Лошо! Любимо на много хора животно изчезва от България!
След една обиколка из България чешкият историк Константин Иречек написа: „ Който иде от север, ще се зачуди на многочислените костенурки с доста издаден щит, които на север от Балкана по-рядко се срещат, обаче в Тракия са напълно нормално събитие ”. Ако в този момент, 120 години по-късно, откривател измине същия път, вероятността да срещне костенурка ще е доста дребна, написа obekti.bg.
Интензивното земеделие е една от аргументите сухоземните костенурки през днешния ден съвсем да не се срещат в Тракийската равнина, а числеността им в останалата част на страната да е мощно намаляла. Бракониерство, заличаване на местообитанията, газене по пътищата, пресушаване на водоеми... скоро сухоземните и водните костенурки може би ще бъдат включени в листата на изчезналите типове в България.
А у нас
се срещат 4 от 5-те типа костенурки в Европа –
два сухоземни и два сладководни. Като напълно инцидентни посетители морски костенурки (зелена морска костенурка и карета) минават през Босфора и Дарданелите и навлизат в Черно море, а единични екземпляри са улавяни и край българския бряг. Червенобузата костенурка пък е изкуствено разселена на някои места, пусната на независимост от терариуми. Но евентуално този тип не се развъжда в България.
По сушата тежко се разхождат шипоопашатата и шипобедрената костенурка. На пръв взор те си наподобяват доста, само че в случай че ги разгледаме по-добре, ще отбележим някои разлики. Както демонстрира името, шипоопашатата има опашка, която приключва с рогов шип. При шипобедрената опашката е по-къса и без шип, само че в профил на краката има две добре забележими конусовидни рогови шипчета.
Различия има и в черупките.
Зоолозите разделят черупката
на костенурката на две елементи: доста изпъкнала горна, наречена карапакс, и плоска долна, позната като пластрон. И карапаксът, и пластронът са формирани от костни щитчета, покрити с рогов пласт. При шипоопашатата костенурка редицата от щитчета по средата на карапакса е относително тясна, като второто, третото и четвъртото са по-тесни или равни по широчина на първото. При шипобедрената й братовчедка е тъкмо противоположното – междинните щитчета са доста необятни и второто, третото и четвъртото надминават по широчина първото. Дължината на карапакса при сухоземните костенурки доближава до 35–39 см.
От България са най-едрите екземпляри,
съобщавани в научната литература – шипобедрена костенурка с дължина на карапакса 38,9 см и шипоопашата с дължина 35,7 см.
И двата типа се срещат в по-голямата част на страната, без високите полета в западната половина, а в планините доста рядко са намирани над 900-1000 м надморска височина. Шипоопашатата костенурка отсъства или е доста рядка в Добруджа, а шипобедрената съвсем не се среща в северозападния ъгъл на България.
Любимите им местообитания са открити и хълмисти места с тревиста растителност, редки шубраци и нискостеблени гори.
Зимата прекарват заровени в земята,
нормално на южни скатове. Сухоземните костенурки са дейни денем, само че през летните горещини може да се видят най-често заран и по здрач. Храната им е съвсем напълно растителна – листа, цветове и плодове на разнообразни растения. В редки случаи не простят и на дребни безгръбначни.
От сладководните у нас са публикувани елементарната блатна костенурка и каспийската блатна костенурка. Първата се среща съвсем в цялата страна до 1000 м надморска височина. Обитава блата, реки и речни устия, микроязовири, рибарници, канали. Каспийската може да видите единствено в най-южните региони, под 200 м височина. На доста места двата типа живеят дружно.
И те си наподобяват по външен тип и от разстояние елементарно могат да бъдат комплицирани. Но върху шията и краката на елементарната има
голям брой дребни жълти точки и капчици,
които при каспийската са сменени от ясни бледожълти линии, изключително изразени по шията. Карапаксът при първия тип е равен, а при втория – изпъкнал и оребрен при младите екземпляри. Дължината им в редки случаи надминава 25–28 см.
Сладководните костенурки имат по-разнообразно меню от сухоземните. Храната им включва растителност, инсекти, ракообразни, мекотели и други безгръбначни, рибки, земноводни. Каспийската костенурка избира растителната храна и постоянно яде плодове – къпини, черници. Зимата блатните костенурки прекарват на дъното на водни басейни, по-рядко на сушата. В някои залежи двата типа населяват разливите на топли термални извори и в затоплената вода са дейни целогодишно.
През топлия сезон женската костенурка
избира уместно място за снасяне на яйца.
Издълбава неголяма дупка в земята и там поставя бъдещите си наследници, обгърнати във варовикова черупка. 2 до 8 кръгли яйца снася сухоземната, сред 4 и 8 с по-удължена форма - сладководната.
Костенурките нямат доста естествени врагове: от време на време сухоземните типове стават жертва на грабливи птици (например скален орел), които ги улавят и ги пускат от огромна височина, с цел да разбият черупката им.
Тези влечуги наподобяват относително чести и необятно публикувани в България, само че в действителност са едни от най-застрашените и уязвими типове във фауната ни. И съществена причина за това е човешката активност. В недалечното минало те са били събирани от бракониери за развъждане, консумация на месото, търговия. Различни елементи на тялото им са били употребявани за медикаменти при ракови болести. И през днешния ден не е необичайност да попаднете на сувенир, направен от черупка на костенурка, а развъждането им в „ домашни” условия е необятно публикувано. Много екземпляри стават жертва на пожари или умират, прегазени на пътя.
Колко са в действителност костенурките у нас?
Не може да се даде точна бройка. За понижаване на броя на сухоземните костенурки съдим най-много от това, че се следи стесняване на популациите и тук-там, в които ги е имало до 80-те години на предишния век, през днешния ден тези влечуги са същинска необичайност. Такава е наклонността в Тракийската равнина и по долината на р. Струма, където разнообразни фактори довеждат до всеобщо изгубване на костенурките и те се резервират " островно " на обособени и изолирани места. В някои от тези залежи костенурките може да имат и релативно висока компактност, само че в прилежащи региони да липсват напълно. Например на вулканичния хълм Кожух по долината на Струма, покрай местността Рупите, за еднодневен маршрут* могат да бъдат открити до 8-10 екземпляра от двата сухоземни типа. Но в близките местности костенурки няма и на практика находищата са се съкратили на половина от това, което е било в предишното.
От какво са прогонени и унищожени? От аграрни действия, смяна на ландшафта, застрояване, пробутване на оживени пътни артерии, туристически поток.
Ад за симпатягите с черупка е горският пожар -
те не са по никакъв начин преносими и не могат да избягат, на практика изгарят всеобщо при такава буря. А за антични, мъчно приспособими към смяна в местообитанието и едва мобилни типове, каквито са костенурките, опцията за естествено възобновяване на към този момент изчезнало находище е нулева.
В общи линии същото е ситуацията и при блатните костенурки. През 70-те и 80-те години на предишния век стартира всеобщо пресушаване на блата и превръщането им в обработваеми площи. Правят се промени на водните площи (Джулюн мочур, Радомирското тресавище, Софийските блата, Негованското тресавище, Сигменското тресавище, да не приказваме за разливите на р. Струма), корекции на речни корита. Черноморието, по което в предишното е имало разнородни влажни зони, през днешния ден е застроено и нечисто.
Най-малочислени са каспийските блатни костенурки, тъй като са много топлолюбиви и се срещат единствено в най-топлите кътчета - общият им брой у нас евентуално е сред 600 и 1000.
И четирите типа костенурки в България са включени в Закона за биологичното многообразие от 2002 година Всъщност законовата им протекция стартира доста по-отдавна – още през 1961 година е публикуван първият акт, който отчасти пази двата сухоземни типа. Следващите нормативните актове от 1981 и 1986 година слагат под цялостна законова отбрана и четирите типа. В първото издание на Червената книга на България от 1985 година участва единствено каспийската блатна костенурка с категория „ Застрашен”. В новото издание са включени двата сухоземни типа с категория „ Застрашен” и каспийската - с „ Уязвим”.
* Обикновено при влечугите плътността на един тип в дадена територия се дефинира за еднодневен маршрут. За разлика от едрите типове като мечка или вълк, те не изискват обширни територии и нямат ясно изразена териториалност, по тази причина системата с плътността е показателна и постоянно употребена в литературата.
Интензивното земеделие е една от аргументите сухоземните костенурки през днешния ден съвсем да не се срещат в Тракийската равнина, а числеността им в останалата част на страната да е мощно намаляла. Бракониерство, заличаване на местообитанията, газене по пътищата, пресушаване на водоеми... скоро сухоземните и водните костенурки може би ще бъдат включени в листата на изчезналите типове в България.
А у нас
се срещат 4 от 5-те типа костенурки в Европа –
два сухоземни и два сладководни. Като напълно инцидентни посетители морски костенурки (зелена морска костенурка и карета) минават през Босфора и Дарданелите и навлизат в Черно море, а единични екземпляри са улавяни и край българския бряг. Червенобузата костенурка пък е изкуствено разселена на някои места, пусната на независимост от терариуми. Но евентуално този тип не се развъжда в България.
По сушата тежко се разхождат шипоопашатата и шипобедрената костенурка. На пръв взор те си наподобяват доста, само че в случай че ги разгледаме по-добре, ще отбележим някои разлики. Както демонстрира името, шипоопашатата има опашка, която приключва с рогов шип. При шипобедрената опашката е по-къса и без шип, само че в профил на краката има две добре забележими конусовидни рогови шипчета.
Различия има и в черупките.
Зоолозите разделят черупката
на костенурката на две елементи: доста изпъкнала горна, наречена карапакс, и плоска долна, позната като пластрон. И карапаксът, и пластронът са формирани от костни щитчета, покрити с рогов пласт. При шипоопашатата костенурка редицата от щитчета по средата на карапакса е относително тясна, като второто, третото и четвъртото са по-тесни или равни по широчина на първото. При шипобедрената й братовчедка е тъкмо противоположното – междинните щитчета са доста необятни и второто, третото и четвъртото надминават по широчина първото. Дължината на карапакса при сухоземните костенурки доближава до 35–39 см.
От България са най-едрите екземпляри,
съобщавани в научната литература – шипобедрена костенурка с дължина на карапакса 38,9 см и шипоопашата с дължина 35,7 см.
И двата типа се срещат в по-голямата част на страната, без високите полета в западната половина, а в планините доста рядко са намирани над 900-1000 м надморска височина. Шипоопашатата костенурка отсъства или е доста рядка в Добруджа, а шипобедрената съвсем не се среща в северозападния ъгъл на България.
Любимите им местообитания са открити и хълмисти места с тревиста растителност, редки шубраци и нискостеблени гори.
Зимата прекарват заровени в земята,
нормално на южни скатове. Сухоземните костенурки са дейни денем, само че през летните горещини може да се видят най-често заран и по здрач. Храната им е съвсем напълно растителна – листа, цветове и плодове на разнообразни растения. В редки случаи не простят и на дребни безгръбначни.
От сладководните у нас са публикувани елементарната блатна костенурка и каспийската блатна костенурка. Първата се среща съвсем в цялата страна до 1000 м надморска височина. Обитава блата, реки и речни устия, микроязовири, рибарници, канали. Каспийската може да видите единствено в най-южните региони, под 200 м височина. На доста места двата типа живеят дружно.
И те си наподобяват по външен тип и от разстояние елементарно могат да бъдат комплицирани. Но върху шията и краката на елементарната има
голям брой дребни жълти точки и капчици,
които при каспийската са сменени от ясни бледожълти линии, изключително изразени по шията. Карапаксът при първия тип е равен, а при втория – изпъкнал и оребрен при младите екземпляри. Дължината им в редки случаи надминава 25–28 см.
Сладководните костенурки имат по-разнообразно меню от сухоземните. Храната им включва растителност, инсекти, ракообразни, мекотели и други безгръбначни, рибки, земноводни. Каспийската костенурка избира растителната храна и постоянно яде плодове – къпини, черници. Зимата блатните костенурки прекарват на дъното на водни басейни, по-рядко на сушата. В някои залежи двата типа населяват разливите на топли термални извори и в затоплената вода са дейни целогодишно.
През топлия сезон женската костенурка
избира уместно място за снасяне на яйца.
Издълбава неголяма дупка в земята и там поставя бъдещите си наследници, обгърнати във варовикова черупка. 2 до 8 кръгли яйца снася сухоземната, сред 4 и 8 с по-удължена форма - сладководната.
Костенурките нямат доста естествени врагове: от време на време сухоземните типове стават жертва на грабливи птици (например скален орел), които ги улавят и ги пускат от огромна височина, с цел да разбият черупката им.
Тези влечуги наподобяват относително чести и необятно публикувани в България, само че в действителност са едни от най-застрашените и уязвими типове във фауната ни. И съществена причина за това е човешката активност. В недалечното минало те са били събирани от бракониери за развъждане, консумация на месото, търговия. Различни елементи на тялото им са били употребявани за медикаменти при ракови болести. И през днешния ден не е необичайност да попаднете на сувенир, направен от черупка на костенурка, а развъждането им в „ домашни” условия е необятно публикувано. Много екземпляри стават жертва на пожари или умират, прегазени на пътя.
Колко са в действителност костенурките у нас?
Не може да се даде точна бройка. За понижаване на броя на сухоземните костенурки съдим най-много от това, че се следи стесняване на популациите и тук-там, в които ги е имало до 80-те години на предишния век, през днешния ден тези влечуги са същинска необичайност. Такава е наклонността в Тракийската равнина и по долината на р. Струма, където разнообразни фактори довеждат до всеобщо изгубване на костенурките и те се резервират " островно " на обособени и изолирани места. В някои от тези залежи костенурките може да имат и релативно висока компактност, само че в прилежащи региони да липсват напълно. Например на вулканичния хълм Кожух по долината на Струма, покрай местността Рупите, за еднодневен маршрут* могат да бъдат открити до 8-10 екземпляра от двата сухоземни типа. Но в близките местности костенурки няма и на практика находищата са се съкратили на половина от това, което е било в предишното.
От какво са прогонени и унищожени? От аграрни действия, смяна на ландшафта, застрояване, пробутване на оживени пътни артерии, туристически поток.
Ад за симпатягите с черупка е горският пожар -
те не са по никакъв начин преносими и не могат да избягат, на практика изгарят всеобщо при такава буря. А за антични, мъчно приспособими към смяна в местообитанието и едва мобилни типове, каквито са костенурките, опцията за естествено възобновяване на към този момент изчезнало находище е нулева.
В общи линии същото е ситуацията и при блатните костенурки. През 70-те и 80-те години на предишния век стартира всеобщо пресушаване на блата и превръщането им в обработваеми площи. Правят се промени на водните площи (Джулюн мочур, Радомирското тресавище, Софийските блата, Негованското тресавище, Сигменското тресавище, да не приказваме за разливите на р. Струма), корекции на речни корита. Черноморието, по което в предишното е имало разнородни влажни зони, през днешния ден е застроено и нечисто.
Най-малочислени са каспийските блатни костенурки, тъй като са много топлолюбиви и се срещат единствено в най-топлите кътчета - общият им брой у нас евентуално е сред 600 и 1000.
И четирите типа костенурки в България са включени в Закона за биологичното многообразие от 2002 година Всъщност законовата им протекция стартира доста по-отдавна – още през 1961 година е публикуван първият акт, който отчасти пази двата сухоземни типа. Следващите нормативните актове от 1981 и 1986 година слагат под цялостна законова отбрана и четирите типа. В първото издание на Червената книга на България от 1985 година участва единствено каспийската блатна костенурка с категория „ Застрашен”. В новото издание са включени двата сухоземни типа с категория „ Застрашен” и каспийската - с „ Уязвим”.
* Обикновено при влечугите плътността на един тип в дадена територия се дефинира за еднодневен маршрут. За разлика от едрите типове като мечка или вълк, те не изискват обширни територии и нямат ясно изразена териториалност, по тази причина системата с плътността е показателна и постоянно употребена в литературата.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ