Събка Дякова-Чехович е завършила инженерна геология по примера на баща

...
Събка Дякова-Чехович е завършила инженерна геология по примера на баща
Коментари Харесай

Отровната родителска любов създава хора без характер

Събка Дякова-Чехович е приключила инженерна геология по образеца на татко си. После следва логика на психиката във Великотърновския университет. Началния си професионален опит в работата с хора натрупа в корпоративните връзки като управител и водач на екипи. Минава поредност съществени образования у нас, измежду които „ Базисни лечебни умения – психоаналитична вероятност “, „ Психодрама “, „ НЛП техники за работа с родители на сложни деца “, „ Техника за прочувствена независимост – ТЕС “. Във Варшава надгражда с тренинги за арт лечебни техники, техники за превъзмогване на отрицателни страсти, групи за личностно израстване.

От 2008 година има собствен психичен кабинет. От 2011 година е психотерапевт в стратегия „ Виктория ” – за дами с рак на гърдата. Автор е на книгите „ Фитнес за женската душа “ и „ Любовта на разведената жена “.

У всекиго от нас е заложено да желае най-хубавото за детето си. Но най-хубавото за кого и по какви стандарти? Ще стартира оттова, че има два противоположни вида родителство – неглижиращо и родителството на преобгрижване. За неглижиращите родители няма да приказвам, тъй като те няма да прочетат тази публикация. Да поговорим за актуалния родител, който има себе си за виновен, само че в действителност отива в другата прекаленост.

Много е мъчно в днешно време да си родител. Причината е, че хората престават да чуват своята ценностна система, своите инстинкти. А се поддават на обществени въздействия. Живеем в безусловно консуматорска просвета и родителят попада под това въздействие. Не се допитва до себе си по какъв начин счита той, че е добре, а влиза в общия поток -какво вършат другите, какво купуват. Казва „ Искам моето дете да има всичко. На мен ми е липсвало. На моето дете няма да му липсва нищо ”.

Тук е голямата неточност – в устрема на детето да не му липсва нищо.

Нашата душeвност не е устроена по този начин. Нашето развиване като персони се подтиква от битката, опълчването, неналичието. За да се развиваме, с цел да изпитваме себе в разнообразни обстановки и да градим разнообразни качества, ни е нужна борба, известна доза дефицит.

Когато детето е презадоволено, родителят споделя, че то не обръща внимание на играчките и подаръците. Да, тъй като на него му се дава нещо готово и то няма тласък то да изследва. Телефоните и таблетите са тъкмо такива предмети, които към този момент съвсем всяко дете има. И аргументът е точно този: „ Защото всяко дете го има ”. Но това не развива детската душeвност, не развива невроните в мозъка, тъй че детето да има по-широко схващане, да развива логическо, нереално и креативно мислене. За страдание, тъкмо този вид образование с презадоволяването води до основаване на хора, които не знаят какво желаят в живота, тъй като за нищо не са се борили. За нищо не са мечтали. Но да го мечтаят по подобен метод, че да го изстрадат като фантазия, с цел да му се радват, когато го получат.

Така се основават хора, които са безспорни потребители. Хора, които желаят да са като всички останали, нямат борбеност, упоритост, предпочитание за развиване.

Какво вършим, когато отменяме детето във всичко?

Детето се нуждае от дисциплинираност. Тя се показва то да има свои отговорности, които му дават самочувствие на огромен човек, самочувствие, че може. Ако кажем на детето „ Ти би трябвало да си оправяш леглото ”, това е заповед. Естествено е то да се съпротивлява. Но можем добре да го мотивираме: „ Ти към този момент си задоволително огромен, интелигентен си и можеш да си оправяш доста добре стаята. Добре си подредил играчките ”. Така го мотивираме и го утвърждаваме, че то може.

Много родители неглижират детските отговорности – почистване след храна и оправяне на леглото, с аргумента, че няма да го направи добре. Така на детето се внушава подсъзнателно, че то не може. И стигаме досега, в който 18-годишен юноша не е в положение да си подготви закуска, да си провежда деня, да се погрижи за облеклата си. Това е към този момент провалена персона. Как ще се чака от него да бъде независим, да реализира нещо, да се погрижи за някого?

Кога родителят да направи крачка обратно?

В другите възрасти по друг метод. Детето минава през няколко стадия, всеки от които има свои провокации. Още на 1 година детето прохожда. То към този момент се усеща огромно, стои на личните си крайници и се втурва да изследва. Ходи на всички места, пипа всичко, драска по стените, разлива чаши. Настава пъкъл за родителите. Обикновено се стартира: „ Не върви там, не пипай, ще се опариш, ще се удариш… ”. Детето пада, те отиват да го подвигат. То има инстинкт да стане единствено. Вдигайки го, грижещият се родител му дава подсъзнателно обръщение: „ Ти не можеш да станеш самичък ”. И при идващото рухване детето към този момент не става единствено. То се разплаква и чака някой да пристигна да го вдигне. Още на тази възраст се тренира държанието на заучената беззащитност. Внушено му е, че не може. Ако не се поправя, продължава през целия живот.

Всички ограничавания носят на детето обръщение, че светът е едно ужасно място, на което ще се нарани и в което бродят караконджули. Казваме му да не играе с Иванчо и Марийка, тъй като те са неприятни деца. И в детската душeвност остава чувството, че светът е рисково място и хората не са положителни – първичния боязън, който блокира виталната ни сила и в по-късни години.

Постоянното сравняване с другите

е различен отрицателен модел на образование. Отново споделяме на детето, че то е по-лошо от някого. Вменяваме му виновност и възприятие за непълноценност, които след това цялостен живот преработва. Градивната рецензия би трябвало да е: не подлагаме на критика детето, а подлагаме на критика постъпката! Без световни систематизирания: „ Как можа да направиш това, ти си неприятно дете! ”. Напротив, би трябвало да му кажем: „ Ти си положително дете, само че това, което направи, не е положително ”. Сега, в този миг, а не въобще. Така даваме опция по какъв начин да реагира идващия път.

Принципът на сандвича

Как родителят да е подкрепящ, а не завладяващ? Основното е да работи със себе си, със своята персонална проблематика. Защото обсебването на детето е персонална проблематика на родителя. Той се пробва да проектира върху него личната си упоритост, придвижва върху него личните си неуспехи, рани от своите родители.

Бих дала един доста елементарен съвет по какъв начин родителят да подлага на критика не детето, а постъпката. Не можем да не даваме противоположна връзка, само че дозирано и по подобаващ метод. Това е правилото на сандвича. Започваме постоянно с позитивното, тъй като в случай че стартираме с рецензията, детето се затваря, усеща се нападнато, нищо не чува, изпада в стрес и реагира по скица защита-нападение. Започвайки с отрицателна противоположна връзка, не доближаваме до него. Развиващата противоположна връзка е да стартираме с хвалба: „ Много съм удовлетворен от теб за еди-какво си, справяш се с еди-какво си, ти си положително и мъдро дете, но… ”. Позитивното отваря детето, то към този момент се усеща значимо и е готово да ни слуша. И ето тук е средата на сандвича: „ …Но това, което направи, не е положително. Можеше да е друго ”. Тогава детето мисли. И стига до идната част на сандвича – по какъв начин може да се постъпи по-добре. Завършваме отново с градивното.

Порасналото дете развива под паника офанзиви и зависимости

В практиката си непрекъснато срещам хора, които са резултат от завладяващото родителство. Срещам порасналите деца на такива фамилии. Разбиването на тази хищна конструкция е комплицирано, само че когато човек търси метод, не е невероятно.

Срещам и родители, които осъзнават, че това, което вършат, не е добре и за самия родител. Той самият стига за себе си до равнище на непоносима тревога. И още веднъж е въпрос на персонален разсъдък всеки да усети, че нещо става с него, и да потърси помощ.

Хората, които са артикул на свръхобгрижване и завладяващо родителство, развиват доста симптоматики. Една от тях е паническата офанзива. Това са хора с намалена самокритика, неразвили своя личностен капацитет. Много елементарно можеш да познаеш подобен слабохарактерен човек по вялото здрависване. Друг вид е те да развиват нападателно обезщетително държание. Тук всички зависимости са налице. Една от доста скрити зависимости сега е цифровата взаимозависимост, невъзможността човек да реализира действителен контакт с действителни хора. Има 3000 почитатели във Facebook и нито един другар в същинския живот. Другият вид скрита взаимозависимост е хазартът. Всичко това са обезщетителни разновидности, посредством които порасналото дете търси метод да компенсира вътрешното си чувство за празнина и метод да се съобщи.


Инфо: Марица


СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР