В търсене на нова сигурност
След втората международна война Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики, противостоящи си с изключителни по мощност нуклеарни оръжия, сътвориха небивало до тогава възприятие за сигурност. Никой рационално не залагаше на картата на един нов международен спор, тъй като се смяташе, че би довел до взаимно заличаване. Така се стигна до формулата за „ студена война ”. Войната – т.е. съперничеството, се реализираше в най-висока степен, само че единствено „ на студено ”, с цел да се избегне риска от заличаване и на двете съперничещи страни. Зачитането и от двете на „ ненарушимата граница ” създаваше убеденост в интернационалната сигурност.
Краят на „ студената война ” не бе класическа победа във боен спор. Нито страната „ победител ” имаше черти на победител във война, нито „ победената ” – тези на изгубила война. Но и едната и другата, както и останалите участнички в актуалните геополитически действителности, изгубиха възприятието за сигурност. Това бе последица от самия темперамент на процеса.
Главното в 80-те и 90-те години на предишния век не бе стълкновението сред Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики, както на всички, в това число и на „ двете свръхсили ”, им се коства. Ако бе по този начин, те несъмнено щяха да намерят терен „ да се спогодят ” за сметка на другите.
Новото – и до момента неоценено напълно- бе смяната всъщност на геополитическата реалност. Вместо двама кандидати за първото място в лицето на двете основни нуклеарни страни – Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики, се обрисуваха трима. Посочените – плюс Китай. Като непосреден „ втори кръг ”, с искания „ да имат да кажат ” своя дума за водачеството, изпъкнаха Европейски Съюз, Япония, Индия, Турция, Иран, Саудитска Арабия, Бразилия, Индонезия. Заявиха се – намерено, или не – няколко страни с капацитет да употребят при потребност нуклеарно оръжие – Индия, Пакистан, Израел, по-късно и Иран и Северна Корея.
Или – вместо двама играчи-съперници, „ на кръга ” станаха трима, заобиколени от съвсем дузина, всеки с пръст на „ някакъв нуклеарен спусък ”. Сигурността разумно мина в своята диаметралност – несигурността. Заради поддържането на наследени от предишното позиции, Съединени американски щати настояват, че се борят да запазят ролята и ранга на първа свръхсила. Въпреки че си дават сметка, че в историческа вероятност, то е невероятно. Китай и Русия убеждават, че напъните им са ориентирани към създаване на многополюсен свят, отговарящ на ползите на всички. Нещо, което едва ли и те самите си показват като по какъв начин би могло да стане. Истината е, че „ тримата огромни ” водят битка:?всеки против заплахата от „ съюз на другите двама ”. И всеки от тримата – с взор към тези от „ втория кръг ”, да не се оформи някаква враждебна му коалиция. И всеки от този „ втори кръг ” – нащрек да не пропусне да употребява някоя полза за личния си интерес.
В тази конюнктура се демонстрират модели на държание, които се смяташе, че са останали във времето преди Втората международна война, в случай че не и чак в 19-и век. Едни се хвърлят във военни случки, в името на повехнали илюзии, или неосъществени упоритости. Други се размечтават за нова „ студена война ”, като някакъв пример на непоклатимост и ред. Трети активизират финансови и оръжейни благоприятни условия в небивали пропорции, единствено и единствено да укрепяват и уголемяват съществуващите военни блокове и съюзи, макар несъобразността им с днешния ден.
Има въпреки всичко, които схващат, че несигурността е единствената действителност и би трябвало да се търси решение на проблемите посредством оптимално вземане предвид с нея и потребление на опциите, които тя предлага. Погледне ли се по този начин, изборът не е чак толкоз огромен. Всяка страна може да заложи на уговорките във военните или стопански и политически съюзи, в които членува, и да разчита, че ползите й ще бъдат предпазени. Значителна е вероятността да изпита разочарования, тъй като тези съюзи са по предписание образувани в отминала ера, подчиняват се на към този момент захабени критерии, и служат най-вече на цели и ползи на обособени сили, както са разбирани през днешния ден.
Може да се поеме и по различен път. Всяка страна има суверенно право да излезе от един или различен съюз и да търси сама да реализира политиката, която най-добре дава отговор на националните й ползи. Достатъчно е да погледнем хода на Брекзит във Англия, с цел да си дадем сметка, че това не е елементарен развой, даже и за страна с огромни благоприятни условия.
Има и трети път. Може би той най-добре се преценява с действителностите на несигурността, в която живеем. Той е да се стъпи на традициите, опита, ползите и, на първо място, идентитета на нацията, на националната страна. И като се пренебрегват упреците в популизъм, ретроградност и други сходни заучени шлагери, да се балансира рационално сред националните обичаи и ползи и уговорките, поети с отговорно определени съдружници.
Европейски Съюз, подобен какъвто се пробва да съществува през днешния ден, е терен на който тези трендове се срещат и си съперничат, оцветени и озвучени от обичаи и настоящи ползи на страните членки. Наследеното от вековете съревнование сред Германия, Франция и Англия, директно следвани от „ втория кръг ” – Италия, Испания, Холандия, кой какъв брой да тежи при определянето на ориста на Европа, е все по този начин мощно, макар „ европейския флаг ”. И в това съревнование, въпросът кой и по какъв начин да реди привилегировани връзки с огромните в останалия свят – преди всичко Съединени американски щати, само че и Китай, Русия, Турция, Иран, Саудитска Арабия, пази цялата си новост и динамичност.
Да се чува думата на Европа
И в случай че има някаква вяра думата на Европа да се чува в утрешния ден, това ще се дефинира от умеенето на европейските страни да следват своите обичаи и идентитет, преодолявайки псевдомодерните схеми и практики на брюкселската администрация. В миналите две десетилетия последната показва по безапелационен метод, че няма капацитет да отговори на провокациите на несигурността, владееща света.
Краят на „ студената война ” не бе класическа победа във боен спор. Нито страната „ победител ” имаше черти на победител във война, нито „ победената ” – тези на изгубила война. Но и едната и другата, както и останалите участнички в актуалните геополитически действителности, изгубиха възприятието за сигурност. Това бе последица от самия темперамент на процеса.
Главното в 80-те и 90-те години на предишния век не бе стълкновението сред Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики, както на всички, в това число и на „ двете свръхсили ”, им се коства. Ако бе по този начин, те несъмнено щяха да намерят терен „ да се спогодят ” за сметка на другите.
Новото – и до момента неоценено напълно- бе смяната всъщност на геополитическата реалност. Вместо двама кандидати за първото място в лицето на двете основни нуклеарни страни – Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики, се обрисуваха трима. Посочените – плюс Китай. Като непосреден „ втори кръг ”, с искания „ да имат да кажат ” своя дума за водачеството, изпъкнаха Европейски Съюз, Япония, Индия, Турция, Иран, Саудитска Арабия, Бразилия, Индонезия. Заявиха се – намерено, или не – няколко страни с капацитет да употребят при потребност нуклеарно оръжие – Индия, Пакистан, Израел, по-късно и Иран и Северна Корея.
Или – вместо двама играчи-съперници, „ на кръга ” станаха трима, заобиколени от съвсем дузина, всеки с пръст на „ някакъв нуклеарен спусък ”. Сигурността разумно мина в своята диаметралност – несигурността. Заради поддържането на наследени от предишното позиции, Съединени американски щати настояват, че се борят да запазят ролята и ранга на първа свръхсила. Въпреки че си дават сметка, че в историческа вероятност, то е невероятно. Китай и Русия убеждават, че напъните им са ориентирани към създаване на многополюсен свят, отговарящ на ползите на всички. Нещо, което едва ли и те самите си показват като по какъв начин би могло да стане. Истината е, че „ тримата огромни ” водят битка:?всеки против заплахата от „ съюз на другите двама ”. И всеки от тримата – с взор към тези от „ втория кръг ”, да не се оформи някаква враждебна му коалиция. И всеки от този „ втори кръг ” – нащрек да не пропусне да употребява някоя полза за личния си интерес.
В тази конюнктура се демонстрират модели на държание, които се смяташе, че са останали във времето преди Втората международна война, в случай че не и чак в 19-и век. Едни се хвърлят във военни случки, в името на повехнали илюзии, или неосъществени упоритости. Други се размечтават за нова „ студена война ”, като някакъв пример на непоклатимост и ред. Трети активизират финансови и оръжейни благоприятни условия в небивали пропорции, единствено и единствено да укрепяват и уголемяват съществуващите военни блокове и съюзи, макар несъобразността им с днешния ден.
Има въпреки всичко, които схващат, че несигурността е единствената действителност и би трябвало да се търси решение на проблемите посредством оптимално вземане предвид с нея и потребление на опциите, които тя предлага. Погледне ли се по този начин, изборът не е чак толкоз огромен. Всяка страна може да заложи на уговорките във военните или стопански и политически съюзи, в които членува, и да разчита, че ползите й ще бъдат предпазени. Значителна е вероятността да изпита разочарования, тъй като тези съюзи са по предписание образувани в отминала ера, подчиняват се на към този момент захабени критерии, и служат най-вече на цели и ползи на обособени сили, както са разбирани през днешния ден.
Може да се поеме и по различен път. Всяка страна има суверенно право да излезе от един или различен съюз и да търси сама да реализира политиката, която най-добре дава отговор на националните й ползи. Достатъчно е да погледнем хода на Брекзит във Англия, с цел да си дадем сметка, че това не е елементарен развой, даже и за страна с огромни благоприятни условия.
Има и трети път. Може би той най-добре се преценява с действителностите на несигурността, в която живеем. Той е да се стъпи на традициите, опита, ползите и, на първо място, идентитета на нацията, на националната страна. И като се пренебрегват упреците в популизъм, ретроградност и други сходни заучени шлагери, да се балансира рационално сред националните обичаи и ползи и уговорките, поети с отговорно определени съдружници.
Европейски Съюз, подобен какъвто се пробва да съществува през днешния ден, е терен на който тези трендове се срещат и си съперничат, оцветени и озвучени от обичаи и настоящи ползи на страните членки. Наследеното от вековете съревнование сред Германия, Франция и Англия, директно следвани от „ втория кръг ” – Италия, Испания, Холандия, кой какъв брой да тежи при определянето на ориста на Европа, е все по този начин мощно, макар „ европейския флаг ”. И в това съревнование, въпросът кой и по какъв начин да реди привилегировани връзки с огромните в останалия свят – преди всичко Съединени американски щати, само че и Китай, Русия, Турция, Иран, Саудитска Арабия, пази цялата си новост и динамичност.
Да се чува думата на Европа
И в случай че има някаква вяра думата на Европа да се чува в утрешния ден, това ще се дефинира от умеенето на европейските страни да следват своите обичаи и идентитет, преодолявайки псевдомодерните схеми и практики на брюкселската администрация. В миналите две десетилетия последната показва по безапелационен метод, че няма капацитет да отговори на провокациите на несигурността, владееща света.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ