Защо да ходим в храма
Съвремието ни изправя ежедневно пред разнообразни тествания. Те са толкоз доста и толкоз разнообразни, че от време на време става мъчно да преминем всяко от тях с мъдрост, примирение и религия. А точно те са най-големите съдружници на индивида против бедите, които ни връхлитат непрекъснато.
С вяра да помогне културно, метафизичен и духовно на своите читатели, търсещи правилния път в света, „ Петел “ ще разгласява от време на време текстовете на духовни лица. Вярваме, че беседите ще насочат търсещите духовна култура във вярната посока и ще им покажат по-дълбокия смисъл на това, което се случва в света към нас.
--------------
Всеки от нас има познати и дори и родственици, които гледат с неразбиране на нашите събирания в храма. На техните лица е изписано надълбоко недоумение. Понякога то се излива в думите: „ Е, добре, увлякал си се във вярата. Но за какво е нужно да вървиш непрестанно в храма, да си губиш времето? Ето аз да вземем за пример също съм вярваща. Но аз имам вяра с душата си. Бог е в душата ми и не ми трябват никакви външни ритуали. ”
Да си спомним думите на съветския сатирик Михаил Задорнов: „ За общуването ми с Бога не са ми нужни никакви медиатори! ” Как да разбираем на такива хора нашето държание? Ако думите „ Бог е вътре в мен ” бяха казани от преподобния Серафим Саровски или различен светец- те биха имали стойност, тъй като биха били почтено удостоверение за плодовете на техния героизъм.
Ако пустиник бе споделил, че се е приучил към непрестанна вътрешна молитва и заради това отдалечеността му от храма, който посещава рядко, за него към този момент не е сензитивна – в такива уста тези думи биха били също оправдани. Но когато тези думи чуваме от нашите познати имаме право да ги помолим да ни опишат по какъв начин имено изживяват наличието на Бога във душите си? Какви плодове от даровете на Духа усещат в себе си, които са: обич, наслада, мир, дълготърпение, доброта, благост, състрадание, религия, самоограничение /Гал. 5:22-23/.Притежават ли тези усеща? Не свойства на характера, а блага на плода на духа, тъй като подарък е това, което преди не е имало у нас, само че при духовното раждане е влезнало в живота ни, обновило ни е.
Ето това е „ Божието наличие ”, а не нормалните човешки качества ” чувство за хубост, естетика, съвест, човешка отзивчивост. Само когато Бог, Творецът на Вселената влезе и участва в нашия живот, ние се раждаме духовно и придобиваме плодовете на Духа. Значи е допустимо и да се объркаме и да отъждествим вярата в Бог с наличието на Бог в нашия живот? Но да проверим и каква е и вярата ни, тъй като вярата не е просто пасивно единодушие: „ е, добре, склонен, че там има Нещо такова… ” Вярата е блян да се окаже истина това, което е решила да обикне душата… Вярата е деяние. Тя е блян към това, което към този момент предчувства, само че още не е станало нагледност.
Стремеж към това, което към този момент се е докоснало до живота ни, хвърлило е в него своя отблясък, само че още не е влезнало в него всецяло… Вярата е предпочитание на новия опит. Не може да обичаме, без да демонстрираме любовта си, баз да вършим каквито и да е придвижвания към обичания човек. Така че не е допустимо да имаме вяра, без да демонстрираме вярата си във външни дейности. Розата, която подарявават на обичаната, сама по себе си не й е нужна. Това цвете за нея е скъпо не със своята лична хубост, а с отблясъка, вложен в нея от любовта на индивида, който я е подарил. Купените цветя и подарените цветя оживяват стаята по напълно друг метод. Ако човек твърди, че обича някого, само че не прави нищо в имато на любовта си: не търси срещи, нищо не подарява, не отделя време за другарство, не жертва нищо – значи той просто се хвали, че и той обича. И по този начин тези, които настояват, че „ Бог е в душите им ” – какво сте сторили, с цел да очистите душата си за това дивно Посещение?
Какво сте изменили в себе си от тази среща с Бога? Обикнахте ли Този, Когото сте срещнали? И какво вършиме за тази обич? Ако тези въпроси ви хвърлят в недоумяващо безмълвие, то не се смятайте за надминали тези тези, които вършат най-малко нещо с цел да обитават с Бога! Вечно стоящите – не презирате вървящите, даже в случай че те се препъват! Тези въпроси може да се зададат на този, който оправдава своята леност посредством мнимата си „ нематериалност ”. Но нали и за нас самите е значимо да осъзнаем за какво вървим в храма. Да послушаме проповед? За това през днешния ден е задоволително да се включи радиото или малкия екран. Да се помолим? Може да се молим на всички места и когато и да е. Освен това, точно подобен е съветът на ап. Павел: „ Молете се непрекъснато ”. Да принесем пожертвование? Но през днешния ден са доста събирачите на дарения и по улиците. Да дадем записка с име за помен? Можем да я предадем и по познати. Да запалителен свещ? Можем да я сложим и пред домашната икона. Ами тогава за какво вървим в храма? Още повече, някои хора споделят, че в случай че желаят да се помолят, те отиват в гората, в парка, край реката или морето, и там, в Богоиздигнатия неръкотворен храм, за тях е по-лесно да усетят величието на Твореца и да го възславят. Защо ни е, споделят те, от безкрайния Храм да влизаме под тесните сводове на ръкотворния Храм.
„ Син Чевеческий не пристигна, с цел да Му служат, само че да послужи и да даде душата Си откуп за мнозина ” /Матей 20:28/.
Бог посредством Смоята мощ, Своята енергишя поддържа съществуването на Вселената. И Неговата безкрайна мощност ни минимум не намаляна от това. И затова не се нуждае от презареждане от страна на хората. Поради това библейските жертвоприношения са нужни не на Бога, а на хората. Хората би трябвало да се научат просто да бъдат признателни. Хората би трябвало да се научат най-малко част от своя живот, от имуществото си и от времето си да умеят да отделят от себе си и да предложат пред лицето на Господа. И не по тази причина, че на гсород му е нужна отделената Му част. А по тази причина, че по този начин хората се приучават на жертвена обич. Една десета или стотна част в религията се сътои от това, което хората внасят в нея.
Главното в религията е това, което Бог привнася в нея. Главното в религията е не това, което хората внасят в храма, а това, което те изнасят от там. Това, което можем да Му принесем, ние можем да го принесем на всяко място. Всичко, което е в света и без друго Му принадлежи. Но има такава частичка от битието, в която Бог е разрешил да царстване не на себе си, а на другия. Това е душата ни. Това е тази стаичка в безкрайното здание на Вселената, където Господ не влиза без разрешение. И от нас зависи в работа на какво и кого ще сложим свободата си, дарена ни от Бога. На Бога ли ще служим, или сами на себе си и на своите прищевки и похоти. Единственото, посредством което ние можем да обогатим безпределната власт на Господа, това е в случай че отдадем на Него и своята свободна воля. Поради това „ жертва Богу е дух сломен ” /Пс. 50:19/. И тази жертва може да принесе всеки от нас. Никой вместо мен не може да принесе в жертва на Бога моята воля. Единствена аз я притежавам и аз единствено мога да я поднеса към Божия трон.
Автор: отец Стоян Махлелиев
Още Православни тематики можете да прочетете на:
С вяра да помогне културно, метафизичен и духовно на своите читатели, търсещи правилния път в света, „ Петел “ ще разгласява от време на време текстовете на духовни лица. Вярваме, че беседите ще насочат търсещите духовна култура във вярната посока и ще им покажат по-дълбокия смисъл на това, което се случва в света към нас.
--------------
Всеки от нас има познати и дори и родственици, които гледат с неразбиране на нашите събирания в храма. На техните лица е изписано надълбоко недоумение. Понякога то се излива в думите: „ Е, добре, увлякал си се във вярата. Но за какво е нужно да вървиш непрестанно в храма, да си губиш времето? Ето аз да вземем за пример също съм вярваща. Но аз имам вяра с душата си. Бог е в душата ми и не ми трябват никакви външни ритуали. ”
Да си спомним думите на съветския сатирик Михаил Задорнов: „ За общуването ми с Бога не са ми нужни никакви медиатори! ” Как да разбираем на такива хора нашето държание? Ако думите „ Бог е вътре в мен ” бяха казани от преподобния Серафим Саровски или различен светец- те биха имали стойност, тъй като биха били почтено удостоверение за плодовете на техния героизъм.
Ако пустиник бе споделил, че се е приучил към непрестанна вътрешна молитва и заради това отдалечеността му от храма, който посещава рядко, за него към този момент не е сензитивна – в такива уста тези думи биха били също оправдани. Но когато тези думи чуваме от нашите познати имаме право да ги помолим да ни опишат по какъв начин имено изживяват наличието на Бога във душите си? Какви плодове от даровете на Духа усещат в себе си, които са: обич, наслада, мир, дълготърпение, доброта, благост, състрадание, религия, самоограничение /Гал. 5:22-23/.Притежават ли тези усеща? Не свойства на характера, а блага на плода на духа, тъй като подарък е това, което преди не е имало у нас, само че при духовното раждане е влезнало в живота ни, обновило ни е.
Ето това е „ Божието наличие ”, а не нормалните човешки качества ” чувство за хубост, естетика, съвест, човешка отзивчивост. Само когато Бог, Творецът на Вселената влезе и участва в нашия живот, ние се раждаме духовно и придобиваме плодовете на Духа. Значи е допустимо и да се объркаме и да отъждествим вярата в Бог с наличието на Бог в нашия живот? Но да проверим и каква е и вярата ни, тъй като вярата не е просто пасивно единодушие: „ е, добре, склонен, че там има Нещо такова… ” Вярата е блян да се окаже истина това, което е решила да обикне душата… Вярата е деяние. Тя е блян към това, което към този момент предчувства, само че още не е станало нагледност.
Стремеж към това, което към този момент се е докоснало до живота ни, хвърлило е в него своя отблясък, само че още не е влезнало в него всецяло… Вярата е предпочитание на новия опит. Не може да обичаме, без да демонстрираме любовта си, баз да вършим каквито и да е придвижвания към обичания човек. Така че не е допустимо да имаме вяра, без да демонстрираме вярата си във външни дейности. Розата, която подарявават на обичаната, сама по себе си не й е нужна. Това цвете за нея е скъпо не със своята лична хубост, а с отблясъка, вложен в нея от любовта на индивида, който я е подарил. Купените цветя и подарените цветя оживяват стаята по напълно друг метод. Ако човек твърди, че обича някого, само че не прави нищо в имато на любовта си: не търси срещи, нищо не подарява, не отделя време за другарство, не жертва нищо – значи той просто се хвали, че и той обича. И по този начин тези, които настояват, че „ Бог е в душите им ” – какво сте сторили, с цел да очистите душата си за това дивно Посещение?
Какво сте изменили в себе си от тази среща с Бога? Обикнахте ли Този, Когото сте срещнали? И какво вършиме за тази обич? Ако тези въпроси ви хвърлят в недоумяващо безмълвие, то не се смятайте за надминали тези тези, които вършат най-малко нещо с цел да обитават с Бога! Вечно стоящите – не презирате вървящите, даже в случай че те се препъват! Тези въпроси може да се зададат на този, който оправдава своята леност посредством мнимата си „ нематериалност ”. Но нали и за нас самите е значимо да осъзнаем за какво вървим в храма. Да послушаме проповед? За това през днешния ден е задоволително да се включи радиото или малкия екран. Да се помолим? Може да се молим на всички места и когато и да е. Освен това, точно подобен е съветът на ап. Павел: „ Молете се непрекъснато ”. Да принесем пожертвование? Но през днешния ден са доста събирачите на дарения и по улиците. Да дадем записка с име за помен? Можем да я предадем и по познати. Да запалителен свещ? Можем да я сложим и пред домашната икона. Ами тогава за какво вървим в храма? Още повече, някои хора споделят, че в случай че желаят да се помолят, те отиват в гората, в парка, край реката или морето, и там, в Богоиздигнатия неръкотворен храм, за тях е по-лесно да усетят величието на Твореца и да го възславят. Защо ни е, споделят те, от безкрайния Храм да влизаме под тесните сводове на ръкотворния Храм.
„ Син Чевеческий не пристигна, с цел да Му служат, само че да послужи и да даде душата Си откуп за мнозина ” /Матей 20:28/.
Бог посредством Смоята мощ, Своята енергишя поддържа съществуването на Вселената. И Неговата безкрайна мощност ни минимум не намаляна от това. И затова не се нуждае от презареждане от страна на хората. Поради това библейските жертвоприношения са нужни не на Бога, а на хората. Хората би трябвало да се научат просто да бъдат признателни. Хората би трябвало да се научат най-малко част от своя живот, от имуществото си и от времето си да умеят да отделят от себе си и да предложат пред лицето на Господа. И не по тази причина, че на гсород му е нужна отделената Му част. А по тази причина, че по този начин хората се приучават на жертвена обич. Една десета или стотна част в религията се сътои от това, което хората внасят в нея.
Главното в религията е това, което Бог привнася в нея. Главното в религията е не това, което хората внасят в храма, а това, което те изнасят от там. Това, което можем да Му принесем, ние можем да го принесем на всяко място. Всичко, което е в света и без друго Му принадлежи. Но има такава частичка от битието, в която Бог е разрешил да царстване не на себе си, а на другия. Това е душата ни. Това е тази стаичка в безкрайното здание на Вселената, където Господ не влиза без разрешение. И от нас зависи в работа на какво и кого ще сложим свободата си, дарена ни от Бога. На Бога ли ще служим, или сами на себе си и на своите прищевки и похоти. Единственото, посредством което ние можем да обогатим безпределната власт на Господа, това е в случай че отдадем на Него и своята свободна воля. Поради това „ жертва Богу е дух сломен ” /Пс. 50:19/. И тази жертва може да принесе всеки от нас. Никой вместо мен не може да принесе в жертва на Бога моята воля. Единствена аз я притежавам и аз единствено мога да я поднеса към Божия трон.
Автор: отец Стоян Махлелиев
Още Православни тематики можете да прочетете на:
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ