколо. На крачка.
Изумителна. Будна. Закриляща.
На прегръдката нежна близначка.
Много нежна, а в действителност така мощна.
Необятна. С пламтящо начало.
Оцелява след борбите жива.
Тупка с пулса на истина бяла.
Идва дори щом си отива.
На какво ни припомня? На изгрев?
На блян, на река, на тревичка?
Трепка с капка сълза върху миглите.
Спъва ход на подправено възпитание.
Тя е просто Любов и я има.
Безотказно е нейното несъгласие.
Но е дишаща, топла и забележима,
единствено с погледа благ на сърцето.
Свикване
С всичко се привиква на този свят. С всичко!
С честа промяна на неточности с взаимни отстъпки.
С огледални отблясъци на безличности.
С безочия, скрити зад скромности.
Свиква се с празни слова, с обещания,
с хладно слънце, нетоплещо нищо.
С функции житейски ловко играни.
С неистини дълголетни, отприщени.
Примирихме се толкоз. И с това свикнахме.
С невисок рейтинг на положителните си истини.
С мръсни каузи, набедени за чисти.
С премазани наслади неразлистени.
Свикнахме без митинги. Да не викаме.
С празнина, лазеща да ни погълне.
Само с едно не можем да свикнем -
без обич за нов ден да покълнем.
Сърцето на вашето благополучие
Споделям с хората. Разказвам приказки.
Животът ми много е непретенциозен.
Раздавам благосклонност, радостни мисли.
Правя къщи от мирис за бездомните.
Целувам с усмивка. Излизам с другари.
Извирам в любов и стихове.
Обличам сивото в обаятелно.
Не съм шумна. По-често утихвам.
Пътувам с коли, балони и изгреви.
Въздишам в чашките на цветята.
С орлите в най-високото се издигам.
Откривам, че съм сестра напразно.
На Бог се апелирам. За мен и за другите.
Отглеждам Добро - да порасне.
Спя малко. Ще ме откриете будна -
в сърцето на вашето благополучие.
Лъч вяра
Здрач. Апатия. Болка. Стиснати зъби...
Тъй топи се следващият ден.
И върви по самотни и хлъзгави ръбове
отново духът ни безправно ранен.
Битка тежка, неравна се води за хляба.
Бедствие от екрана струи.
Стегнат възел за момент живота разхлабва,
само че гладът отново сгъстява бои.
Домовете потръпват зад неми ключалки.
А светът вън е немил и недраг.
Знак за глътка кураж е там изтривалката -
преграда пред къщния предел.
Вик за помощ изтръгва от равнодушие.
Без да мислим - ще защитим!
Съпричастност към близък се затичва
и със нея не е уязвим!
И тогава във зимното ни едноцветие
лъч вяра открехва врата -
да подсети, че и в мизерия сме Човеци,
щом към момента творим Доброта!
Необходима
Щастлива съм, когато се завръщам
към хората, усмивките, цветята...
Умея да направя дом от къща
и пристигам в скоростта на светлината-
да бъда спокоен кураж или разтуха
за печален момент и взор изоставен.
Не ми е свидно - давам си и дрехата
и залъка разделям си отговорно.
Защото съм зора, целувка, бодрост,
късче добрина и грижа нежна.
За себе си да мисля единствено - мъчно е,
по-лесно е за различен да съм вяра.
И по тази причина най-после се завръщам,
даже да е затрупано от зима
и всеки лековито ще прегръщам
със смисъла, че съм нужна.
Полет с щерка ми
В живота си хвърча, само че знам - не съм сама -
с крило в крило със енергично жар-птиче.
То феерия владее, разпръсквайки тъма
и с мен победно бурите пресича.
Мечтаех го, рисувах го, сънувах го във стих -
красиво, русо, нежно, синеоко.
И Бог ми го изпрати, със мен да полети
в небето ни от любов, най-високото.
С крилца от непримиримост донесе добрина
и добродушно във сърцето ми порасна.
И вместо да го изучавам аз, то сочи да чета
уроците на същинското благополучие.
Така хвърча с жар-птичето из пъстрия живот.
Топим вихрушки с общия си пламък.
И зная, че след себе си оставям скъп плод -
едно начало златно - щерка ми.
Сестра на вълк
Със мене тича вълк във кожата на куче.
Очите му са предани, на брат обичан мой.
За другите е свило душата си в юмруче.
За мен я е разтворило с мълчание и писък.
Разбира ме със взор, без заповед да давам.
Подушваме изменничество и постоянно сме нащрек.
И двама без намордници сме - би трябвало да удавим
следващата несправедливост на някой звяр-човек.
Приема ме каквато съм, не желае да трансформира
ни буйния ми манталитет, ни гневния метод.
Една и съща кръв дивее в общите ни вени -
на брата и сестрата от вълчия народ.
Със него си живеем до истина прилежаща -
по-тежка е от кокал, по-лека от перце,
че кучето обувките ни може да повреди,
само че пази от разтрошаване човешкото сърце.
Прегръщаме чудото
И когато си мислим,че всичко е свършено,
че са рухнали правилни загради
и ловим се за нежна самотна откършеност,
а пък тя се оказва засада,
и се сриваме слаби, смутени и пясъчни
във ръцете на жарка паника -
се явява спокойна, щастлива и блясъчна
отново Опората- Вярата в Бога.
И се връщат обратно нападателни приливи,
а пък ние прегръщаме Чудото,
и избавени, усмихнати, светли и живи
продължаваме пътя си буден-
към велика Любов, цветнопосочна,
тя затръшната наслада отваря.
И тогава разбираме - всичко стартира
от Надеждата, Ласката, Вярата.
Миг вяра
Самотни, полуживи градове...
В тях без вяра времето се движи.
Студено слънце изгреви кове,
само че пустош във глухост ги зазижда.
Забрава - синоним на мрачина
се лее с апатичната си лава.
В спазми потръпва светлина
и мъртва пада птичата октава.
Изконните обичаи на жанр
изсъхват във чужбина като клони.
Стопен в миниатюра на народ
животът ни се стряска от клаксони
и кашля своя кървясъл, тежък мирис,
изхвърля всеки зной във съсирек...
На мястото на бор се шири мъх
и сиво равнодушие извира.
Мъчително се гърчи всеки град.
Тук зимата е честата одежда.
Но чух гласче във пустия площад -
от бебешка количка - момент вяра!
Бяла
Излитам заран. Вече съм подготвена -
облечена във бяло оперение
на лястовица - пърхаща и нова,
във човчица със парченца избавление.
Безспирно пресичам бели пътища-
към милостни небета и простори.
Отивам на земята и се връщам -
летящо-причудлива сред хората.
Пренасям Доброта. Не спирам през деня.
Полезна съм ви в облика на птица.
Промушвам се в пролуките на времето
и бяла отново чакам ви на жицата.
Когато изцелявам непознати рани,
събличам белотата в птичи облекла...
Превръщам се за вас в жена засмяна -
даряваща вяра и утехи.
Първи май
Все по-различен става всеки празник -
без цветен мирис на пролетните знаци:
без бодър звук с балонните мечти,
без стъпки, песни, без митинги...
Сега е много странна тишината
и всеки си основава свое знамение -
със деликатност изкопава от душата си
ту спомен, ту усмивки като руда.
А аз от черно-белите си рими
завръщам ви във ден полузабравен.
Елате с мен в редиците незрими.
Дарявам ви младежкото Тогава!
Така че през днешния ден усмихнато завръщам
със моите куплетчета звънливи -
късчета Първи май, въпреки не същи,
само че с тържественост, че върша ви щастливи.
Обичта на хората
Къде е мястото ми в този свят?
Кому са нужни моите ръце?
Попитах и прозвънна пулс прочут
и потеглих след своето сърце.
Изграждах мост, посочвах правилен път
и залъчета самун подарих на гладни.
От спънати каруци махах кол,
в души самотни сях зрънца от наслада.
Подпирах строшен клон, спасявах плод,
ранени птици с билчици превързвах.
И постоянно се откривах във живот -
сърдечен, доброжелателен, малко дръзновен,
ухилен и на ближни отдаден,
ръцете ми трансформирал във опора.
Докато стигна някой прекрасен ден
до мястото си - обичта на хората.
Малките неща
Пухчета от гълъб. Аромат на цвете.
Капка дъжд сияйна. Поглед най-любим.
Мъркане на котка. Ласка на ръцете.
Звън на галещ дъжд. Миг паметен.
Цвят и тон, ухания, пълнят сетивата.
Те са ни повода да имаме криле,
да обгърнем в любов този свят с прегръдки,
да открием наслада в маково поле...
Болка ни събаря. Спъва ни затруднение,
само че на помощ идва пеперуден вик,
сияние на утро - топло, неугасващо,
пламъчета цветни на една обич...
Толкова са близки, нежни и сърдечни:
блясъче на мида, буен мирис в нощта...
С тях ще се научим, че безкрайни вечности
постоянно откриваме в дребните неща.
Стефания Цанкова е приключила българска лингвистика и история във ВТУ " Св. Св. Кирил и Методий ". Специализирала е библиотекознание и книгопис. Автор е на 18 книги за деца и възрастни, като " Покровители на император Дунав " е отличена с диплом от двуезичния вестник " Виена през днешния ден " (Wien heute) през 2013 година, за принос в отбраната на чистотата на река Дунав. Лауреат на няколко интернационалните състезанието в Италия, град Лече, извоювани във времето от 1997 до 2004 година от Европейския център " Алдо Моро ".
Като преподавател по български език и литература става притежател на оценката " Неофит Рилски " и на националното звание " Учител на годината " през 2008 година за новаторска педагогическа активност.
Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските учени.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ