С военен ритуал, поклонение, тържествено слово и полагане на венци

С боен обред, поклонение, тържествено слово и полагане на венци и цветя в Пловдив бе почетена 146-та годишнина от героичния героизъм на българския поет  и бунтовник Христо Ботев и неговата чета.

Церемонията за Деня на Ботев и на починалите за свободата и независимостта на България се състоя пред паметника на поета в Цар Симеоновата градина.

Строят бе признат от генерал-майор Явор Матеев, пълководец на Силите за специфични интервенции и шеф на Гарнизон Пловдив.

Слово във връзка 2 юни произнесе шефът на Драматичен спектакъл Пловдив и притежател на специфичната премия „ Пловдив ” за изключителни достижения и повсеместен принос в региона на изкуството и културата за 2021 година Кръстю Кръстев. Водещ беше Христо Христов.

Участие в церемонията взеха Военен духов оркестър, представителни формирования на гарнизон – Пловдив – почетна рота и венценосци и комитет „ Родолюбие “.

Десетки пловдивчани поставиха венци и цветя пред паметника на Христо Ботев в символ на респект към героичното му дело. Сред формалните лица бяха кметът на Пловдив Здравко Димитров, кметовете на регионите „ Централен “ Георги Стаменов, „ Северен “ Стоян Алексиев, „ Източен “ Иван Стоянов, „ Тракия “ Костадин Димитров, общински съветници.

Слово на Кръстю Кръстев:

Скъпи съграждани,

в пантеона на България светят със златни букви думите, написани от Христо Ботев до брачната половинка му Венета: “Ако умра, то знай, че след това отечеството си съм обичал най-вече тебе… “

Обръщам се към Вас за секунда да размислим върху наличието на тези думи. И до кого е това обръщение: единствено до обичаната жена или и до всички нас, през днешния ден, в този момент?

После родината е всичко останало, ни споделя оня, чийто взор не устояваме, чиито думи са въглените, които ни парят и изгарят.

В този ден, когато слънцето на историята е спряло и ядосано пече, ние би трябвало да се надигнем против този въпрос: по какъв начин по този начин всичко се измени  и всичко стана по-важно от родната ни земя?

Как по този начин престанахме да приказваме за родината като за заветен дълг на всеки съзнателен българин?

Как по този начин престанахме да мислим за нея като смисъл и цел на живота ни?

Как по този начин да си патриот се трансформира в мотив за подигравка и кисели физиономии?

Как по този начин освен престанахме да използваме думата „ Родина “, само че и започнахме да се срамим от нея, като че ли произнасяме нещо непристойно?

Как по този начин освен престанахме да обичаме родината си, само че и започнахме да я ненавиждаме – остроумно, с удоволствие, с упойване, бих споделил?

Как по този начин надпреварата да се окичи всичко родно с отричане стана доходно и фешън?

Как по този начин да се пренаписва историята, да се унищожават пиедестали, да се не помнят герои, да се внушава фамилен нихилизъм стана цел на учебници и всевъзможен тип литература?

Как стигнахме до такава степен, че започнахме в несвяст да противопоставяме понятието Европа на думата България?

Не разбираме ли, че понятието татковина е тежестта в основата на националния ни транспортен съд?

Че единствено тази тежест ни удържа живи в гневното международно човешко море?

На този ден не ни е нужна никаква патетика. Нищо гръмогласно няма да ни свърши работа.

На този ден всеки от нас би трябвало да се изправи пред въпроса „ После родината ли обичам всичко друго? “

И дано всеки от нас да си отговори почтено и безмълвно пред погледа на този, който в действителност не умира!