Свикнали сме да смятаме, че един от знаковите символи на

Свикнали сме да считаме, че един от знаковите знаци на Средновековието е почитанието към дамите, изразен в културния феномен на „ прелестната дама “ – възпявана от трубадури и менестрели, поради която хиляди рицари се сблъсквали, кръстосвайки копия и мечове по разнообразни шампионати из цяла Западна Европа.

Но почитанието към „ прелестната дама “, който фетиш води началото си от поклонението пред Дева Мария (Света Богородица), не било публикувано еднообразно на всички места. През ХІІ-ти век в Южна Франция, където много свободно се разпространявали всевъзможни ереси и работили сектите на албигойците и катарите (впрочем от време на време те провеждали общи събрания и локалното население ги считало за една и съща секта), дамите били мощно лимитирани в своите права. Достатъчно било една жена да излезе сама от вкъщи си или независимо да вземе решение, което касаело собствената й орис или ориста на дъщерите й – и веднага се оказвало, че всичко това е невалидно, защото било прерогатив на нейния брачен партньор.

Макар, че през Х-ти и в началото на XI-ти век ситуацията на дамите в множеството елементи на Лангедок – главната област в Южна Франция, било доста удобно, постепенно със усилването на въздействието на катарите и албигойците ролята на дамите в обществото била непрекъснато ограничавана.

Тогава се засилва сенориалната собственост, построяват се родови замъци, вземат решение се въпроси, свързани с наследствата на другите категории феодални владетели.

Катарите и албигойците прелестно схващали, че култът към „ прелестната дама “ води началото си и има своите корени в почитанието към Света Богородица. По това време мнозина феодали, освен това на високо равнище като прословутия Раймонд VІ Тулузки (1194-1222) били под тяхно въздействие и, даже да не членували официално в сектите, им оказвали всякаква поддръжка. Еретиците считали дамите за „ съсъд на злото “, за „ извор на сласт и разврат “ и се стремели всячески да лимитират правата им.

Под въздействието на еретическите схващания за второстепенната роля на дамата, които схващания злостно отхвърляли култа към „ прелестната дама “ като нова християнска традиция, управляващите в Южна Франция – най-много в Лангедок, а също и в прилежащия Прованс, свеждали правата на дамите до най-малко.

Еретическото въздействие асъдействало за формирането на такъв брачен кодекс, съгласно който всички права на благосъстоятелност се прехвърляли на мъжа – а жената с всички средства се опитвали да отстранят от дележа на наследството.

Така се стигнало до парадокса, че даже по времето на трубадурите, които възпявали „ прелестната дама “, всяка жена в Лангедок, без значение от обществения пласт, към който принадлежала (благородна дама, селянка, жителка на град), оставала в съвсем робска взаимозависимост от съпруга или сина си, а неомъжената – от брат, чичо или вуйчо.

И в случай че инцидентно се намерела „ самостоятелна “ жена, или най-малко с упоритости да бъде такава, това били изключения, по-точно именити изключения, тъй като всъщност такива съвсем нямало.

За да получи правото на избрана независимост на деяние, една жена трябвало да остане вдовица, да има доста забележителен дял вдовишко имущество (подарък от съпруга й) и не по-малко солидна зестра (подарък от околните й, който в случай на вдовство се връщал при нея) – както и завидни лични качества, с цел да не се озове отново под властта на мъж.

Такава била Ерменгарда Нарбонска.

Тя е родена около 1129 година, а през 1134 г. станала наследница на огромни владения. Когато през 1143 година наследила нарбонското виконтство, решила да не чака да се трансформира в солидна матрона, и почнала сама да ръководи земите си.

Същата година, едва на 14 години, Ерменгарда се оженила за аристократ от стар род. Това било уредено от други мъже – графовете на Монпелие, Безие и Каркасон, може би подкрепени от рубрика на Барселона. Те с изпитание изтръгнали младото момиче от властта на графовете на Тулуза, които били свързани с еретиците-катари. После й намерили брачен партньор, който да не я обременява, и я поставили начело на обширните наследствени имения, които нямали мъж-наследник.

Тя ги управлявала ловко, като съумяла да държи встрани от владенията си даже тези, които й помогнали да застане отпред на парцелите си. Така съумяла да извоюва много огромна самостоятелност, извънредно необикновена за жена в онази ера. Разбира се, това било схванато като последна непризнателност от графовете на Каркасон, Безие и Монпелие – които, естествено, я лишили от своята поддръжка и отдръпнали покровителството си над нея. Това я довело до скръбен край.

В края на живота си самата Ерменгарда попаднала в капан, подложен от мъж от собствения й жанр. Понеже нямала свои директни наследници, тя решила да повери виконтството на един от своите двама племенници – и непредпазливо уведомила младежа за намерението си. Но едва през 1189 година старата благородна дама предложила на племенника си да управлява заедно с нея – и неблагодарникът незабавно принудил самотната си родственица да му съобщи цялото ръководство.

Желаейки да предотврати всякаква нейна съпротива, той я затворил в командорството на тамплиерите, разположено на територията, която тогава принадлежала на Каталония (днес местността Труя във френския департамент Източни Пиренеи). Там, в последна сметка, и починала (през 1196 или 1197 г.), изоставена от всички.

Така приключил животът на Ерменгарда Нарбонска – една от първите самостоятелни дами в Европа. Потвърдила се по-късната малко тъжна и саркастична поговорка: „ Който изпреварва своето време, бива заставен да го дочака в немного комфортно помещение “.

Но на гордата Ерменгарда даже това не било писано – да дочака „ своето “ време.