Спри да спасяваш хората
Спасяването и обгрижването имат характерно значение. Ние спасяваме хората от техните отговорности. Грижим се за отговорностите на хората вместо тях. След което им се ядосваме поради това, което ние сме създали. И в последна сметка се усещаме употребявани и се самосъжаляваме. Това е моделът на триъгълника спасител-обвинител-жертва.
Спасяването и обгрижването са синоними. Тяхното значение е тясно обвързвано с улеснението. Улесняването като дума диалект в логиката на психиката значи разрушителна форма на помагане. Например, всички дейности, които поддържат един пияч да продължава да пие, защищават го да понесе следствията от дейностите си или по някакъв различен метод му оказват помощ да продължи да пие, се смятат за улесняващо държание.
Ние спасяваме всякога, когато поемем отговорност за друго човешко създание – за неговите мисли, усеща, решения, държание, израстване, благоденствие, проблеми или орис. Следните дейности съставляват избавяне или обгрижване:
– Правим нещо, което в действителност не желаеме да вършим.
– Казваме „ да “, когато желаеме да кажем „ не “.
– Правим нещо за някого, макар че този човек е изцяло кадърен да го направи самичък за себе си и би трябвало той/тя да го свърши.
– Задоволяваме потребностите на хората, без да са ни помолили за това и то още преди да сме се уговорили да създадем съответното нещо за тях.
– Извършваме повече от справедливия си дял работа, откакто са ни помолили за помощ.
– Системно даваме повече в сравнение с получаваме в избрана обстановка.
– Опитваме се да изправим възприятията на хората.
– Мислим вместо хората.
– Говорим вместо различен човек.
– Понасяме следствията от дейностите на даден човек вместо него.
– Решаваме проблемите на хората вместо тях.
– Влагаме повече заинтригуваност и старания в взаимна активност, в сравнение с другия човек.
– Не си желаеме непосредствено това, което желаем, и това, от което имаме потребност.
– Спасяваме всякога, когато обгрижваме другите хора.
Когато спасяваме или обгрижваме, може да почувстваме едно или няколко от следните неща: дискомфорт, обстановката с алтернативата на другия човек ни е странна; вътрешна насила да създадем нещо; съжаление; вина; възприятие за святост; тревога; прекомерна отговорност за индивида или проблема; страх; възприятие, че някой ни принуждава да създадем нещо; едва или мощно отвращение да създадем каквото и да е; повече подготвеност от другия човек, на който „ оказваме помощ “; възмущение, че са ни сложили в тази позиция. Освен това постоянно си мислим, че индивидът, за който се грижим, е беззащитен и некадърен да направи това, което ние вършим за него или нея. Така краткотрайно се усещаме нужни.
Тук не приказваме за актове на обич, добрина, съчувствие и същинско помагане – обстановки, в които нашата помощ е поискана и нужна с цялостно съображение и ние в действителност желаеме да дадем тази помощ. Тези жестове са положителните неща в живота. Спасяването и обгрижването обаче не са.
Обгрижването наподобява като доста по-приятелско деяние, в сравнение с е в реалност. То изисква непросветеност от страна на индивида, който обгрижвате. Ние спасяваме „ жертви “ – хора, за които имаме вяра, че не са способни да поемат отговорност за себе си. Но жертвите в действителност са способни да се погрижат за себе си, макар че нито ние, нито те го признават. Обикновено нашите жертви просто си стоят на ъгъла на триъгълника (жертва-спасител-обвинител) и ни чакат да създадем своя ход и да си поиграем с тях по ъглите на този триъгълник.
И откакто спасим, неизбежно ще преминем към идващия ъгъл на триъгълника – обвинителя. Ние се възмущаваме и се ядосваме на индивида, на който по този начин обилно сме „ помогнали “. Направили сме нещо, което не сме желали да вършим, създали сме нещо, което не е било наша отговорност, пренебрегнали сме личните си потребности и стремежи и в този момент се ядосваме поради това. За да бъде обстановката още по-сложна, тази жертва, този нуждаещ се човек, който сме избавили, не е признателен за помощта ни. Той или тя не прави оценка задоволително саможертвата, която ние сме създали за тях. Жертвата не се държи по метода, по който би трябвало. Този човек даже не взема поради съвета, който с такава подготвеност сме му дали. Този човек не ни оставя да изправим възприятията му. Нещо не се получава както би трябвало, усещаме, че нещо не е вярно, ето за какво събличаме самарянските одежди и започваме да приготвяме кладата.
Понякога хората не виждат или се преструват, че не виждат нашето неспокойствие. Друг път ние самите даваме най-хубавото от себе си, с цел да го прикрием. Понякога изкарваме целия си яд на открито, изключително в случай че пред нас е член на фамилията ни. И без значение дали демонстрираме, позамазваме или вършим всичко допустимо да скрием своята паника или възмущение, ние знаем какво се случва.
В множеството случаи хората, които спасяваме, могат да усетят смяната в настроението ни. Те към този момент знаят. И в този момент това е единствено извинението, което са си търсили, с цел да се извърнат против нас. Сега е техен ред в ъгъла на обвинителя. Това може да се случи преди, по същото време или след нашия яд. Понякога жертвите реагират на нашия яд. Обикновено това е реакция на спасяването от наша страна, което непосредствено или косвено им споделя какъв брой неспособни си мислим, че са те. Хората недоволстват, когато им се каже или покаже, че са неспособни, без значение какъв брой шумно самите те пледират непросветеност. Те недоволстват против нас, че прибавяме засегнатост към пострадването им – не стига, че сме им показали тяхната непросветеност, ами им се и ядосваме.
И тогава настава моментът за финалния ни ход. Отправяме се към нашето обичано място – ъгъла на жертва на дълбокото дъно. Това е предвидимият и неминуем резултат от спасяването. Чувство на беззащитност, болежка, тъга, позор и самосъжаление. Използвани сме – още веднъж. Не ни оцениха – още веднъж. Толкова старателно се опитваме да оказваме помощ на хората, да бъдем положителни с тях. Ние стенем: „ Защо? Защо това постоянно се случва на мен? “ Друг човек се е възползвал от нас, наранил ни е. Чудим се, вечно ли ще бъдем жертви? Вероятно, в случай че не спрем да спасяваме и обгрижваме.
Обгрижването не оказва помощ, то основава проблеми. Когато се грижим за хората и вършим за тях неща, които не бихме желали да вършим, ние подценяваме персоналните си потребности, стремежи и усеща. Ние оставяме себе си настрани. Понякога толкоз се ангажираме да се грижим за хората, че оставяме целия си живот в очаквателен режим. Голяма част от тези грижливи хора са непрекъснато забързани и претрупани и не се любуват на нито една своя активност. Грижливите хора наподобяват извънредно виновни, само че в реалност не са. Те не поемат отговорност за своето най-важно обвързване – тях самите.
Ние, грижливите хора, непрекъснато даваме повече в сравнение с получаваме, след което се усещаме употребявани и подценени. Чудим се за какво, откакто ние предвиждаме потребностите на другите, никой не вижда нашите потребности. И е изцяло допустимо да изпаднем в сериозна меланхолия от това, че потребностите ни не биват задоволени. Все отново един добър, грижовен човек се усеща най-комфортно, когато дава; ние се усещаме отговорни и ни е пъклен неловко, когато някой ни дава на нас или когато ние самите вършим нещо, с цел да удовлетворим потребностите си. Понякога можем да се асоциираме дотам с функционалността да обгрижваме, че да се усещаме разтревожени и отхвърлени, когато не можем да се грижим за някого или да го спасяваме – когато някой отхвърля да му „ помогнем “.
Най-лошата част от обгрижването е, че се трансформираме в жертви и оставаме жертви. Вярвам, че доста съществени саморазрушителни държания – корист с химически субстанции, хранителни разстройства, полови проблеми – се развиват посредством влизането в ролята на жертвата. Като жертви, ние привличаме насилници. Вярваме, че се нуждаем някой различен да се грижи за нас, тъй като се усещаме безсилни.
Може би се питате за какво привидно рационални хора вършат това избавяне. Има доста аргументи. Много от нас даже не са съзнателни за това, което вършат. Повечето от нас в действителност имаме вяра, че оказваме помощ. Някои от нас имат вяра, че ние би трябвало да спасяваме. Представите ни за това кое съставлява помощ и кое – не, са комплицирани. Много от нас са уверени, че спасяването е великодушно дело. Дори може да си мислим, че е грубо или безсърдечно да създадем нещо студенокръвно като това да позволим на индивида да изпита обещано възприятие или да се изправи против него, да си понесе следствията, да се разочарова като чуе нашето „ не “, да бъде помолен да откликне на нашите потребности и стремежи, и като цяло да бъде държан виновен за себе си в този свят. Няма значение, че индивидът отсреща сигурно ще си заплати за нашето „ помагане “ – цена, която ще бъде също толкоз тежка, а може би и по-тежка от цената на това да изпита обещано възприятие или да поеме отговорност.
Много от нас не схващат кои неща са наша отговорност и кои не са. Може би имаме вяра, че би трябвало да се паникьосаме, когато някой има проблем, тъй като това е наша отговорност. Понякога толкоз ни писва да се усещаме виновни за толкоз доста неща, че отхвърляме цялата отговорност и ставаме изцяло безотговорни.
Добре е да вземем поради, че в сърцата на всички спасители се крие дявол – ниско самочувствие. Ние спасяваме, тъй като си мислим, че не сме задоволително положителни или скъпи. И макар че удовлетворението е мимолетно и изкуствено, обгрижването ни дава краткотрайна доза самочувствие, себестойност и мощ. Точно както едно пиво оказва помощ на алкохолика да се почувства по-добре за миг, по този начин и действието да спасим някого за момента ни разсейва от болката да бъдем тези, които сме. Ние не се усещаме почтени да бъдем обичани, по тази причина сме удовлетворени на възприятието да бъдем нужни. Не считаме себе си за задоволително положителни, по тази причина се усещаме принудени да създадем несъмнено нещо, с цел да потвърдим какъв брой положителни сме в действителност.
Най-прекрасното нещо на обгрижването е това да се научим да разбираме какво е обгрижване и по кое време го вършим, тъй че да можем да спрем да го вършим. Можем да се научим да разпознаваме спасяването. Време е да откажем да спасяваме. Време е и да спрем да разрешаваме на хората да ни избавят нас. Нека поемем отговорност за себе си и да позволим на другите да създадат същото.
Извадка от книгата „ Codependent no more ” на Melody Beattie
Превод: Емилия Цанева
Инфо:
