Премиерата на новата книга Тъй рече Виктор на Маргарита Петкова

Премиерата на новата книга " Тъй рече Виктор " на Маргарита Петкова се състоя в клуб „ Журналист “. Залата на Съюз на българските журналисти можеше и да успее да събере обичащите Маргарита и Виктор поотделно, само че да събере феновете и на двамата се оказа невероятно. Първата дама Десислава Радева, едни от най-даровитите български създатели, както и доста ценители и фенове на поезията засвидетелстваха любовта си към колосалната поетеса.

Маргарита Петкова постоянно се е доказвала като мъжкото момиче на българската лирика. Но за първи път сподели на всички и Виктор – този, който диктува куплетите в последната ѝ стихосбирка. Публикувани в обществените мрежи през последните години, те бързо печелят хиляди фенове, които упорстват строфите да бъдат събрани в книга.

Дали вдъхновението е мъж, който се появява и изчезва внезапно, дали думите му се късат в мрака или избуяват в утрешен жар? Едно е несъмнено – геният към този момент не страда от еднополовост. Можете да изберете по какъв начин да го наричате - Маргарита или Виктор, можете да изберете и по какъв начин да го обичате. Но не можете да изберете да не го забележите.

Перото на Маргарита Петкова гали и пробожда, извайва и унищожава, разплаква и утешава, само че в никакъв случай не мирува. Надничаща под широкополата шапка на Виктор, стихията на поезията този път не ни отвява единствено с любовни строфи. Новите ѝ стихове са се изтръгнали от вените на живота, докоснали са се до божественото и са се трансплантирали назад в индивида, с цел да го спасят от самия него. Парче по парче, по този начин както и са събирани.

На въпроса кой е Виктор, Маргарита Петкова дава отговор: „ Както е възкликнал Гюстав Флобер „ Мадам Бовари – това съм аз ! ”, тъкмо така рече и Виктор… "

Тъй рече Виктор, ден след атентата
Лее оловни патрони небето срещу уплахи и срещу уроки.
Блъскат се облаците несметни, наметнати в сиви бурки.
Седем настръхнали гарвана гледат зорко и безпощадно.
Локвите мерят педя след педя по тротоарите. Гладни са.
Някак притихнало, някак неистинско, някак злокобно, природата
се разгръща с вик и плясък локално и интернационално.
Аполитично мълчат календарите - поредна алена дата.
Четири гарвана злобно повтарят, че животът е краа!-краа!-кратък.
Кратък е, знаем го, и е конспирация, че може да бъде безконечен.
И 100 лета да живееш, не стигат. Някой те дебне, човечество.
Гарвани грачат. Дали привикнахме със всяко знамение за три дни?
И се скатаваме, ниско и тихинко, от Брюксел до село Миндя.
От Северния до Южния полюс, на изток и запад от Гринуич,
плюем си в пазвите и се молим. Пред гибелта няма разлики.
Пред гибелта до един сме равни. Без цвят, без възраст, идентични.
Литват и вият кръгове гарваните. Над пепелища и макове.
Ах, не разбираш ли, болно човечество, трошлив е животът. Кратък е.
Воланд се усмихва - Анушка към този момент е стиснала детонатора.

Снимки: Ивелина Чолакова