Художникът актьор Добромир Манев: Взех една роля на Стефан Данаилов, но следващите той ги грабна под носа ми
Репортер на “Над 55” беседва с артиста художник дни преди изявата му, която той дефинира като прекомерно виновна.
- Г-н Манев, съпоставят ли ви с брат ви, световноизвестният актьор Никола Манев?
- Имаше време, когато ни сравняваха. Но в последно време към този момент не, тъй като аз навлязох доста във вътрешността в изобразителното изкуство. Вече повече от 23 години единствено рисувам. Имам над 25 изложения, от които половината са в Щатите, Германия, Италия, Македония, Франция. Затова в последно време, като ме питат каква ми е специалността, споделям художник, макар че и актьорството не се не помни. Може да ви се стори необичайно, само че в детските ни години аз бях положителният художник. Брат ми не демонстрираше никакъв интерес към рисуването, само че като почна, като че ли изригна вулкан.
- Какво още си спомняте от летата, които като деца сте прекарвали при бабите си в Чирпан?
- С Кольо колкото се обичахме, толкоз се и карахме. Нямам спомен защо тъкмо. Един следобяд ме подхвана посред площада. Бой, пердах, не стопира. Аз плача, само че той продължава. Накрая взе един камък, подвигна ръка и момент преди да го стовари върху главата ми, някой го хвана. Циганчетата от махалата. Пораснахме и като си спомняхме тази преживелица, той постоянно споделяше: “Добри, ромите те избавиха. Да го знаеш “.
- Наскоро по малкия екран даваха кино лентата “Мъже”, който ви направи прочут. Сценарист е Георги Марков и даже се знае, че за основната роля са предпочели вас пред състудента ви Стефан Данаилов?
- Да, от този филм потеглих. А неотдавна Стефан в едно изявление сподели: Моят сътрудник Добри Манев ме измести тогава. Не знам за какво се върна към този спомен. Той е в действителност един доста съумял човек.
- С какво въодушевление гледате филмите, в които сте сниман, да кажем, преди петдесет години. Може би носталгия, горест...
- Носталгия? Не познавам това възприятие. Не, просто ме обгръща едно чувство, че времето е постоянно. Все едно съм аз, само че там на екрана е различен човек. Той ми е доста прочут, доста непосредствен, само че не се разпознавам с него. Нещо такова. Чувството е необичайно и сладко. Аз си одобрявам там работата. А времето? То сякаш не се е движило. Спряло. Нещо сякаш продължава да съществува, само че в действителност го няма. Не мога да го обясня. Хем се е случило, само че сякаш става дума за някой различен.
- След измененията през 1989 година вие, който назовават българския Белмондо, заминавате за Америка. Оставяте блестящата си кино и театрална кариера. Защо?
- Емигрантството ми би могло да се подреди единствено в една рубрика - любовно. И не би трябвало да се свързва с хаоса, който тогава превзема страната. Просто последвах Люба. Странно е, че на път за Америка не взех нищо друго с изключение на няколко четки, бои и палитра. Там в няколко влиятелни изложения одобриха първите ми картини. Явиха се и купувачи. Лекарка бе подготвена да заплати 3700 $, колкото е оповестената цена за едно платно. Не мога да взема толкоз пари от българка, споделих и понижих на $1700.
- Опитахте ли в Америка още веднъж да работите по специалността си?
- Опитах. Продуцентите в Холивуд ме посрещаха с радостна усмивка и даже с екстаз: Имате забавно лъчение, споделяха. Ще създадем за вас каквото е належащо. Първоначалната цена, която би трябвало да платите за нашите старания, е 5000 $. С това кариерата ми там завърши. Само един път ме наеха, играх фоторепортер. За 24 часа получих 300 $.
- В България сте взели участие допълнително от 70 кино лентата, само че сте пропуснали един и това още ви подухва горест. Какво се случи тогава?
- Един ден нашият преподавател професор Методи Андонов ни събра. Бяхме пет души. Катя Паскалева още я нямаше. Всеки ден тренирахме езда, ушиха ни костюми. Знаехме единствено, че ще играем във филм, който се споделя “Козият рог”. Нищо повече. Чувах, че ми е отредена ролята на младия пастир или на един от изнасилвачите. Най-романтичният - изигра я Стефан Мавродиев. По това време обаче ме канят в една от основните функции във кино лентата “Голямата победа”. За живота на автомобилните състезатели. С Коста Цонев, Йоско Сърчаджиев, Пепа Николова. Много забавна работа. Започнах, като се надявах бързо да свърша и да се върна за “Козият рог”. “Голямата победа” се оказа обаче комплициран за снимане филм. Продължихме две години. Методи се обажда: “Тръгвай!”. “Не мога”, давам отговор. Надявах се да ме изчака, само че той по този начин провежда нещата, че при денонощна работа снима най-хубавия български филм за 24 дни. Нямаше ме там и това до през днешния ден си остава най-голямата ми тъга. Ролята на младия пастир изигра ослепително починалият към този момент мой състудент Милен Пенев.
- А по какъв начин станахте артист?
- Това е друга история. В казармата бях трудовак. Взеха ме в редакцията на вестник “Трудово дело”. Може би щях да стана публицист, в случай че един път Йоско не ме бе завел в кабинета на татко си проф. Стефан Сърчаджиев. Изрецитирах “Червените ескадрони” или “Опълченците на Шипка”. Професорът сподели: “Ти си готов”, и ме одобри в неговия клас. Скоро по-късно обаче умря. Пое ни Методи Андонов, най-интелигентният човек, който съм срещал през живота си. В класа бяха още: Стефан Данаилов, Милен Пенев, Стефан Мавродиев, Марин Янев, цяло бъдещо съзвездие на родния екран и спектакъл.
- Вие и различен път сте “кръстосвали шпаги” със Стефан Данаилов в борба за режисьорското снизхождение.
- Да, само че идващия път победи Ламбо. Грабна ми функциите под носа. Особено Иван Загубански от кино лентата “Първият куриер”. Ако ми я бяха дали, може би след това аз щях да съм майор Деянов от “На всеки километър”.
- Какви функции сте играли на сцената?
- В Народния спектакъл на младежта, където мина по-голямата част от живота ми, съм бил от партиен секретар до щъркел. Да бъда принц обаче ми се е случвало най-често.
Исак ГОЗЕС
/вестник "Над 55 "/
- Г-н Манев, съпоставят ли ви с брат ви, световноизвестният актьор Никола Манев?
- Имаше време, когато ни сравняваха. Но в последно време към този момент не, тъй като аз навлязох доста във вътрешността в изобразителното изкуство. Вече повече от 23 години единствено рисувам. Имам над 25 изложения, от които половината са в Щатите, Германия, Италия, Македония, Франция. Затова в последно време, като ме питат каква ми е специалността, споделям художник, макар че и актьорството не се не помни. Може да ви се стори необичайно, само че в детските ни години аз бях положителният художник. Брат ми не демонстрираше никакъв интерес към рисуването, само че като почна, като че ли изригна вулкан.
- Какво още си спомняте от летата, които като деца сте прекарвали при бабите си в Чирпан?
- С Кольо колкото се обичахме, толкоз се и карахме. Нямам спомен защо тъкмо. Един следобяд ме подхвана посред площада. Бой, пердах, не стопира. Аз плача, само че той продължава. Накрая взе един камък, подвигна ръка и момент преди да го стовари върху главата ми, някой го хвана. Циганчетата от махалата. Пораснахме и като си спомняхме тази преживелица, той постоянно споделяше: “Добри, ромите те избавиха. Да го знаеш “.
- Наскоро по малкия екран даваха кино лентата “Мъже”, който ви направи прочут. Сценарист е Георги Марков и даже се знае, че за основната роля са предпочели вас пред състудента ви Стефан Данаилов?
- Да, от този филм потеглих. А неотдавна Стефан в едно изявление сподели: Моят сътрудник Добри Манев ме измести тогава. Не знам за какво се върна към този спомен. Той е в действителност един доста съумял човек.
- С какво въодушевление гледате филмите, в които сте сниман, да кажем, преди петдесет години. Може би носталгия, горест...
- Носталгия? Не познавам това възприятие. Не, просто ме обгръща едно чувство, че времето е постоянно. Все едно съм аз, само че там на екрана е различен човек. Той ми е доста прочут, доста непосредствен, само че не се разпознавам с него. Нещо такова. Чувството е необичайно и сладко. Аз си одобрявам там работата. А времето? То сякаш не се е движило. Спряло. Нещо сякаш продължава да съществува, само че в действителност го няма. Не мога да го обясня. Хем се е случило, само че сякаш става дума за някой различен.
- След измененията през 1989 година вие, който назовават българския Белмондо, заминавате за Америка. Оставяте блестящата си кино и театрална кариера. Защо?
- Емигрантството ми би могло да се подреди единствено в една рубрика - любовно. И не би трябвало да се свързва с хаоса, който тогава превзема страната. Просто последвах Люба. Странно е, че на път за Америка не взех нищо друго с изключение на няколко четки, бои и палитра. Там в няколко влиятелни изложения одобриха първите ми картини. Явиха се и купувачи. Лекарка бе подготвена да заплати 3700 $, колкото е оповестената цена за едно платно. Не мога да взема толкоз пари от българка, споделих и понижих на $1700.
- Опитахте ли в Америка още веднъж да работите по специалността си?
- Опитах. Продуцентите в Холивуд ме посрещаха с радостна усмивка и даже с екстаз: Имате забавно лъчение, споделяха. Ще създадем за вас каквото е належащо. Първоначалната цена, която би трябвало да платите за нашите старания, е 5000 $. С това кариерата ми там завърши. Само един път ме наеха, играх фоторепортер. За 24 часа получих 300 $.
- В България сте взели участие допълнително от 70 кино лентата, само че сте пропуснали един и това още ви подухва горест. Какво се случи тогава?
- Един ден нашият преподавател професор Методи Андонов ни събра. Бяхме пет души. Катя Паскалева още я нямаше. Всеки ден тренирахме езда, ушиха ни костюми. Знаехме единствено, че ще играем във филм, който се споделя “Козият рог”. Нищо повече. Чувах, че ми е отредена ролята на младия пастир или на един от изнасилвачите. Най-романтичният - изигра я Стефан Мавродиев. По това време обаче ме канят в една от основните функции във кино лентата “Голямата победа”. За живота на автомобилните състезатели. С Коста Цонев, Йоско Сърчаджиев, Пепа Николова. Много забавна работа. Започнах, като се надявах бързо да свърша и да се върна за “Козият рог”. “Голямата победа” се оказа обаче комплициран за снимане филм. Продължихме две години. Методи се обажда: “Тръгвай!”. “Не мога”, давам отговор. Надявах се да ме изчака, само че той по този начин провежда нещата, че при денонощна работа снима най-хубавия български филм за 24 дни. Нямаше ме там и това до през днешния ден си остава най-голямата ми тъга. Ролята на младия пастир изигра ослепително починалият към този момент мой състудент Милен Пенев.
- А по какъв начин станахте артист?
- Това е друга история. В казармата бях трудовак. Взеха ме в редакцията на вестник “Трудово дело”. Може би щях да стана публицист, в случай че един път Йоско не ме бе завел в кабинета на татко си проф. Стефан Сърчаджиев. Изрецитирах “Червените ескадрони” или “Опълченците на Шипка”. Професорът сподели: “Ти си готов”, и ме одобри в неговия клас. Скоро по-късно обаче умря. Пое ни Методи Андонов, най-интелигентният човек, който съм срещал през живота си. В класа бяха още: Стефан Данаилов, Милен Пенев, Стефан Мавродиев, Марин Янев, цяло бъдещо съзвездие на родния екран и спектакъл.
- Вие и различен път сте “кръстосвали шпаги” със Стефан Данаилов в борба за режисьорското снизхождение.
- Да, само че идващия път победи Ламбо. Грабна ми функциите под носа. Особено Иван Загубански от кино лентата “Първият куриер”. Ако ми я бяха дали, може би след това аз щях да съм майор Деянов от “На всеки километър”.
- Какви функции сте играли на сцената?
- В Народния спектакъл на младежта, където мина по-голямата част от живота ми, съм бил от партиен секретар до щъркел. Да бъда принц обаче ми се е случвало най-често.
Исак ГОЗЕС
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ