(Stefan Zweig, 1916) Училището в миналия век Беше съвсем естествено

(Stefan Zweig, 1916)

Училището в предишния век

Беше напълно естествено след основното учебно заведение да постъпя в гимназията. Във всяко заможно семейство държаха предвидливо, и то в интерес на обществените връзки, да имат „ образовани “ синове; учеха ги френски и британски, запознаваха ги с музика, вземаха им отпървом гувернантки, а след това домашни учители, за да им преподават добри обноски. Но единствено така нареченото „ академично обучение “, което отваряше вратите на университета, придаваше пълноценност на младия човек в тези времена на „ просветния “ либерализъм; затова всяко „ положително “ семейство имаше упоритостта най-малко един от синовете да постави пред името си докторска титла. А този път до университета беше много дълъг и съвсем не розов. Пет години в основното учебно заведение и осем години в гимназията трябваше да търкаме дървените чинове всеки ден по пет-шест часа, в свободното време да се справяме с домашните и освен това наред с училището да учим всичко необходимо за нашата „ обща просвета “ – френски, британски и италиански, „ живите езици “ заедно с класическите – следователно пет езика, добавени към геометрията, физиката и останалите учебни предмети. Това беше премного и съвсем не оставаше време за физически извършения, за спорт и разходки, и преди всичко за развлечения и удоволствия. Смътно си спомням, би трябвало да съм бил седемгодишен, когато ни накараха да научим наизуст и изпеем в хор някаква песничка за „ радостното щастливо време на детството “. И сега в ушите ми звучи мелодията на тази елементарна и наивна песничка, само че тогава нейният текст мъчно се отронваше от устните ми, а още по-трудно проникваше в сърцето ми, за да всели разбиране, защото цялото това ученическо време, в случай че би трябвало честно да призная, беше за мене постоянна досада и скука, усилващи се с всяка изминала година от нетърпението да се измъкна от тази галера. Не мога да си спомня да съм бил в миналото „ радостен “ или „ благословен “ в това монотонно, безсърдечно и бездушно училище, което отравяше из основи най-хубавото, най-свободното време от живота ни, признавам, че и през днешния ден даже не мога да заглуша у себе си известна завист, като виждам колко по-щастливо, по-свободно, по-самостоятелно може да се развива детството в нашия век. Все още ми се вижда необикновено, когато наблюдавам какъв брой непринудено и съвсем като с равни разговарят днес децата със своите учители, по какъв начин без страх тичат към учебно заведение, лишени от нашето непрекъснато чувство за малоценност, как изповядват намерено и в училище, и у дома желанията, наклонностите на своята младежка душа и любознателен дух – свободни, естествени, независими същества, докато ние, едвам стъпили в омразната постройка, трябваше незабавно да се свием в себе си, сведени, за да не се сблъскаме с незримото иго. Училището бе за нас принуда, пустота, досада, място, където трябваше да се усвои „ науката за това, което не заслужава да се знае “, разпределено на тъкмо отмерени порции, схоластични или схоластично преподавани предмети; ние с нюх разбирахме, че те нямат ни минимум отношение към действителното и към личните наши ползи. Това беше учение, налагано ни от старата педагогика – безчувствено, безсъдържателно, учение не за живота, а заради самото себе си. И единственият действително вдъхновен от благополучие миг, който дължа на учебното заведение, бе денят, когато вечно затворих вратата му зад себе си.

Не че нашите австрийски учебни заведения бяха в действителност неприятни. Напротив, така нареченият „ образователен проект “ бе грижливо направен след древен опит и в случай че се преподаваше по този начин, че да ни подтиква, той би могъл да даде основата за едно плодотворно и много универсално обучение. Но таман заради педантичното придържане към този проект и неговата изсушаваща опростеност нашите образователни часове биваха убийствено скучни и безжизнени, преподаването – машинално бездушно; то в никакъв случай не се съобразяваше с обособения субект, а единствено като автомат отчиташе в числа „ добър, задоволителен, слаб “ – мерилото, съгласно което бяхме отговаряли на „ условията “ на образователната стратегия. Обаче таман това отношение на човешко коравосърдечие, тази безлична безчувственост и този казармен режим неумишлено ни озлобяваха. Имахме да учим заложените уроци, изпитваха ни какво сме научили; през тези осем години нито един преподавател не ни попита какво персонално бихме желали да учим, бяхме лишени точно от оня поощряващ повод, за който всеки от нас скрито копнееше.

Тази сивота се разкриваше и в архитектурата на нашето училище, една типова постройка, скалъпена преди петдесет години небрежно, евтино и без въображение. Със своите студени, неприятно варосани стени, ниски класни стаи без нито една картина или друга декорация, която да радва окото, с отходни места, пропили с мириса си цялата постройка, тази учебна казарма напомняше с нещо остаряла хотелска покъщнина, която употребиха безброй много гости, която безчет още щяха да употребяват със същото равнодушие и същото отвращение; и до през днешния ден не мога да не помни оня аромат на мухъл и спареност, лепнещ в тази постройка, също както във всички австрийски канцеларии, именуван у нас „ формален “ аромат, този аромат на душнотопли, препълнени с хора, неприятно проветрявани стаи, който отпърво се пропиваше в нас, а след това и в душите ни. Седяхме по двама като плебеи в галера на ниски дървени чинове, които изкривяваха гръбнака, седяхме, до момента в който ни заболяваха костите; зиме синкавата светлина на лампата за светилен газ трептеше над книгите ни, до момента в който през лятото прозорците грижливо се закриваха с завеси, с цел да не може погледът мечтателно да се порадва на дребния квадрат синьо небе. Онова столетие към момента не бе разкрило, че неоформеното младо тяло се нуждае от въздух и придвижване. Десетте минути междучасие в студения, стеснен закрит двор се считаха задоволителни за тези четири-пет часа неподвижност; два пъти в седмицата ни водеха в гимнастическата зала; там при компактно затворени прозорци ние безсмислено топуркахме в кръг по дъсчения под, от който на всяка наша крачка се кълбяха облаци прах; с това физическата хигиена отговаряше на условията, страната изпълняваше по отношение на нас своя дълг за „ mens sana in соrроrе sano “. Дори след години, когато минавах край мрачната, неприветлива постройка, усещах някакво облекчение, че не съм към този момент задължен да влизам в този затвор на нашата младост, и когато по случай петдесетгодишнината на това почитаемо заведение уредиха празненство и като бивш ослепителен възпитаник ме поканиха да държа тържествената тирада пред министъра и кмета, аз учтиво отхвърлих. Нямаше защо да бъда признателен на това учебно заведение и всяка дума в този смисъл би била неистина.

Нашите учители нямаха вина за безотрадния образ на тази институция. Не бяха нито положителни, нито неприятни, нито тирани, нито услужливи приятели, а просто жалки клетници, рабски свързани със схемата, с предписания от управляващите образователен план; техен дълг бе да изпълнят своето „ обвързване “ по този начин, както и ние нашето, и винаги чувствахме ясно, че бяха като нас щастливи, когато по обед звънваше училищният звънец, който връщаше тяхната и нашата независимост. Те не ни обичаха, те не ни мразеха, те просто нищо не знаеха за нас; за няколко години научаваха имената само на неколцина момчета; според тогавашната образователна методика тяхна единствена грижа бе да открият какъв брой грешки е позволил „ ученикът “ в последното свое домашно. Те седяха горе на катедрата, а ние долу, те задаваха въпроси, а ние трябваше да отговаряме и с това се лимитираха нашите отношения. Защото между учител и възпитаници, между катедра и учебни чинове, между забележимите горе и видимите долу стоеше невидимата бариера на „ престижа “, който възпрепятстваше всякакъв контакт. Дори в случай че учителят би решил да се отнесе с уважение към ученика като индивид, което изискваше специфичен метод към индивидуалните качества, или даже да състави reports, тоест характеристика въз основа на внимателни наблюдения, както в наши дни е изцяло естествено, това надалеч би надхвърлило компетентностите и правоспособностите му, а въпреки това, всеки частен диалог би принизил неговия престиж, тъй като би сложил нас, учениците, на равна нога с него, „ висшестоящия “. Нищо не характеризира по-ясно тоталната отдалеченост, духовна и психическа, между нас и нашите учители от факта, че на всички тях съм не запомнил и имената, и лицата им. С фотографска акуратност паметта ми е запазила единствено типа на катедрата и дневника на класа, в който постоянно се опитвахме да погледнем скришом, тъй като в него бяха вписани оценките ни; виждам дребното алено тефтерче, в което учителите отбелязваха най-вече бележките си, и късото черно моливче, с което нанасяха цифрите, виждам личните си тетрадки, осеяни с алените ремонти на учителите, само че не виждам ни едно лице – може би тъй като заставахме пред тях със редуциран и безучастен взор.

От: „ Светът от през вчерашния ден “, Стефан Цвайг, изд. Колибри, 2018 година
Снимка: Stefan Zweig, 1916 © arquivo Casa Stefan Zweig