През последните няколко години всички се майтапят с непрекъснато отлаганите

А едно време се майтапихме с американските космически совалки…

През последните няколко години всички се майтапят с непрестанно отлаганите съветски планове и непрекъснато провалящите се съветски ракети, до момента в който в същото време припомнят какъв брой бурно се разви американската космонавтика в лицето на частните компании. Като че ли сме не запомнили, че не постоянно беше по този начин. Само преди към 10-15 години съветските ракети бяха постоянни (поне що се касае до тези от фамилията “Союз ”, ракетите “Протон ” постоянно са имали проблематични горни степени). Руските ракети летяха постоянно и се знаеше, че в случай че американците се забавят в проектите си или претърпят някой неуспех, постоянно може да се разчита на тях.

А пък галактическите совалки бяха обект на всеобщо осмиване дружно с безкрайните им отлагания и проблеми. През 90-те години совалките летяха относително постоянно – да вземем за пример в интервала сред 1997 и 1998 година НАСА организира общо 13 полета, от които единствено три претърпяха отлагания. Над 80% от галактическите полети бяха осъществени в точния момент.

Но след злополуката на “Колумбия ” през 2003 година и след последващото завръщане на совалките в употреба през 2005 година подготовката им за полети беше жива мъка… Ръководството на НАСА непрестанно се опасяваше да не стане още някоя пагубна повреда около непрекъснато падащите парчета от горивния контейнер върху орбиталния отсек. Бяха въведени строги ограничения – преди всяко политане имаше подробни инспекции дали не се е образувало някое ледено парче, което да не падне и да не счупи нещо. Метеорологичните условия трябваше да се перфекти. И птици не трябваше да летят в близост, че да не ударят совалката. Преди всеки полет непрестанно се скапваше някой съставен елемент на совалката, което водеше до отсрочване на старта и следващи ремонтни действия. Понякога повредата беше толкоз сериозна, че нямаше по какъв начин да се извърши ремонт на стартовата площадка – а совалката трябваше да бъде изведена от нея и върната назад в хангара … което забавяше задачата с месеци.

Остарялата галактическа совалка се беше трансформирала в такава тежест и малко на брой си даваха сметка какъв брой е неотложно нейното пенсиониране, с цел да се развие галактическата промишленост на Съединени американски щати. Дори и през днешния ден, когато американците търпят някои неудобства, като да вземем за пример че се постановат да пращат астронавти с съветски кораби, се вижда, че пенсионирането на остарелите орбитъри е било вярното решение и добре че се е случило, с цел да може да изгреят на сцената играчи като СпейсЕкс, Блу Ориджин и други компании.

Защото галактическите совалки бяха живо въплъщение на всичките вероятни дефекти на централното обмисляне.

Първите проекти за совалки били начертани още през 60-те години на предишния век. Основната им задача била ясна: те било да могат да изхвърчат постоянно от Земята до орбита и назад, с цел да транспортират хора и товар. Те трябвало да са евтини. Те трябвало да са възвращаеми и да заменят напълно останалите невъзвращаеми ракети.

В края на 60-те и началото на 70-те години бюджетът на НАСА обаче бил скъсен фрапантно и за създаването на совалките организацията се обърнала към военновъздушните сили на Съединени американски щати. Те се съгласили да оказват помощ, само че на цената на следните условия: совалката трябвало да има огромен горивен контейнер и да може бързо да връща товар от орбита. Все отново военновъздушните сили имали потребност главно да пращат шпионски спътници и вероятно да могат да смъкват такива на противников страни като Съюз на съветските социалистически републики.

От това решение се появила машина, която не удовлетворявала потребностите на НАСА. Тя била огромна, скъпа, нежна, чуплива. Действително имала огромен контейнер и могла да извежда потребни товари и хора, само че всички неприятни решения на дизайна – странична монтировка, падащи парчета и прочие, били плод на този компромис. Космическите совалки не изпълнили нито една от истинските си задания: полетите им били скъпи, летяли рядко и аварирали постоянно – като две от повредите довели до загубата на 14 астронавти на НАСА.

Но какво се случило, когато се видяло, че совалките няма да изпълнят първичния си план? Типично за централизираното ръководство, каквото е особено за НАСА, почнало оправдаването за по-нататъшното тяхно битие. Все отново совалките били извънредно огромни машини и към този момент са били въведени в употреба, което било мотив против създаването на различен галактически транспортен съд. Фокусът се изместил върху самата им употреба и поддръжка, пък да летят до момента в който могат. Впоследствие се намерила и задача за тях – да построят “Международната галактическа станция ”. Но следствията във всяко друго отношение били пагубни – НАСА изгубила кадровия капацитет да създава нови галактически кораби и се трансформирала от разработчик в консуматор. Като резултат по този начин и не бил основан сурогат в точния момент, а след злополуката на Колумбия създаването на “Орион ” се проточила до безспир – което е една от аргументите през днешния ден американски астронавти да летят на съветски ракети.

Но не било единствено това – когато има една съществена и преобладаваща машина на пазара, всички се преценяват с нея. Така е било и със совалката. Разработчиците на ракети въобще не са се замисляли да продължат работата по възвращаемостта – единственият образец за опит за възвращаемост е бил галактическата совалка – и се виждало, че не е доста успешен, както и че машината е скъпа. И по този начин ракетите си останали в продължение на десетилетия невъзвращаеми и скъпи … и никой не се е борил да промени това.

Действително е трябвало совалката да си замине, с цел да освободи нишата за по-нататъшното развиване на частните компании. Днес това, което го виждаме в лицето на Илон Мъск или Джеф Безос е плод на новата галактическа политика, при която държавните организации единствено подкрепят частниците, само че на планов принцип – провежда се конкурс и който завоюва, той ще е подкрепят. Дизайнът на ракетите и корабите е напълно отговорност на частниците, а не е диктуван от НАСА.

Което ни връща на въпроса: за какво преди време Русия доминираше ракетния пазар, до момента в който Съединени американски щати изоставаше, а през днешния ден е противоположното? Ами тъй като след разпадането на Съюз на съветските социалистически републики съветските ракетни предприятия имаха единствено един-единствен ход, с цел да се спасят – да се ориентират към пазара. Това се оказа вярното решение и скоро руснаците бързо завзеха тази ниша. Космическата политика на Съединени американски щати, назад, беше мощно централизирана докъм 2005 година. Едва с идването на Буш младши на власт се заприказва за стимулиране на частниците, а политиката беше подкрепяна след това и от администрациите на Обама, а в този момент и на Тръмп. Докато след 2005 година в Русия, в противен случай, стартира още веднъж епохата на мощно централизираните планове като да вземем за пример космодрума Восточний. Днес в Съединени американски щати съществува бизнес климат на нови галактически компании. В Русия, противоположното, бизнес климатът не е най-благоприятен, а локалните бизнесмени са още в самото начало на своя път. И вместо да се върви към децентрализиране, се случва тъкмо противното – остарялата организация Роскосмос беше разформирована, а на нейно лудо бе основана коскорпорация, която се мъчи да сплоти под крилото си всички останали елементи на галактическата промишленост.