Рилските езера са родени от сълзите на небесните звезди ♥ Любовта на Слънцето и Луната
( " Седемте рилски езера ", Вилиана Атанасова)
Луната залюбила слънцето, само че на слънчо му дожаляло за нея. Жарки били лъчите му и той се боял тя да не изгори в тях. Боял се и преднамерено гледал да не се срещне с нея. Чезнела по него луната, ден из ден линеела и се бавела по небесния друм, нека я настигне слънцето. Вече не залязвала оттатък Рила, когато той изгрявал откъм Родопите, а кретала като сянка в средата на небето. Тогава слънчо се криел зад гъсти облаци и чакал тя да зайде оттатък каменните чуки на планината.
Най-сетне пристигнал ден, когато слънцето съвсем застигнало луната по здрач, преди тя да скрие бледия си сърп зад високите върхове. Изхитрила се луната, закачила крайчеца на сърпа си по чуките на Рила и когато слънцето заходило оттатък планината, тя просто паднала в ръцете му. Тогава по небето на запад пламнали червени огньове и дълго премрежвали очите на дребните звезди. Луната се стопила в пламенните обятия на слънцето, а звездите гледали от небето и тръпнели от тъга по нея.
Утихнало изтощеното слънце и постепенно угаснал пожарът на запад. Заспало то бездънен сън, а земята потънала в мрак. Заплакали тогава звездите по своята посестрима. Сълзите им рукнали от ясното небе и се стекли по Рила. Най-много плакали звездите над високите западни чуки, тъй като някъде оттатък тях било брачното ложе на слънцето и луната. Звездните сълзи окъпали върховете и потекли надолу, към дълбоките циркуси под тях. Толкова доста сълзи пролели звездите, че тия циркуси се изпълнили и прелели в бистри потоци.
Тъй са станали езерата по Рила. Затова са сини като небето.
От „ Легенда за рилските езера ”, Асен Г. Христофоров
Картина (заглавна): " Седемте рилски езера ", Кирил Матеев
