Ние съдим всички и всичко ╫ Отец Фанурий
(„ Страшный Суд “, 1904 година, худ. В.М. Васнецов; (Картина для храма св. Георгия Победоносца (Гусь-Хрустальный)
╫ За осъждането на другите
Ние съдим всички и всичко. Без да сме в положение да знаем всички условия, ние стигаме до своите изводи, като вършим лични догатки за индивида и за неговите дейности. И, почтено казано, рядко съдим някого добросъвестно и независимо. Винаги имаме нещо неприятно да кажем за другия, до момента в който добра дума съвсем не излиза от устата ни. Освен в случай че, несъмнено, този, който съдим, сме самите ние. Там внезапно ще намерим доста извинения и смекчаващи условия, с цел да оценим позитивно своето отношение към другите.
Ние сме в центъра на вселената, а целият останал свят се върти към нас. Не разрешаваме извиненията, които осигуряваме за себе си, да съществуват за другите. В никакъв случай! След като сме уверени, че сме решили вярно, то – край! Всичко е ясно! И по този начин върви животът: отравяме мислите си със завист към другите, отровата на злобата стартира да тече в кръвта ни и в последна сметка се потапяме в злото.
Разбира се, това ние нормално не го осъзнаваме. Злото е станало част от нас самите и ние считаме, че всичко е наред. Всичко това се случва, тъй като не гледаме на другите хора доброжелателно и стигаме до себични заключения, които в деветдесет и пет % от случаите са неправилни. Да, неправилни. Но в случай че, деца мои, часовете, които прекарваме в наказание на другите, ги употребявахме за себе си, т. е. с цел да преценим почтено себе си, сигурно всички щяхме да станем доста по-добри хора.
Когато съдим себе си, ние постоянно сме гъвкави и цялостни с оправдания. Крием истината даже от себе си. И в следствие от това не се подобряваме. А в действителност положителният Бог ни е дал всички нужни средства, с цел да можем да вършим верните заключения. Дал ни е разум, който запечатва нашия опит, нашите познания, само че и всички други сведения, които са ни нужни, с цел да вземем вярното решение.
Дал ни е душа, с цел да „ филтрираме “ през нашия прочувствен свят решението, до което сме стигнали. Така преди да го изразим пред другите ние ще знаем дали това „ вярно “ и съгласно нас „ обективно “ решение, което сме взели, пасва на нашия вътрешен свят. Много пъти нещо, което наподобява вярно като умозаключение, не трябва да се изрича, тъй като душата ни, когато претегли това решение, ще ни подсети, че то ще разстрои другия човек, ще го нарани, ще го огорчи. И според от качеството на душата си всеки ще постъпи по подобаващия метод.
Но, несъмнено, положителният Бог ни е дал и самообладание. Когато стигаме до някакво умозаключение, нормално ние не разполагаме с всички данни, от които се нуждаем, с цел да създадем обективна преценка. Изобщо не взимаме поради позицията на другия, даже не сме чували неговото мнение по даден въпрос, за който ние към този момент сме взели решение и преценка, и го съдим. Така че в множеството случаи, откакто обявим заключението си, ние сме принудени да се извиняваме по-късно, когато с обясненията, които ни се дават, научим спомагателни условия.
И по този начин се случва освен един път или два пъти, а доста пъти. Колко пъти в действителност ни се е налагало да се извиняваме по-късно за неверна преценка, за неверно умозаключение! И все пак продължаваме да го вършим. Ежедневно. Много пъти. А другояче имаме разум да помним предходните си неточности, имаме и душа да ревизираме решенията си през възприятията (и дано не забравяме, че всички споделяме, че имаме добра душа!). Но нямаме търпение… Бързаме да упрекваме, да съдим, да потвърдим, че знаем всичко. И незабавно стигаме до заключения, които уличават някого другиго, само че оставяме себе си незасегнати. Е, несъмнено, постоянно по-късно става потребност да се извиняваме…
За наше благополучие, положителният Бог има търпение… Той знае, че сме деца, които си играем в двора на учебното заведение Му. И ни прости доста неща.
Но докога? Един ден ще би трябвало да разберем. Един ден междучасието ще свърши и ние ще отидем на изпит…
Така че би трябвало да сме доста деликатни, когато преценяме постъпките или наличието на някого. Защото, в случай че го съдим без разсъдък и без познаване на същинските аргументи, които са го предиздвикали да вземе своите решения, чийто резултат в този момент осъждаме и изправяме индивида до стената, в случай че безразсъдно го онеправдаем, тогава ще пристигна ден животът да ни сложи в същото състояние като него, да преминем през същите тествания, премеждия и компликации, с цел да забележим какво сме заслужили, правейки се на съдии. Животът ще ни покаже какъв избор щяхме да създадем, в случай че бяхме на негово място. Само че този способ, който животът употребява, доста боли, деца мои. Ето за какво е добре, преди да съдим някого без да знаем, просто тъй като ни е елементарно да съдим, дано първо да помислим дали бихме желали да сме на негово място. Защото може и да ни се случи.
И в края на краищата дано се запитаме: толкоз ли е належащо да съдим другите? Нека не забравяме, че в случай че половината време, което отделяме да разясняваме и да съдим живота и дейностите на другите, го прекарвахме в съдене и поправяне на себе си, в този момент щяхме да бъдем доста, доста по-добри хора. Толкова по-добри, че щяхме да знаем, че е неправилно да съдим без да знаем! И щяхме да си гледаме своята работа.
Някои обаче освен не си гледат работата, освен не стопират да съдят другите, само че когато нямат какво да осъдят, сами си го съчиняват. Така че да имат нещо да вършат, да има какво да кажат.
Мнозина от нас заран се разсънват и се втурват на „ лов “ в устрема си да научат нещо срещу близък си, с което да укрепят личната си позиция, без да ги интересува кого ще наранят или унищожат незаслужено през днешния ден, с цел да реализиран тази цел. В дребните общества е толкоз елементарно да се унищожи човек!
Покланянето на иконите, постът и честото черкуване не са задоволителни, с цел да отидем в парадайса. Всичко това ни е предоставено от нашата черква, с цел да се развива душата ни и да се пречиства. Това са Божии средства, с цел да станем в действителност по-добри хора. Ако със средствата на нашата черква обаче не успеем да станем по-добри, то обликът на положителния християнин, който проектираме, е единствено резултат за останалите. Ние заблуждаваме хората. Не Небето се заблуждава.
Представете си с облици в съзнанието това, което ще кажа в този момент, рожби мои. Отиваме и ние, когато ни пристигна времето, при нашия Създател. Отиваме при Бога и Той ни споделя:
- Добре пристигнал! Чакаш да те осъждам, нали, детето ми? Добре, дано да видя в този момент дали си добър, честен, почтен, дали си бил същински човек. Дали си достоен да останеш тук с Мене. Ще ти покажа живота ти. Прецени самичък по-късно и от преценката, която ти самият ще направиш, ще схвана дали си всичко това, което загатнах, дали си заслужен да останеш покрай сиянието на Истината.
Е, преди малко загубихме парадайса! Защото, в случай че съдим себе си там горе, както сме привикнали да съдим себе си тук, на земята – с оправдания и „ смекчаващи виновността условия “, незабавно ще покажем на Бога, че не сме почтени. Понеже ние даже там ще се преструваме!
От друга страна, в случай че се съдим заслужено, още веднъж сме изгубили. Тъй като незабавно ще се окаже, че сме били неверни хора.
Каква е тази алтернатива? Във всички случаи ли ще бъдем губещи? Разбира се, че не. Има метод да се спасим. Кой е той?
Нека оттук насетне, преди да отидем на небето, до момента в който към момента имаме опция, да се научим на следното: когато съдим себе си, да се съдим по този начин, все едно Бог е пред нас!
Нека захвърлим на земята маската, която носим като хора, и да си представим, че сме пред Бога и би трябвало да дадем доклад и пояснения за нашите дейности. Без оправдания! Да си кажем откровено:
- Аз съм измамник. Лъжа, с цел да се възползвам от хората. Аз съм шарлатанин, възползвам се от доверието на другите, зле се отнасям с хората и т. нат., и т. нат.
Заради Бога и предстоящата от Него огромна благосклонност към нас дано го кажем това. Само ние ще слушаме. Едва тогава ще станем по-добри хора. Нека се заемем с това да осъждаме единствено себе си и да се поправяме всеки ден и по малко.
Нека го създадем в този момент, защото към момента имаме време за корекции. Така или другояче съдът ще се случи. По-добре да се случи тук, в сравнение с небето. Защото там няма опция за корекции. Там има безусловно точна и обективна преценка за нас самите. Важното е, когато ни съдят, да ни разрешат да минем през вратата, водеща във безконечния жимот.
Не съдете хората и не клюкарствайте за никого. Тези неща не съществуват на Небето. Ако не ги изхвърлите и ги понесете със себе си, Небето ще ви изгони. За да не се замърсява светостта на толкоз доста чисти души, които са там.
На добър час, децата ми!
* По блога „ Светлина от светлина “ (Φως εκ Φωτός). Превод: И.Ж.Д.
Източник:
*„ Страшный Суд “, 1904 година, худ. В.М. Васнецов; (Картина для храма св. Георгия Победоносца (Гусь-Хрустальный); commons.wikimedia.org
