Според шведа Ингмар Бергман, един от най-значимите майстори в киното,

Според шведа Ингмар Бергман , един от най-значимите майстори в киното, руснакът Андрей Тарковски (1932-1986) е най-големият режисьор в света.

В киното нормално звезди стават актьорите. И напълно рядко – режисьорите. След режисьорите-звезди на руското кино, безспорно е и великият Тарковски .

Човекът е формиран от противоположни качества. Историята ясно показва обстоятелството, че постоянно се движим във допустимо най-лошата посока.

Човекът или не е кадърен да дирижира историята, или е кадърен, само че единствено като я превежда през най-ужасната и неправилна пътека.

Няма нито едно доказателство за противното.

Хората са неспособни да ръководят другите. Те могат единствено да разрушават.

И материализмът – гол и безсрамен, ще приключи разрухата.

Въпреки обстоятелството, че Бог живее във всяка душа, че всяка душа има потенциал да натрупва това, което е постоянно и положително, хората като маса не могат да вършат нищо друго с изключение на да разрушават.

Защото те са се събрали дружно не в името на блян, а  само в името на материална концепция.

Човечеството бърза да избави тялото (може би поради този натурален и неволен жест, който служи за началото на това, което назоваваме прогрес) само че не си и замисля да избави душата. Църквата (а не религията) не съумява да го направи.

През цялата история на цивилизацията, духовната страна на индивида се отделя от ден на ден и повече от животинската, материалната страна и в този момент, в безкрайния шир от мрачевина, едва  разграничаваме, като светлината на отминаващ трен, другата половина на съществото си, до момента в който се отдалечава необратимо и вечно.

Духът и плътта, възприятието и разсъдъка в никакъв случай не могат да се слеят назад. Твърде късно е.

В настоящия миг сме осакатени от страшната болест на духовна непълнота, а болестта е смъртоносно.

Човечеството е направило всичко допустимо да се унищожи, започвайки със личното си морално заличаване – физическата гибел е единствено разследване.

Всички могат да се спасят единствено в случай че всеки избави себе си.

Животът е толкоз сложен, че от време на време чак ти дожалява, че си се родил. А различен път те подарява с удивителни неща, поради които и си коства да живееш.

Така че въпросът за щастието не ме занимава.

Даже ми се коства че подобен въпрос изобщо не съществува.

Спомням си детството напълно ясно. За мен то е най-важното, случило се в миналото в живота ми. Защото предопределя всичко, формирало личността ми по-късно.

Детството дефинира целия живот на индивида, изключително в случай че е обвързван с изкуство, с проучване на вътрешни и психически проблеми.

Детството постоянно е прелестно. За детството не може да се каже нищо неприятно, тъй като и най-трудното детство в спомените ни остава като най-щастливото време в нашия живот.

Като си спомня за детството, си припомням за времето, когато животът бе още пред мен, когато се усещах вечен и всичко ми изглеждаше допустимо.

Понякога се усещам загубен, като се замисля, че детството си е отишло безвъзвратно…

Всъщност не знам отишло ли си е или е останало в мен? По-скоро си е отишло детското чувство, а самото детство – едвам ли…

Мисля, че то се е съхранило като основа и опция за творчество.

Тоест всичко, което ме тласка към творчество, мисля, че е складирано в детството.

Ако то беше забравено, щях да съм безплоден…