Психоаналитик, философ, мислител. Ерих Фром има смелостта да надникне в

Психоаналитик, мъдрец, мъдрец. Ерих Фром има смелостта да надникне в хорските души без илюзии и да смъкна сантименталния воал на любовта – тъй като грижата и отговорността са по-зрели усеща от влюбването, а разсъдъка и волята би трябвало да са присъщи на индивида. Но съумява ли човек да възпита възприятията си и за какво търси щастието на всички места, без да поглежда в личната си душа?

През XIX век казусът бе, че Бог е мъртъв, през XX век казусът е, че човек е мъртъв.

Да обичаш някого не е въпрос единствено на мощно възприятие, а решение, преценка, заричане. Ако любовта бе единствено възприятие, нямаше да има съображение за обещанието двамата да се обичат вечно. Едно възприятие идва и може да си отиде. Как да се твърди, че то ще остане вечно, в случай че държанието ми изключва преценката и решението?

Схващането, че няма нищо по-лесно от това да обичаш, продължава да доминира макар многочислените доказателства за противоположното. Няма друга активност, друго начинание, които да стартират с такива колосални очаквания и упования и да пропадат постоянно, както любовта. При всички останали случаи хората ще желаят да узнаят аргументите за несполуката и да схванат по какъв начин да постъпват, с цел да не я позволяват или да се откажат въобще от сходни случки. Понеже в любовта това е невероятно, сякаш единственият съответен метод да се избегне неуспехът е да се изследват неговите аргументи и да се обясни смисълът на това възприятие.
Първата стъпка в тази посока е да осъзнаем, че любовта също като живота е изкуство. Искаме ли да разберем по какъв начин да обичаме, би трябвало да постъпим по същия метод, както при проучването на всяко друго умеене, да кажем музика, живопис, дърводелство или майсторството на медика и инженера.

Трябва ли човек да се посвети единствено на печелене на пари и авторитет, а любовта, която носи облага „ единствено " на душата и е безполезна в очите на съвременността, да се счита за разкош, на който нямаме право да отдаваме силите си?

Ако двама души, които са били непознати един за различен, както е с всички, внезапно срутен стената между тях и се почувстват напълно близки, като едно неделимо цяло, настава момент на единство – може би най-вдъхновяващите, най-вълнуващите трепети на човешкото сърце. Такова възприятие е още по-прелестно и дивно за двама души, водили до тогава затворен, изолиран, лишен от любов живот. Чудото на неочаквана фамилиарност настава още по-бързо, в случай че е съпроводено или подбудено от полово привличане и другарство. Подобна любов обаче по природата си е нетрайна. Двамата се опознават добре, интимността им губи последователно своя невероятен темперамент, до момента в който най-сетне антагонизмът сред тях, разочарованията им един от различен и тяхната взаимна скука убият всичко останало от предходната наслада. В началото обаче всичко това не се осъзнава. Всъщност те одобряват силата на безумното си влюбване, на положението да са „ луди " един за различен като доказателство за силата на тяхната обич, макар че то може да се окаже единствено доказателство за степента на личната им самотност.

Да даваш е върховен израз на мощ. В самия акт на предоставяне аз усещам своята мощност, своето благосъстояние, своята власт. Това преживяване на възвишена виталност и мощ ме изпълва с наслада, усещам, че душата ми прелива от благотворителност, раздаваща, витална и тъкмо по тази причина -възторжена. Да даваш е по-голяма наслада, в сравнение с да получаваш, тъй като актът на предоставяне е израз не на отнемане, а на жизненост.

Невъзможно е да уважаваш един човек, без да го познаваш. Грижата и отговорността са слепи, в случай че не ги води познанието. То би било празна писмен знак, в случай че не е стимулирано от грижовността.

Грижата, отговорността, уважението и познанието са взаимно подвластни. Те съставляват комбиниране на качества у зрелия човек, т.е. у персона, която е развила продуктивно и креативен своите качества, желае да има това, за което се е трудила, отказала се е от нарцистичните си фантазии да бъде всезнаеща и всемогъща и е придобила невзискателност, основаваща се на вътрешната мощ, плод само на същинската продуктивна, креативна интензивност.

Колкото по-дълго някой има вяра, че неговия блян и цел е отвън него, над облаците, в предишното или бъдещето, той ще излиза отвън себе си и ще търси реализиране там, където не може да бъде открито. Той ще търси решения и отговори на всички места, като се изключи там където могат да бъдат открити - в себе си.

Способността ни да избираме се трансформира непрекъснато, дружно с виталния ни опит. Колкото по-дълго време вземаме неправилни решения, толкоз повече закоравява сърцето ни; колкото по-често вземаме верни решения, толкоз по-чувствително става сърцето ни – или по-точно оживява...

Разумът е човешки инструмент за постигане до истината, интелигентността е човешки инструмент за по-успешното манипулиране на света, първото е всъщност човешко, последното принадлежи на животинската част на индивида.

Човекът е единственото животно, за което личното му битие е проблем, който би трябвало да се реши и от който не може да избяга.

Вярвам, че индивидът е артикул на естествената еволюция, че е роден от спора сред това да бъдеш пандизчия и това да си обособен от природата, и от потребността да откри единение и естетика с нея.

Вярвам, че природата на индивида е вкоренено несъгласие, подбудено от изискванията на човешкото битие, което изисква търсенето на решения, които на собствен ред основават нови несъгласия и в този момент се нуждаят от отговори.

Вярвам, че всеки отговор на тези несъгласия може в действителност да удовлетвори положението на безпомощния човек да превъзмогне възприятието на изолация и да реализира възприятие на единодушие, единност, и принадлежност.

Вярвам, че главната опция за индивида е избора сред " живот " и " гибел " ; сред работливост и деструктивно насилие; сред действителност и илюзии; сред обективност и нетолерантност; сред братство-независимост и господство-подчинение.

Вярвам, че любовта е основния ключ за отваряне на вратата на " растежа " на индивида. Любов и съюз с някой или нещо отвън себе си, обединяване, което разрешава да поставиш себе си по отношение на другите, да се почувстваш с другите, без да се лимитира възприятието за целокупност и самостоятелност. Любовта е продуктивна ориентировка за тези за които е съществена и показана в това време: угриженост, отговорност, и почитание и знание с обекта на единение.

Вярвам, че прекарването на любовта е най-човешкият и очовечаващ акт, който дава на индивида наслаждение и това е, като причина, няма смисъл в случай че се схваща по непълен метод.

Вярвам, че никой не може да " избави " своя другар човек правейки избор вместо него. За да му помогне, той може да му уточни вероятните други възможности, с искреност и обич, без да бъде прочувствен и без илюзии.

Избрани мисли от " The Art of Loving " и " Човекът за самия себе си ", Ерих Фром
Изображение: bg.wikipedia.org