През 1601 година, Шекспир извежда на вселенската сцена своя Хамлет.

ХАМЛЕТ ♠ Кой би понасял гаврите и бича на времето, неправдата на силния, на гордия презрението…

През 1601 година, Шекспир извежда на вселенската сцена своя Хамлет. Вечно съмняващия се принц датски - облик драматичен и дръзновен. И тъкмо той ще се трансформира във висше предизвикателство за десетки забележителни артисти, които ще се осмелят да зададат на всеослушание безконечния въпрос: „ Да бъдеш или да не бъдеш? ”. От класическия Хамлет на сър Лорънс Оливие през 1949 година почетен за ролята си с премия „ Оскар ”, през дивото сърце на Мел Гибсън и екранизацията на Франко Дзефирели, превъзходните функции на Инокентий Смоктуновски и Висоцки, зрелищното създание на Кенет Брана и актуалния хамлетовски лик на Бенедикт Къмбърбач, всичките изумителни превъплъщения посрещаме с овации. Гениалните монолози на Хамлет търсят своите отговори във времето.

ХАМЛЕТ

Да бъдеш или не - туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната орис, или да се
опълчиш самичък против море от страдания
и да им туриш край? Умри, заспи -
не повече… И знай, че твоя сън
е краят на сърдечна тъга и хиляди
жестоки удари - дял на плътта!
О, ето край мечтан! Умри, заспи…
Заспи или пък може би - сънувай?…
Да, и това е пречката; тъй като
какви ли сънища ще ни споходят
измежду тоя смъртен сън, когато ний
отхвърлим всеки земен ужас и тъга?
И туй ни стопира. Този боязън трансформира
живота в дълголетна мизерия.
Кой би понасял гаврите и бича
на времето, неправдата на мощния,
на гордия презрението, тъгите
горчиви на отвъргната обич,
потъпкването на законите,
безочието на властта, онуй
пренебрежение, което получава
смиреното достолепие във премия
от недостойнството - кой би търпял
това, щом може да откри мир
с едно замахване? Кой би желал
да носи това задължение и да страда,
да стене в тоз непосилен живот?
Но ужасът пред нещо след гибелта -
страната неоткрита, от която
не се е прибирал никой пасажер още -
смущава волята и ето, че
по-скоро сме подготвени да поносим
сегашните несгоди, в сравнение с
към други незнайни да се хвърлим.
Така съзнанието ни основава
от всички нас страхливци; и по този начин
естественият цвят на смелостта
изтлява в бледността на наште мисли.
Дела на мощ и великолепие
пред този боязън променят своя път
и губят име на дела… Но безшумно!
Вълшебната Офелия!… Спомни,
о, нимфо, всички мои грехове
в молитвите си.