Балалайката или суровото мъжко противопоставяне
Редовно навестявам един магазин за музикални принадлежности и всякога запитвам продават ли балалайки. И всякога ми дават отговор: няма. Питал съм към този момент 150 пъти и 150 пъти ми дадоха отговор: няма. И всякога ми дава отговор еднакъв продавач, който ми дава отговор с една и съща интонация. И аз всякога с една и съща интонация запитвам:
– Балалайки имате ли?
– Нямаме балалайки.
– Продавате ли балалайки?
– Не продаваме балалайки.
– Може ли да прегледам какви балалайки имате?
– Не, нямаме балалайки в продажба.
– Искам да си купя балалайки, прочее имате ли въобще?
– Съжалявам, само че нямаме балалайки.
– Имате ли национални принадлежности? Трябва ми балалайка.
– Никога не сме поръчвали и не продаваме.
И този продавач познава чудесно физиономията ми, знае какво ще запитвам и знае какво ще ми отговори. Но нито един път никой от нас нито с жест, нито с дума не сподели, че всеки от нас е съвършено нясно със сюжета. Когато влизам в магазина, продавачът пуши на входа, тогава поглеждам стъклената врата зад него, той равнодушно допушва, хвърля си фаса и се връща зад щанда:
– Какво желаете?
– Трябва ми балалайка.
– Нямаме.
– Жалко.
Понякога приказва с други клиенти, тогава очаквам търпеливо на опашката и когато пристигна моят ред:
– А балалайки да продавате?
– Не, не търгуваме с тях.
– Нещо не мога да си намеря балалайка, те изобщо продават ли се?
– Не не се продават, ние не продаваме.
Това е доста сурово, мъжко опълчване, изходът от който е неразбираем. Очевидно, всяка от страните се надява на победа. Впрочем, аз към този момент съм склонен и на хикс.
